Как живеели мускетарите?
Официалното наименование на фамозните френски мускетари било „ Мускетари на военния дом на краля на Франция “. Те съществували от 1622 до 1775 година
В разцвета си това поделение имало 2 роти. Първа рота била на сиви коне, по тази причина наричали нейните членове „ сивите мускетари “. Втора рота яздела черни коне – наричали бойците й „ черните мускетари “.
Всеки мускетар трябвало да се яви на война наложително с персонален прислужник. Екипировката, в това число коня, си купували сами – страната им давала единствено тяхното главно оръжие, мускета. Впрочем, те продавали фитилните мускети и си купували по-сигурните ударно-кремъчни. Всички мускетари носели черни ботуши-ботфорти (до над коленете) и черна шапка с бяло перо.
Отначало мускетарите били 120 души, само че когато през 1665 година техен капитан станал д`Артанян, съумял да издейства да се усилят на 250.
Прославените мускетари във френския двор били набирани основно от небогати провинции като Гаскония – или, по-скоро, самите те прииждали оттова в търсене на държавни длъжности и заплати. В Париж, като столица, постоянно можело да се намерят занимания, пари и, несъмнено – популярност. Също имало и мускетари-чужденци, нормално високопоставени аристократи, изпратени на обучение в Париж.
Противно на общоприетото мнение, мускетарите воювали малко. Били употребявани най-вече както сегашната Национална армия, т.е. – в качеството на вътрешни войски. Преди това били най-обикновен конвой на краля при пътуванията му – тъкмо както днешните мотоциклетисти от парадната защита на другите президенти. Малко по-късно станали нещо като национална работа за защита – пазейки директно краля и… кардинала.
Впрочем, за разлика от описанията във великия разказ на Дюма, те служели основно на кардинал Ришельо – който се гърчел сред опитите си да проваля политическите заприказва на кралицата и да накара краля да обърне внимание повече на страната, вместо да се оглежда в многочислените огледала в двореца
Какъв бил битът на елементарния мускетар? Немного добър. През зимата мръзнели от мраз, дървата били скъпи. Посещавали хлебаря, с цел да сварят нещо в неговите фурни и печки – което консумирали към този момент студено след завръщане от работа. Основното им ядене била чорба от зеле или леща. Картофите към момента били едва публикувани, а пък и до момента в който във Франция разбрали, че се ядат не отровните стъбла и цветове, а грудките, много селяни измрели.
Средният мускетар се хранел със скромни ястия от гасконската кухня, която била известна измежду бедните пластове в Париж – парче самун, сирене, може би яйце и много-много бургундско вино. По принцип в тенджерите влизало всичко, което почти ставало за ястие – охлюви, всевъзможни морски животинки, жаби.
Как живеели обаче аристократите и богатите мускетари – тъй като потомци на богати благородници имало и във втора мускетарска рота, която по едно време се считала даже за по-престижна от първа?
На масата сервирали всичко едновременно и вкупом – постоянно месо от дивеч. Рядко употребявали вилици, тъй като някои по-строги монаси заявявали, че им наподобяват на „ рогата на дявола “. Пастетите ядели с лъжици. Чак след 1815 година руснаците донесли в Париж обичая да се яде от самостоятелни чинии – и дълго време французите наричали това „ съветско сервиране “.
Забавленията били игри, сходни на тенис, спектакъл и война. Разбира се, и дуели. Независимо, че по времето на мускетарите дуелите към този момент били неразрешени, единствената отбрана срещу дуела бил високият генезис – херцог, принц или крал не можело да бъдат извикани на двубой. А другояче, когато някого го налегнела досада, можел да разгласи двубой по всевъзможен мотив, в това число и поради мощно кихане.
Нерядко дуелът бил рисково и мръсно събитие, което се появило във Франция след войните с Италия – а оттова се популяризирал из цяла Европа.
Той можел да се употребява като претекст, с цел да бъде примамен съперникът и погубен благодарение на наемници. Можело да се наеме професионален бретьор (фехтовчик) и той просто замествал титуляра. Правилата допускали и двамата съперници да наемат бретьори, вместо сами да се бият. Първоначално бретьорството преследвало банална цел – след дуела вземали ботушите и оръжието на победения, а при повечко шанс – и коня.
Освен това, човек в никакъв случай не можел да бъде сигурен, че до момента в който върти шпагата, няма да стрелят в гърба му. По принцип, за това имало и потребност от секунданти; постоянно те не стоели със скръстени ръце, а сами се биели със секундантите на съперника или пък отстрелвали и пробождали възможните убийци.
Огнестрелните оръжия към момента не били напълно точни – виконт дьо Тюрен и граф дьо Гиш си уговорили двубой с аркебузи, простреляли два коня и един фен, след което отишли да се напият.
На дуелите до ХІХ-ти век убивали или ранявали тежко – да се остави съперника жив или леко ранен било демонстрация на неприятно образование. Отказът пък от двубой означавал плашливост и подобен мъж падал мощно в очите на обществото.
През ХVІІ-ти век, когато се развива действието в „ Тримата мускетари “, мускетарите нямали униформи. Едва в средата на века се появили фамозните светлосини казакини с кръстове на гърдите и гърба, украсени с лилии – емблемата на династията на Бурбоните.
При пенсиониране мускетарят можел да получи пенсия, да се прибере у дома и да заеме някаква служба, да вземем за пример кмет или губернатор, както постъпил, да вземем за пример, командирът на д`Артанян – капитан дьо Тревил.
Много от мускетарите създали положителни кариери, станали маршали на Франция – както д`Артанян, известни политически дейци, даже крале – както полският крал Ян Собески.
Но най-голяма популярност във вековете френските мускетари си спечелили със своите правилни шпаги и несравнимата си героизъм.
