Одобрявате ли някой да захвърли в дивата гора уплашени деца

Одобрявате ли някой да захвърли в дивата гора уплашени деца с оправданието, че от това зависи спасението на човечеството? А просто с цел да задоволи научното си любознание? Смятате, че отговорът е явен. Уви, не за всички. Някои учени не виждат нищо неприятно в това, в случай че се прави в името на науката… Пригответе се да бъдете шокирани!

1. Да се заведат деца в гората и да се насъскат едно против друго.

През 1954 година турският психолог Музафер Шериф си споделил: какво ще стане, в случай че се оставят две групи деца в отдалечена безлюдна околност и се принудят да враждуват между тях?

Шериф не намерил различен метод да задоволи научното си любознание, по тази причина събрал две групи 11-годишни деца, по 11 във всяка.  Децата били сигурни, че отиват на летен палатков лагер и предвкусвали удоволствието три седмици да бродят нехайно из гората, да ловят риба и да плуват. Никое от тях даже не подозирало, че родителите им са подписали единодушие за присъединяване им в опита на Шериф, който целял да изследва груповата динамичност в случаи на спор.

Първата седмица, до момента в който двете групи били разграничени, всичко вървяло добре. Групите си измислили имена – едната се нарекла Орлите, а другата – Гърмящите змии. Тогава разрешили двете групи „ инцидентно “ да схванат за съществуването една на друга. Във втория стадий на опита  организаторите по всякакъв начин се стараели да основават конфликтни обстановки, а след това следили какъв брой надалеч ще стигне враждата. Започнали с почтени игри като баскетбол и изтегляне на въже: на спечелилите раздали джобни ножчета за премия, а победените освиркали. След това откривателите ловко разширили спора и организирали тържество, на което завели Орлите малко по-рано. Пристигналите първи изяли с вкус всичко най-вкусно, оставяйки на противника жалки огризки. Змиите се ядосали и почнали да обсипват с обиди Орлите. Последвало замеряне с чинии, което лека-полека прераснало в яростен всеобщ пердах. След това децата от другите групи изпадали в гняв постоянно когато се срещали, и всякога се стараели да погодят някой номер на противниците си.

Общо взето Шериф и неговият екип съумели за рекордно малко време (по-малко от 3 седмици) да трансфорат елементарни 11-годишни деца без поведенчески проблеми в навалица нападателни диваци. Между другото Шериф провел три сходни опита, всеки от които приключил със съществени свади.

Да живее науката!

2. Да се програмира у децата принуждение и да им се подмятна смешник.

В началото на 60-те години канадският психолог Албърт Бандура решил да си обясни дали децата са склонни да имитират агресивното държание на възрастните. Той взел гигантска надуваема кукла-клоун, която нарекъл Бобо, и снимал филмче по какъв начин стара лелка го ругае, бие, рита и даже удря с чук. После го посочил на група от 24 деца. Друга група изгледала видеото без принуждение, а на трета не било показано нищо. След това пуснали трите групи поредно в стая, където се намирал клоунът Бобо, няколко надуваеми чука и играчки-пистолети, въпреки че в никое от филмчетата не участвали огнестрелни оръжия.

Децата, които гледали агресивното видео, без да губят време пристъпили към изтезанието на горкия Бобо. Едно от момченцата опряло револвер в главата на клоуна и му прошепнало на ухото, че на драго сърце би му пръснало мозъка. Останалите две групи не показали и помен от принуждение.

След като Бандура изложил изводите си пред научната общественост, се намерили скептици, съгласно които това не доказвало нищо, защото гумената кукла била измислена за това - да се рита. Тогава Бандура снимал филм с издевателства над жив възрастен човек, облечен като смешник, събрал още повече деца, посочил им безсмъртното си произведение и още веднъж ги пуснал в стаята, където се намирал – към този момент живият! -  Бобо. Както вероятно се досещате, и без опит децата почнали да наскърбяват и малтретират живия смешник със същото старание като първия път.

Сега към този момент никой не се осмелил да оспорва изказванието на Бандура, че децата копират държанието на възрастните.

3. Експериментът със счупената кукла.

Психолози от Университета на Айова решили да изяснят по какъв начин у дребното дете поражда възприятие на виновност. За задачата те организират опит, който посочват „ Счупената кукла “.

Възрастен човек показвал на детето играчка и му разказвал трогателна история за това какъв брой му е скъпа и какъв брой я обичал, когато бил дребен. След това давал на детето играчката със заръката доста да я пази. Веднага щом играчката се озовавала в детските ръце, тя започвала да се чупи по най-ужасен и безвъзвратен метод – за задачата бил инсталиран специфичен механизъм. Според инструкцията в този миг възрастният трябвало да въздъхне горестно и да гледа безмълвно детето цяла минута. Представете си единствено дете, което седи в гробна тишина под укорителния ви взор, свива се отговорно и прикрива главата си с ръце. Минута, равняваща се на безкрайност.

Любопитно е, че децата, които били най-силно травматизирани от опита със счупената кукла, през идващите пет години пазели примерно държание.  Може би опитът в действителност съумял да насади у тях трайно възприятие на виновност. Възможно е обаче тези деца овреме да са усвоили урока, че от възрастните може да се чака всякаква машинация.