Две грешки и един риск пред управляващите
Очаква се вотът на съмнение да е „ всяко знамение за три дни “
Насред фанфарите, блестящите церемонии и протоколни похвали, които белязаха откриването на българското председателство на Съвета на Европейския съюз, държавното управление стартира да клати по някои значими вътрешно-политически тематики. Това лъкатушене е съчетано и с някои неправилни ходове, които слагат под подозрение потенциала му да се оправи с съществени ресори на ръководството. На фона на престижа, който министър-председателят показва на интернационалната сцена, някои от неговите министри провокират неразбиране с дейности и политики.
Първата неправилна стъпка, която взриви обществото, е безкритичното и преждевременно внасяне за ратификация на така наречен Истанбулска спогодба. Без действително публично и експертно разискване. Големият упрек тук е към министерството на правораздаването, както и към външното ведомство, чийто настоящ титуляр – госпожа Захариева – преди няколко години е взела участие директно в подписването и разискването на въпросната спогодба. Да отделим зърното от плявата.
Истанбулската спогодба си слага позитивната цел да се подобрят механизмите за предварителна защита и битка с домашното принуждение, което е едно непоносимо събитие. Само през предходната година три дами бяха убити от сътрудниците им, откакто управляващите редовно са оставяли без разглеждане жалбите и сигналите на жертвите.
Не е правилно изказванието, че „ всичко си имаме по въпроса в нашето законодателство “. Ще дам единствено два образеца. У нас междинните телесни повреди, когато са нанесени на съпруг/а или родственик, се преследват единствено по просба на потърпевшия. Това са закононарушения с висока социална заплаха – счупени крака, фрактури на прешлените, счупени три и повече ребра, изтребване на зъби, обезобразяване на лицето и прочие
Сега жертвата би трябвало освен да инициира наказателното произвеждане, само че и да потвърди незаконното действие. И се получава обаян кръг – жертвата, която е измъчвана, постоянно държана в психическа и даже материална взаимозависимост от партньора-насилник, би трябвало да събере морални и физически сили и сама да му търси сметка и да потвърждава пред съда. Какво се случва, когато го стори – най-често насилието против нея ескалира. Решението на този проблем е да се промени законът, тъй че или тези закононарушения да бъдат преследвани по общия ред – от прокуратурата, или да бъдат избрани като частно-публични закононарушения, т.е. – наказателното произвеждане да стартира по просба на жертвата, само че доказването да е обвързване на прокуратурата и способените органи.
Друг образец е нежеланието на полицията да се намесва при случаи с домашно принуждение, тъй като това е „ фамилна работа “. Ефективното следствие в такива обстановки би трябвало да бъде законово обезпечено. В това отношение Истанбулската спогодба съдържа позитивни аспекти. Но дотук!
Съмнения, опасения и неодобрение – по кое време основателни, по кое време хиперболизирани – провокира понятието „ обществен пол “ ( “джендър “). То е задоволително и има своите научни основи, единствено когато се преглежда като неразривно обвързвана с биологичния пол обществена надстройка. Превръща се обаче в ненаучна идеология, когато се твърди, че биологичният и общественият пол са самостойни. Този идеологически мироглед е недопустим, а във връзка с опитите да бъде аргументиран с научни способи – няма никакъв теоретичен консенсус. От религиозно-философска позиция, откъсването на биологичния пол от обществения е отделяне на индивида от Бога и оповестяване на индивида за „ господ “ и всесилен „ създател “, който взема решение самичък и съгласно своите персонални разбирания въпросите за живота и гибелта, за пола и половите връзки и така нататък Трактовка, която е несъвместима с фундаментите на християнската цивилизация.
Вярно е, че тази джендър-идеология, която приема, че половата идентификация е въпрос на персонален избор, а не на биология, не се вкарва категорично с текстовете на конвенцията. Но фактът, че не е е отречена категорично, основава опасения, поради образците за сходни политики, които се нормират в обособени страни (Канада, Англия, Австралия) и даже се индоктринират в просветителната система. Щом не е категорично отхвърлена, значи може на следващия ден да се трансформира в съображение избрани среди да желаят сходна политика и у нас. Пример за експлицитното й отменяне имаме в член 7, алинея 3 от Римския статут на Международния углавен съд, утвърден от България през 2002 година Там се постановява, че терминът „ пол “ значи двата пола – мъжки и женски, в подтекста на обществото, и няма никакво друго значение.
Къде сбърка държавното управление? Първо, съветва тази спогодба преди внасянето й за ратификация, единствено с няколко организации, които съставляват частични ползи на обособени обществени групи – феминистки и ЛГБТИ структури. Те имат своето място, само че съставляват единствено дребна част от плурализма на хрумвания в обществото. Не е потърсено мнението на организации и институции, които показват преобладаващите в обществото полезности и хрумвания, измежду които на Българската православна черква и главните вероизповедания.
Второ, неналичието на подобен публичен и експертен разговор в предварителния стадий, докара до гърмеж на публично напрежение, който не може да бъда преодолян с формалното чуване на стотици организации за по две минути, което се провежда през днешния ден от Народното събрание. Това е отблъскване на номера, а не разискване.
И, трето, държавното управление не търси никакъв метод да удовлетвори необятната социална рецензия. Вместо това се размахват некомпетентни изказвания, че не можело да има тълкувателни заявления по конвенцията. Истината е, че не може да има запаси, само че може да има тълкувателна декларация, която декларира смисъла, в който страната ще ползва противоречивите разпореждания. Такива заявления са направени да вземем за пример от Полша, Латвия и Литва, и те ползват на процедура конвенцията съгласно тези заявления. Някои други страни са излезли с несъгласие против полската декларация, само че според откритите правила в интернационалното право, те не обезсилват тази декларация.
Очевидно е, най-малко към този момент, че ръководещите нямат желание да се съобразят с рецензиите, а ще извършват „ на сляпо “ волята на „ началниците “ извън. Ако това се резервира, чакам всевъзможни парламентарни маневри, с цел да се прокара конвенцията – излизане от залата на депутати от ръководещата коалиция, с цел да се понижи изискуемото болшинство и прочие
Втората неправилна стъпка към момента не е извървяна, само че наподобява към този момент е в ход. ГЕРБ съумя доста зряло и ловко в тактическо отношение да обезврежда преди няколко месеца политическия подтик на Българска социалистическа партия да желае избор на съмнение поради корупцията. Направи го с лансиране на концепцията за цялостна проверка на приватизацията. Българска социалистическа партия се стъписа и позволи грешката да брани статуквото, открито от гигантския приватизационен обир от времето на Иван Костов. Но след новогодишните трапези, от редиците на ръководещите към този момент не се чува нищо за проверката. Дали са се отказали?
Някои подлагат на критика претекстовете на Българска социалистическа партия за импортирания избор на съмнение. Винаги може да се сформират по-убедителни и по-аргументирани претекстове за сходна процедура. Но в тази ситуация е значимо какви ще са политическите последици от този избор и то не от становище на парламентарната аритметика, а кой ще се нарежда като притежател на мечтана от обществото смяна, и кой – като страж на омразното статукво. С следеното оттегляне на ГЕРБ от концепцията за проверка на приватизацията, чакам по-скоро вотът да е „ всяко знамение за три дни “. Няма да е нито внезапен скок на опозицията, нито сияйна победа на ръководещите.
На фона на тези неправилни, най-малко съгласно мен, стъпки на ръководещите, в институционалното пространство все по-ясно се откроява „ огромната тройка “ – президентът, министър председателят и омбудсманът. Г-н Румен Радев не позволи да бъде замесен в битките на партийната сцена и в границите на вероятното е коректив и стабилизиращ фактор в политическата система. Г-н Бойко Борисов впечатлява с интензивност и възходяща тежест в интернационалните връзки. Омбудсманът Мая Манолова пък все по-отчетливо се трансформира в деен фактор за отбрана на обществените ползи и правата на хората, и получава
впечатляващо публичното самопризнание.
Пред ръководещите има и един риск – да се огънат за Банско и по други въпроси пред хилавия, въпреки и кресливо нахален, напън на дискредитирани и все по-маргинализиращи се политико-икономическо-медийни кръгове към някои подсъдими и обвинени олигарси. Отстъпят ли пред наглите корпоративни ползи, маскирани като „ проевропейски “ и „ екологични “, ще ерозират публичното доверие, че са в положение да организират устойчива и стратегически вярна политика в отбрана на необятния публичен интерес.
Насред фанфарите, блестящите церемонии и протоколни похвали, които белязаха откриването на българското председателство на Съвета на Европейския съюз, държавното управление стартира да клати по някои значими вътрешно-политически тематики. Това лъкатушене е съчетано и с някои неправилни ходове, които слагат под подозрение потенциала му да се оправи с съществени ресори на ръководството. На фона на престижа, който министър-председателят показва на интернационалната сцена, някои от неговите министри провокират неразбиране с дейности и политики.
Първата неправилна стъпка, която взриви обществото, е безкритичното и преждевременно внасяне за ратификация на така наречен Истанбулска спогодба. Без действително публично и експертно разискване. Големият упрек тук е към министерството на правораздаването, както и към външното ведомство, чийто настоящ титуляр – госпожа Захариева – преди няколко години е взела участие директно в подписването и разискването на въпросната спогодба. Да отделим зърното от плявата.
Истанбулската спогодба си слага позитивната цел да се подобрят механизмите за предварителна защита и битка с домашното принуждение, което е едно непоносимо събитие. Само през предходната година три дами бяха убити от сътрудниците им, откакто управляващите редовно са оставяли без разглеждане жалбите и сигналите на жертвите.
Не е правилно изказванието, че „ всичко си имаме по въпроса в нашето законодателство “. Ще дам единствено два образеца. У нас междинните телесни повреди, когато са нанесени на съпруг/а или родственик, се преследват единствено по просба на потърпевшия. Това са закононарушения с висока социална заплаха – счупени крака, фрактури на прешлените, счупени три и повече ребра, изтребване на зъби, обезобразяване на лицето и прочие
Сега жертвата би трябвало освен да инициира наказателното произвеждане, само че и да потвърди незаконното действие. И се получава обаян кръг – жертвата, която е измъчвана, постоянно държана в психическа и даже материална взаимозависимост от партньора-насилник, би трябвало да събере морални и физически сили и сама да му търси сметка и да потвърждава пред съда. Какво се случва, когато го стори – най-често насилието против нея ескалира. Решението на този проблем е да се промени законът, тъй че или тези закононарушения да бъдат преследвани по общия ред – от прокуратурата, или да бъдат избрани като частно-публични закононарушения, т.е. – наказателното произвеждане да стартира по просба на жертвата, само че доказването да е обвързване на прокуратурата и способените органи.
Друг образец е нежеланието на полицията да се намесва при случаи с домашно принуждение, тъй като това е „ фамилна работа “. Ефективното следствие в такива обстановки би трябвало да бъде законово обезпечено. В това отношение Истанбулската спогодба съдържа позитивни аспекти. Но дотук!
Съмнения, опасения и неодобрение – по кое време основателни, по кое време хиперболизирани – провокира понятието „ обществен пол “ ( “джендър “). То е задоволително и има своите научни основи, единствено когато се преглежда като неразривно обвързвана с биологичния пол обществена надстройка. Превръща се обаче в ненаучна идеология, когато се твърди, че биологичният и общественият пол са самостойни. Този идеологически мироглед е недопустим, а във връзка с опитите да бъде аргументиран с научни способи – няма никакъв теоретичен консенсус. От религиозно-философска позиция, откъсването на биологичния пол от обществения е отделяне на индивида от Бога и оповестяване на индивида за „ господ “ и всесилен „ създател “, който взема решение самичък и съгласно своите персонални разбирания въпросите за живота и гибелта, за пола и половите връзки и така нататък Трактовка, която е несъвместима с фундаментите на християнската цивилизация.
Вярно е, че тази джендър-идеология, която приема, че половата идентификация е въпрос на персонален избор, а не на биология, не се вкарва категорично с текстовете на конвенцията. Но фактът, че не е е отречена категорично, основава опасения, поради образците за сходни политики, които се нормират в обособени страни (Канада, Англия, Австралия) и даже се индоктринират в просветителната система. Щом не е категорично отхвърлена, значи може на следващия ден да се трансформира в съображение избрани среди да желаят сходна политика и у нас. Пример за експлицитното й отменяне имаме в член 7, алинея 3 от Римския статут на Международния углавен съд, утвърден от България през 2002 година Там се постановява, че терминът „ пол “ значи двата пола – мъжки и женски, в подтекста на обществото, и няма никакво друго значение.
Къде сбърка държавното управление? Първо, съветва тази спогодба преди внасянето й за ратификация, единствено с няколко организации, които съставляват частични ползи на обособени обществени групи – феминистки и ЛГБТИ структури. Те имат своето място, само че съставляват единствено дребна част от плурализма на хрумвания в обществото. Не е потърсено мнението на организации и институции, които показват преобладаващите в обществото полезности и хрумвания, измежду които на Българската православна черква и главните вероизповедания.
Второ, неналичието на подобен публичен и експертен разговор в предварителния стадий, докара до гърмеж на публично напрежение, който не може да бъда преодолян с формалното чуване на стотици организации за по две минути, което се провежда през днешния ден от Народното събрание. Това е отблъскване на номера, а не разискване.
И, трето, държавното управление не търси никакъв метод да удовлетвори необятната социална рецензия. Вместо това се размахват некомпетентни изказвания, че не можело да има тълкувателни заявления по конвенцията. Истината е, че не може да има запаси, само че може да има тълкувателна декларация, която декларира смисъла, в който страната ще ползва противоречивите разпореждания. Такива заявления са направени да вземем за пример от Полша, Латвия и Литва, и те ползват на процедура конвенцията съгласно тези заявления. Някои други страни са излезли с несъгласие против полската декларация, само че според откритите правила в интернационалното право, те не обезсилват тази декларация.
Очевидно е, най-малко към този момент, че ръководещите нямат желание да се съобразят с рецензиите, а ще извършват „ на сляпо “ волята на „ началниците “ извън. Ако това се резервира, чакам всевъзможни парламентарни маневри, с цел да се прокара конвенцията – излизане от залата на депутати от ръководещата коалиция, с цел да се понижи изискуемото болшинство и прочие
Втората неправилна стъпка към момента не е извървяна, само че наподобява към този момент е в ход. ГЕРБ съумя доста зряло и ловко в тактическо отношение да обезврежда преди няколко месеца политическия подтик на Българска социалистическа партия да желае избор на съмнение поради корупцията. Направи го с лансиране на концепцията за цялостна проверка на приватизацията. Българска социалистическа партия се стъписа и позволи грешката да брани статуквото, открито от гигантския приватизационен обир от времето на Иван Костов. Но след новогодишните трапези, от редиците на ръководещите към този момент не се чува нищо за проверката. Дали са се отказали?
Някои подлагат на критика претекстовете на Българска социалистическа партия за импортирания избор на съмнение. Винаги може да се сформират по-убедителни и по-аргументирани претекстове за сходна процедура. Но в тази ситуация е значимо какви ще са политическите последици от този избор и то не от становище на парламентарната аритметика, а кой ще се нарежда като притежател на мечтана от обществото смяна, и кой – като страж на омразното статукво. С следеното оттегляне на ГЕРБ от концепцията за проверка на приватизацията, чакам по-скоро вотът да е „ всяко знамение за три дни “. Няма да е нито внезапен скок на опозицията, нито сияйна победа на ръководещите.
На фона на тези неправилни, най-малко съгласно мен, стъпки на ръководещите, в институционалното пространство все по-ясно се откроява „ огромната тройка “ – президентът, министър председателят и омбудсманът. Г-н Румен Радев не позволи да бъде замесен в битките на партийната сцена и в границите на вероятното е коректив и стабилизиращ фактор в политическата система. Г-н Бойко Борисов впечатлява с интензивност и възходяща тежест в интернационалните връзки. Омбудсманът Мая Манолова пък все по-отчетливо се трансформира в деен фактор за отбрана на обществените ползи и правата на хората, и получава
впечатляващо публичното самопризнание.
Пред ръководещите има и един риск – да се огънат за Банско и по други въпроси пред хилавия, въпреки и кресливо нахален, напън на дискредитирани и все по-маргинализиращи се политико-икономическо-медийни кръгове към някои подсъдими и обвинени олигарси. Отстъпят ли пред наглите корпоративни ползи, маскирани като „ проевропейски “ и „ екологични “, ще ерозират публичното доверие, че са в положение да организират устойчива и стратегически вярна политика в отбрана на необятния публичен интерес.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ