Човек на „Марица“ блесна в Plovdivlit
Очарователната редакторка на уеб страницата „ Марица “ Мирослава Атмаджова удостои пловдивския книжовен уебсайт Plovdivlit с достойнството да разгласява нейни произведения. Тя е на 27 години, приключила с отличие право в ПУ „ Паисий Хилендарски “. Родом от с. Бъта, Панагюрище, само че от години живее и работи в Пловдив. Голямата й пристрастеност остава литературата. Сред обичаните й създатели са Фредрик Бакман, Марк Твен, Агата Кристи, Харуки Мураками. Пише разкази и сега приготвя дебютния си алманах.
Нейните разкази крият изумителен креативен заряд. Те са заредени с сила и знание за света, които са впечатляващи за възрастта й. Дарбата й на повествовател е несъмнена. Тя умее да основава запаметяващи се облици, с колоритни, обемни линии, да разпростира компактно повествованието, наситено с психологизъм и ненатрапчива подигравка, и с лекост да води читателя към зоната на философските си секрети. Разказва занимателно, само че прозата й е многопластова, със мощни невидими течения.
Заедно с нея на литературния уебсайт бяха обнародвани и творби от Маринела Гетова и Пламена Колчакова. Маринела Гетова, която учи в Професионална гимназия по хранителни технологии и техника в Пловдив, признава, че най-голямата й пристрастеност е писането на есета. Обича да чете всичко, което я допира прочувствено и й оказва помощ да израства креативен. Участвам в курса по Творческо писане на Дружество на писателите.
Младата Пламена Колчакова е студентка Българска лингвистика в ПУ “Паисий Хилендарски ”. Тя признава, че за нея поезията се е родила от музиката. „ Добрата игра на думи се трансформира от развлечение в предизвикателство, от уединение в лек за душата “, декларира поетесата. А стиховете <210> са удостоверение на думите.
По-долу публикуваме фрагмент от описа „ Двойникът “ на Мирослава Атмаджова.
***
Първото нещо, което видя, когато отключи тежката железна врата на блока, беше Саманта. Бялата котка на съседите от третия етаж непрекъснато имаше тип, като че ли я проверяват за данъчна машинация. Хрис може и да не разбираше доста от котки, само че беше гледал задоволително Animal planet, с цел да знае, че една зурла не би трябвало да наподобява по този метод.
Сконфузната физиономия на Саманта се вторачи в него и насочи типичния си привет - нещо приблизително сред пожарна сирена и спирачен път. Хрис беше съвсем сигурен, че притежателите <210> я пускат да се разхожда из блока единствено с цел да не им се постанова да стоят в една стая с нея. Котката изскърца още веднъж и Хрис я почеса по ухото.
Приятелката му не можеше да понася Саманта, само че той постоянно беше имал благосклонности към шумната котка. Вечното <210> наличие из блока му подсещаше, че без значение дали си чудноват, скучен, противен, или и трите дружно, все ще се откри някой да те обича и да ти дава храна. Какво повече можеш да искаш от живота?
Котката остана на входа да преглежда рекламни брошури, а Хрис продължи нагоре към жилището си. В квартирата до неговата живееха двама студенти, които бяха приели като персонален ангажимент половината град да мине през жилището им. Хрис не обърна внимание на ниския мъж, облегнал се на парапета.
Завъртя ключа в очакване на познатото тракване, което му обещаваше топлота, сигурност и уют. Моят дом е моята цитадела. Хрис от дълго време беше въвел правилото, че единствено той има ключ за жилището си. Всичките проблеми, кавги и неприятности денем бяха добре пристигнали да останат на изтривалката. Малко звуци имат подобен мигновен лечебен резултат като отключването на входната врата.
- Здравейте, Христин - издиша спокоен чужд глас иззад гърба му.
Хрис подскочи и усети по какъв начин сърцето му за секунда спря. Организмът е по този начин програмиран, че при всяко стряскане фаталистката част от нас мигновено взема решение, че това е краят. Сърце, мозък, бели дробове и всички други органи, които заслужават проучване, автоматизирано си стискат ръцете, че историята ни свършва тук и всичко внезапно замира.
Човек би си помислил, че тялото му ще постави повече старания да се запази при положение на заплаха, вместо при първа опция да абдикира и да одобри неизбежната гибел.
- Саманта? - отвърна Хрис, до момента в който дефинира посоката, от която беше пристигнал гласът.
Мъжът се беше отдръпнал от парапета и стоеше на няколко крачки разстояние с ръце в джобовете. Дребен, слаб и леко изкривен, той безмълвно изчакваше мисълта на Хрис да стигне до него. Оредялата му кестенява коса явно беше виждала и по-добри дни, за разлика от тъмните кръгове под очите му, които изживяваха своя подем.
Ако човек се вгледаше в лицето му, можеше да забележи нерешителен опит за мустак, прикрит под един незабравим нос с размера на дребна боксониера. Пъстра синьо-сива тениска прегръщаше фигурата на мъжа и го караше да наподобява не на място в олющения жълт кулоар. Сякаш на самата дреха й беше прекомерно скучно да взе участие в диалога.
Нейните разкази крият изумителен креативен заряд. Те са заредени с сила и знание за света, които са впечатляващи за възрастта й. Дарбата й на повествовател е несъмнена. Тя умее да основава запаметяващи се облици, с колоритни, обемни линии, да разпростира компактно повествованието, наситено с психологизъм и ненатрапчива подигравка, и с лекост да води читателя към зоната на философските си секрети. Разказва занимателно, само че прозата й е многопластова, със мощни невидими течения.
Заедно с нея на литературния уебсайт бяха обнародвани и творби от Маринела Гетова и Пламена Колчакова. Маринела Гетова, която учи в Професионална гимназия по хранителни технологии и техника в Пловдив, признава, че най-голямата й пристрастеност е писането на есета. Обича да чете всичко, което я допира прочувствено и й оказва помощ да израства креативен. Участвам в курса по Творческо писане на Дружество на писателите.
Младата Пламена Колчакова е студентка Българска лингвистика в ПУ “Паисий Хилендарски ”. Тя признава, че за нея поезията се е родила от музиката. „ Добрата игра на думи се трансформира от развлечение в предизвикателство, от уединение в лек за душата “, декларира поетесата. А стиховете <210> са удостоверение на думите.
По-долу публикуваме фрагмент от описа „ Двойникът “ на Мирослава Атмаджова.
***
Първото нещо, което видя, когато отключи тежката железна врата на блока, беше Саманта. Бялата котка на съседите от третия етаж непрекъснато имаше тип, като че ли я проверяват за данъчна машинация. Хрис може и да не разбираше доста от котки, само че беше гледал задоволително Animal planet, с цел да знае, че една зурла не би трябвало да наподобява по този метод.
Сконфузната физиономия на Саманта се вторачи в него и насочи типичния си привет - нещо приблизително сред пожарна сирена и спирачен път. Хрис беше съвсем сигурен, че притежателите <210> я пускат да се разхожда из блока единствено с цел да не им се постанова да стоят в една стая с нея. Котката изскърца още веднъж и Хрис я почеса по ухото.
Приятелката му не можеше да понася Саманта, само че той постоянно беше имал благосклонности към шумната котка. Вечното <210> наличие из блока му подсещаше, че без значение дали си чудноват, скучен, противен, или и трите дружно, все ще се откри някой да те обича и да ти дава храна. Какво повече можеш да искаш от живота?
Котката остана на входа да преглежда рекламни брошури, а Хрис продължи нагоре към жилището си. В квартирата до неговата живееха двама студенти, които бяха приели като персонален ангажимент половината град да мине през жилището им. Хрис не обърна внимание на ниския мъж, облегнал се на парапета.
Завъртя ключа в очакване на познатото тракване, което му обещаваше топлота, сигурност и уют. Моят дом е моята цитадела. Хрис от дълго време беше въвел правилото, че единствено той има ключ за жилището си. Всичките проблеми, кавги и неприятности денем бяха добре пристигнали да останат на изтривалката. Малко звуци имат подобен мигновен лечебен резултат като отключването на входната врата.
- Здравейте, Христин - издиша спокоен чужд глас иззад гърба му.
Хрис подскочи и усети по какъв начин сърцето му за секунда спря. Организмът е по този начин програмиран, че при всяко стряскане фаталистката част от нас мигновено взема решение, че това е краят. Сърце, мозък, бели дробове и всички други органи, които заслужават проучване, автоматизирано си стискат ръцете, че историята ни свършва тук и всичко внезапно замира.
Човек би си помислил, че тялото му ще постави повече старания да се запази при положение на заплаха, вместо при първа опция да абдикира и да одобри неизбежната гибел.
- Саманта? - отвърна Хрис, до момента в който дефинира посоката, от която беше пристигнал гласът.
Мъжът се беше отдръпнал от парапета и стоеше на няколко крачки разстояние с ръце в джобовете. Дребен, слаб и леко изкривен, той безмълвно изчакваше мисълта на Хрис да стигне до него. Оредялата му кестенява коса явно беше виждала и по-добри дни, за разлика от тъмните кръгове под очите му, които изживяваха своя подем.
Ако човек се вгледаше в лицето му, можеше да забележи нерешителен опит за мустак, прикрит под един незабравим нос с размера на дребна боксониера. Пъстра синьо-сива тениска прегръщаше фигурата на мъжа и го караше да наподобява не на място в олющения жълт кулоар. Сякаш на самата дреха й беше прекомерно скучно да взе участие в диалога.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ