Манната от Бог, кексовете от държавата, утопията на турците става реалност
offnews.bg
В свещените книги се споделя по какъв начин Бог е спуснал на хората манната небесна.
Свят, в който потребностите се задоволяват от небесата, е химеричен.
Сякаш с цел да подсети за утопията в свещените книги, президентът Ердоган предизборно даде обещание на турците страна, в която непрекъснато на хората ще се раздават безвъзмездни кексчета.
Най-голямата фантазия на един приблизително статистически турчин е да се снабди с държавна работа.
Затова обещанията на Ердоган би трябвало да се поясняват като богатства новина за бленуваната от епохи насам химера на турците. С други думи, заричане за строй, в който на хората няма да се постанова да работят доста, а страната ще задоволи всичките им потребности.
Тук би трябвало да подчертаем няколко пункта.
Нито всемирски настроените, нито ислямистите не схванаха, че стопанската система е независима категория. Както за кемалистите, по този начин и за ислямистите преди всичко стоеше политиката, бюрокрацията, т.е. страната.
Но корените на това положение се крият в историята: в турската държавническа традиция нормално основополагаща роля са имали „ бюрократите “. За разлика от това, на Запад значима роля за държавното образувание е изиграла буржоазията.
Като наследници на една и съща държавническа традиция и кемалистите, и ислямистите чакаха стопанската система да се образува съгласно разпоредбите на страната. Но производството и търгавията не са единствено области, свързани с полагане на труд, а в същото време изискват и интелектуална активност.
При това състояние в турската политика липсва проницателност, посредством която да се проумее да вземем за пример, че ограничението на свободите на публицистите е във щета на свободите на всички хора в обществото и, че в това време това значи елиминиране на стопански субекти.
В турската държавническа традиция екзистенциалната връзка сред стопанската система и свободата е неприемлива големина.
Например по време на кемалисткия интервал средностатистическият прокурор се съмняваше в даден обвинен „ дали е болшевик “ или „ последовател на шериата “.
По време на ръководството на ислямистите същият обвинител, стартира да се съмнява в обвинения дали пази кюрдската идея, дали е участник в събитията от Гези или е гюленист.
В турската история още не се е появил прокурор, който на първо време да се усъмни в обвинения „ дали укрива налози “.
Един характерен турски прокурор не е уверен, че страната може да се подкопае посредством укриване на налози.
Затова в Турция най-големият срам не е укриването на налози, финансовият банкрут, даването на рушвет. В Турция най-големият срам е обиждането на държавните големци.
Хубаво е да си напомним, че думите на Фузули „ насочих привет, само че не го одобриха, тъй като не беше подкуп “, са казани по времето на султан Сюлейман Законодателя, известно още като Златният век на османците.
И републиканска Турция, както и нейните прародители селджуците и османците остана вярна на схващането, че стопанската система би трябвало да е подчинена на страната.
При тази държавническа традиция страната изобщо не позволява, че икономическият индивид може да има самостоятелни права. С други думи, в турската държавническа традиция правото на недвижима благосъстоятелност не е неприкосновено.
Например с Танзиматския ферман от 1839 година, Османската страна дава обещание следното:
„ При съществуването на обвиняване или нарушение към обещано лице, неговите наследници не носят отговорност за това обвиняване или нарушение, затова, наследниците му не би трябвало да бъдат лишавани от наследството си, посредством конфискация на наследственото имущество. “
Само че нито Османската страна, нито ислямистките елити, които не отстъпват на никого званието да бъдат нейни наследници, не съблюдаваха това заричане.
През 2018 година в Турция имуществото на хората отново се конфискува.
Отгоре на всичко, когато през днешния ден, през 2018 година, правото на частна благосъстоятелност изобщо не се зачита, най-големият стопански триумф на този държавен строй се дължи на производството на продукция в ниския сегмент в изискванията на световния пазар, употребявайки с рента средствата на световната система.
Нещо по-важно, методът на турската държавническа традиция, посредством който се пренебрегват действителните правила на стопанската система, се поддържа и от забележителна част от обществото.
Този метод е общопризнат даже от това съсловие, което назоваваме търговци и вложители, поради липса на друго определение в турския език. Затова когато страната попита турския „ търговец “ или „ фабрикант “ – какво искаш?, отговорът е: „ дотация “, само че не и „ независимост “.
А една забележителна маса от хора, чиято най-голяма фантазия е да стане „ държавен служител “, не знае, че стопанската система е сфера, друга от страната и има вяра, че страната разпределя богатствата. Тоест, за тази маса източникът на „ хляба “ им не са данъкоплатците, предприемачите, служащите, търговците, а – страната.
Ето, това положение ни води към предизборното заричане на Ердоган за непрекъснато разпределяне на безвъзмездни кексове.
Нека да онагледим тематиката с един образец: на парламентарните избори през ноември 2015 година в град Байбурт Партията на справедливостта и развиването получи 60 на 100 от вота. А на референдума през 2017-а, тук беше най-голям процентът на гласувалите с „ да “ (82 процента).
Сега да погледнем някои стопански индикатори. Според информация, оповестена във в. „ Байбуртска поща “ през последното четиримесечие на 2016 година от тази област износът е нулев. А по информация на вестник „ Съла “, в цялата страна в Байбурт се харчи минимум електрическа енергия и региона е с най-нисък % на експорт.
Но съгласно дописка отново в същия вестник, Байбурт е трети по показател на щастието в Турция.
Ключовият миг да бъдеш трети по показател на щастието, макар съществуването на ниско ползване на електрическа енергия и без експорт е, вярата в страната, а не в стопанската система.
Възможно ли е да спадне поддръжката за ПСР в Байбурт?
Би било подвеждащо да се чака, че желанията на гласоподавателите, които са привикнали с внушеното от страната, надали не утопично схващане, за систематизиране на богатствата, да се промени бързо и фрапантно, както ние допускаме. Защото за огромна част от тези гласоподаватели материалното богатство е производна не на стопанската система, а – на страната.
Тогава по какъв начин това става допустимо? Отговорът на този въпрос се крие в системата за систематизиране на богатствата, направена в интерес на поддръжниците на това съсловие, което ръководи страната. Ние назоваваме това турска държавническа традиция.
В този строй, в ядрото на който лежи разбирането за сдобиване с титли, реакцията на доволните от разпределението на богатствата против икономическите процеси не може да е такава, каквато ние чакаме. Защото за тези щастливи хора, на първо място най-важното нещо не са процесите, които се случват на пазарите, а дали страната ще има опция да разпределя богатствата.
По тази причина за избран брой жители същинският проблем не е за кого ще се гласоподава, същинският проблем за тях се крие в една основна детайлност, касаеща крайната фаза на турската химера. Тоест, кексът със стафиди ли ще бъде или с шоколад?
Б. ред. - Анализа на Гьокхан Баджък в Ahvalnews.com.tr препечатваме в превод на изданието Obzornews.bg, което следи деликатно вътрешнополитическите процеси в прилежаща Турция.
В свещените книги се споделя по какъв начин Бог е спуснал на хората манната небесна.
Свят, в който потребностите се задоволяват от небесата, е химеричен.
Сякаш с цел да подсети за утопията в свещените книги, президентът Ердоган предизборно даде обещание на турците страна, в която непрекъснато на хората ще се раздават безвъзмездни кексчета.
Най-голямата фантазия на един приблизително статистически турчин е да се снабди с държавна работа.
Затова обещанията на Ердоган би трябвало да се поясняват като богатства новина за бленуваната от епохи насам химера на турците. С други думи, заричане за строй, в който на хората няма да се постанова да работят доста, а страната ще задоволи всичките им потребности.
Тук би трябвало да подчертаем няколко пункта.
Нито всемирски настроените, нито ислямистите не схванаха, че стопанската система е независима категория. Както за кемалистите, по този начин и за ислямистите преди всичко стоеше политиката, бюрокрацията, т.е. страната.
Но корените на това положение се крият в историята: в турската държавническа традиция нормално основополагаща роля са имали „ бюрократите “. За разлика от това, на Запад значима роля за държавното образувание е изиграла буржоазията.
Като наследници на една и съща държавническа традиция и кемалистите, и ислямистите чакаха стопанската система да се образува съгласно разпоредбите на страната. Но производството и търгавията не са единствено области, свързани с полагане на труд, а в същото време изискват и интелектуална активност.
При това състояние в турската политика липсва проницателност, посредством която да се проумее да вземем за пример, че ограничението на свободите на публицистите е във щета на свободите на всички хора в обществото и, че в това време това значи елиминиране на стопански субекти.
В турската държавническа традиция екзистенциалната връзка сред стопанската система и свободата е неприемлива големина.
Например по време на кемалисткия интервал средностатистическият прокурор се съмняваше в даден обвинен „ дали е болшевик “ или „ последовател на шериата “.
По време на ръководството на ислямистите същият обвинител, стартира да се съмнява в обвинения дали пази кюрдската идея, дали е участник в събитията от Гези или е гюленист.
В турската история още не се е появил прокурор, който на първо време да се усъмни в обвинения „ дали укрива налози “.
Един характерен турски прокурор не е уверен, че страната може да се подкопае посредством укриване на налози.
Затова в Турция най-големият срам не е укриването на налози, финансовият банкрут, даването на рушвет. В Турция най-големият срам е обиждането на държавните големци.
Хубаво е да си напомним, че думите на Фузули „ насочих привет, само че не го одобриха, тъй като не беше подкуп “, са казани по времето на султан Сюлейман Законодателя, известно още като Златният век на османците.
И републиканска Турция, както и нейните прародители селджуците и османците остана вярна на схващането, че стопанската система би трябвало да е подчинена на страната.
При тази държавническа традиция страната изобщо не позволява, че икономическият индивид може да има самостоятелни права. С други думи, в турската държавническа традиция правото на недвижима благосъстоятелност не е неприкосновено.
Например с Танзиматския ферман от 1839 година, Османската страна дава обещание следното:
„ При съществуването на обвиняване или нарушение към обещано лице, неговите наследници не носят отговорност за това обвиняване или нарушение, затова, наследниците му не би трябвало да бъдат лишавани от наследството си, посредством конфискация на наследственото имущество. “
Само че нито Османската страна, нито ислямистките елити, които не отстъпват на никого званието да бъдат нейни наследници, не съблюдаваха това заричане.
През 2018 година в Турция имуществото на хората отново се конфискува.
Отгоре на всичко, когато през днешния ден, през 2018 година, правото на частна благосъстоятелност изобщо не се зачита, най-големият стопански триумф на този държавен строй се дължи на производството на продукция в ниския сегмент в изискванията на световния пазар, употребявайки с рента средствата на световната система.
Нещо по-важно, методът на турската държавническа традиция, посредством който се пренебрегват действителните правила на стопанската система, се поддържа и от забележителна част от обществото.
Този метод е общопризнат даже от това съсловие, което назоваваме търговци и вложители, поради липса на друго определение в турския език. Затова когато страната попита турския „ търговец “ или „ фабрикант “ – какво искаш?, отговорът е: „ дотация “, само че не и „ независимост “.
А една забележителна маса от хора, чиято най-голяма фантазия е да стане „ държавен служител “, не знае, че стопанската система е сфера, друга от страната и има вяра, че страната разпределя богатствата. Тоест, за тази маса източникът на „ хляба “ им не са данъкоплатците, предприемачите, служащите, търговците, а – страната.
Ето, това положение ни води към предизборното заричане на Ердоган за непрекъснато разпределяне на безвъзмездни кексове.
Нека да онагледим тематиката с един образец: на парламентарните избори през ноември 2015 година в град Байбурт Партията на справедливостта и развиването получи 60 на 100 от вота. А на референдума през 2017-а, тук беше най-голям процентът на гласувалите с „ да “ (82 процента).
Сега да погледнем някои стопански индикатори. Според информация, оповестена във в. „ Байбуртска поща “ през последното четиримесечие на 2016 година от тази област износът е нулев. А по информация на вестник „ Съла “, в цялата страна в Байбурт се харчи минимум електрическа енергия и региона е с най-нисък % на експорт.
Но съгласно дописка отново в същия вестник, Байбурт е трети по показател на щастието в Турция.
Ключовият миг да бъдеш трети по показател на щастието, макар съществуването на ниско ползване на електрическа енергия и без експорт е, вярата в страната, а не в стопанската система.
Възможно ли е да спадне поддръжката за ПСР в Байбурт?
Би било подвеждащо да се чака, че желанията на гласоподавателите, които са привикнали с внушеното от страната, надали не утопично схващане, за систематизиране на богатствата, да се промени бързо и фрапантно, както ние допускаме. Защото за огромна част от тези гласоподаватели материалното богатство е производна не на стопанската система, а – на страната.
Тогава по какъв начин това става допустимо? Отговорът на този въпрос се крие в системата за систематизиране на богатствата, направена в интерес на поддръжниците на това съсловие, което ръководи страната. Ние назоваваме това турска държавническа традиция.
В този строй, в ядрото на който лежи разбирането за сдобиване с титли, реакцията на доволните от разпределението на богатствата против икономическите процеси не може да е такава, каквато ние чакаме. Защото за тези щастливи хора, на първо място най-важното нещо не са процесите, които се случват на пазарите, а дали страната ще има опция да разпределя богатствата.
По тази причина за избран брой жители същинският проблем не е за кого ще се гласоподава, същинският проблем за тях се крие в една основна детайлност, касаеща крайната фаза на турската химера. Тоест, кексът със стафиди ли ще бъде или с шоколад?
Б. ред. - Анализа на Гьокхан Баджък в Ahvalnews.com.tr препечатваме в превод на изданието Obzornews.bg, което следи деликатно вътрешнополитическите процеси в прилежаща Турция.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ