Зад високопарните призиви на президента Радев стоят лични амбиции за власт
„ Обръщението на президента Румен Радев към народа ”, както го дефинира администрацията на президента на Републиката, сложи още веднъж въпроса за смисъла, който влагаме в понятието за единство. Няма подозрение в това, че българското общество е надълбоко разграничено и опълчено. Нямаме общ небосвод, който да разреши постигането на единодушие по целите на националното ни развиване. Липсва гражданска сила, поредност и непримиримост при постигането на националните ни цели. Дори наподобява, че нямаме такива. Но може би точно поради това апелите за единение или даже за единство (каквото и да значи това в актуалния свят) звучат все по-кухо и неискрено.
Поредната „ група от интелектуалци ” прикани президента да застане отпред „ на похода за единство на българите ”. Всяка дума в този апел има значение. Самото обръщение за „ поход ” (определено не туристически!) основава визията за всеобщо, проведено придвижване, навяващо асоциации за военна маневра. Извън пропагандното факсимиле, походът допуска нуждата да се доближи, отвоюва или да се завоюва несъмнено нещо. Вярваме ли в действителност, че единството може да бъде реализирано в поход? Ако одобряваме, че единството се намира „ някъде там ” и чака ние да го завоюваме, това може да значи единствено, че не разбираме смисъла на понятието за единение. Ако задачата на похода е да създаде единство сред участващите в него, то тогава става дума за напълно друго нещо, което не може да има никакво отношение към понятието за нация.
Обръщението на президента има една единствена позитивна линия, която би трябвало да бъде маркирана – той направи опит да се възползва от конституционно предоставените му пълномощия и най-малко този път се опита да не насочва посланията си към българските жители от коридорите на конференции и от градинките, в които всекидневно дава отговор на въпроси на публицисти. Всичко друго в това послание има потребност от деликатно вглеждане и оценка.
Владайското въстание е надълбоко трагичен и мъчителен миг в българската история. Отбелязването на стогодишнината от разстрела на български офицери и бойци от български бойци и кадети би трябвало да бъде правено с подобаваща за събитието респект. Войнишкото въстание е тематика, с която се спекулираше в стилистиката на тоталитарната страна, само че явно това не е било последната ера, в която не сме били в положение да отдадем заслуженото на трагичните събития от септември 1918 година.
Президентът употребява тази годишнина по метод, по който наподобява, че приканва да не се употребяват сходни исторически събития. Самият той споделил при срещата с следващата „ група от интелектуалци ”: „ Светотатство е костите на жертвите да бъдат използвани в злободневната политика ”. Но го направи. Направи го, заявявайки, че това било моментът на разлом в българското общество, който продължавал и до през днешния ден, през опълчване сред „ републиканци и монархисти, жители и селяни, леви и десни ”.
Всъщност историческите обстоятелства и свидетелствата на участниците и съвременниците на войнишкото въстание ясно демонстрират, че болшевишката идеология е оказала по-малко въздействие върху решението на бойците да тръгнат към София, в сравнение с дълбокото отвращение от спекулата с военните доставки, от неналичието на отговорност в дейностите на ръководещите и нечовешките условия, в които е трябвало да продължат да водят война. Всеки опит това въстание да бъде несъмнено като знак на разлома, който и до през днешния ден разделял българското общество, звучи несериозно.
Въпросът с „ единението ” стои още по-сложно. През миналите години, по разнообразни мотиви, само че със сходна цел, върху тази тематика бяха конструирани разнообразни политически платформи. Сред първите цялостни структури в тази тенденция бе „ заедността ”, стартирана от Ахмед Доган. По-късно върху същата тематика бе конструирана платформата за „ ново българско Възраждане ” на Георги Първанов. Скандирането на апели за „ единение ” постоянно е задълбочавало разделянето и взаимното съмнение. Именно по тази причина няма никакво значение дали президентът ще поддържа или ще се ангажира с следващия нов политически индивид, който ще приканва за „ поход за единство на българите ”. Поредното политическо инженерство няма да промени нищо, без значение от това какви старания и средства ще бъдат вложени.
Дори не си коства да се питаме какво би трябвало да значи „ единство на българите ”. Всеки, който към момента не е схванал, че актуалната нация би трябвало да се построява върху правата на индивида и равенството на жителите пред закона, а не съгласно болните упоритости на всевъзможни псевдо-патриоти, продължава да работи против България. Моделът на „ етнически чиста нация ” бе натрапен на българското общество от Тодор Живков и докара до тежкото разделяне и опълчване, върху което продължава да паразитира псевдо-патриотизмът.
Единението или единството, или сплотеността, наричана кохезия, могат да бъдат единствено резултат от развой на развиване, който няма потребност от „ патрон ” или лидер, а от усилена работа. Ние не можем да реализираме единодушие във връзка с установяването и поддържането на правила и правила, тъй като ни липсва доверие – както посред ни, по този начин и към институциите, които би трябвало да подсигуряват равенството ни като жители и правото ни на разграничение. Истинският смисъл на политиката е в разширението на поддръжката за избран политически план. Но това не може да бъде правено от група „ интелектуалци ”, която си търси „ лице ”, което да оглави „ похода за единство ”.
Истинската роля на елита е да формулира цели и да построява небосвод за споделени старания. Това не може да се прави посредством възвания или апели за „ поход ”, в случай че самите елити не са подготвени да създадат нещо съответно. Лошото е в това, че всеки следващ апел обезсмисля от ден на ден говоренето за единството, което би трябвало да реализираме. Важно е да разберем, че това единение не може да бъде непрекъснато, всеобщо и по всички въпроси. Ако някой има вяра, че сходно „ единство ” е допустимо, то той си показва по-скоро концентрационен лагер, в сравнение с демократично устройство на публичните връзки. Ако някой си показва, че президентът може да наложи единението в ролята си на „ честен коректив ”, това значи единствено че не познава конституцията и същинските отговорности на президента в една парламентарна република.
Няма „ единство ”, което може да бъде създадено посредством делене и опълчване на към този момент „ единилите се ” по отношение на всички останали. Ако сходно желание не е резултат от неведение и неначетеност, то би могло да бъде доста по-опасно в сравнение с наподобява. В свои изказвания президентът нееднократно е потвърждавал, че си показва Европа като „ Европа на нациите ”, а упоритостите му да постанова политически дневен ред явно няма да се лимитират до непрекъснатата, трансформирала се в кух рефрен рецензия към държавното управление.
Политическото инженерство на тематика „ единение ” постоянно е водило до нови разделения. Спекулирането с историята в името на персонални властови упоритости не е ново, само че постоянно е насърчавало опълчването. Имаме потребност от това да реализираме единодушие по повече въпроси от общ интерес. Трябва да се научим да спорим, само че и да одобряваме причините на другите. Трябва да приемем, че даже и по тематиките, по които болшинството е постигнало единодушие, постоянно ще има групи, които ще останат на своята позиция. Нямаме потребност от униформено общество, в което всички са съгласни за това, че някой различен би трябвало да направи нещо. Живяхме в такова общество и в случай че на някого то му липсва, добре би било да го търси отвън България.
Навлизаме в интервал, в който повече от всичко ни е нужна способността да водим спор и да реализираме единодушие. През идващите месеци ще се взема решение ориста на Европа, а с нея и на България. Трябва да разберем разликите си и да реализираме единодушие по това, което ни сплотява. Необходимо ни е не дирижирано от някого „ единство ”, а гражданска воля за развиване, учредено на върховенството на закона и правата на индивида.
Нужен ни е спор, а не високопарни апели, прикриващи персонални упоритости за власт.
Поредната „ група от интелектуалци ” прикани президента да застане отпред „ на похода за единство на българите ”. Всяка дума в този апел има значение. Самото обръщение за „ поход ” (определено не туристически!) основава визията за всеобщо, проведено придвижване, навяващо асоциации за военна маневра. Извън пропагандното факсимиле, походът допуска нуждата да се доближи, отвоюва или да се завоюва несъмнено нещо. Вярваме ли в действителност, че единството може да бъде реализирано в поход? Ако одобряваме, че единството се намира „ някъде там ” и чака ние да го завоюваме, това може да значи единствено, че не разбираме смисъла на понятието за единение. Ако задачата на похода е да създаде единство сред участващите в него, то тогава става дума за напълно друго нещо, което не може да има никакво отношение към понятието за нация.
Обръщението на президента има една единствена позитивна линия, която би трябвало да бъде маркирана – той направи опит да се възползва от конституционно предоставените му пълномощия и най-малко този път се опита да не насочва посланията си към българските жители от коридорите на конференции и от градинките, в които всекидневно дава отговор на въпроси на публицисти. Всичко друго в това послание има потребност от деликатно вглеждане и оценка.
Владайското въстание е надълбоко трагичен и мъчителен миг в българската история. Отбелязването на стогодишнината от разстрела на български офицери и бойци от български бойци и кадети би трябвало да бъде правено с подобаваща за събитието респект. Войнишкото въстание е тематика, с която се спекулираше в стилистиката на тоталитарната страна, само че явно това не е било последната ера, в която не сме били в положение да отдадем заслуженото на трагичните събития от септември 1918 година.
Президентът употребява тази годишнина по метод, по който наподобява, че приканва да не се употребяват сходни исторически събития. Самият той споделил при срещата с следващата „ група от интелектуалци ”: „ Светотатство е костите на жертвите да бъдат използвани в злободневната политика ”. Но го направи. Направи го, заявявайки, че това било моментът на разлом в българското общество, който продължавал и до през днешния ден, през опълчване сред „ републиканци и монархисти, жители и селяни, леви и десни ”.
Всъщност историческите обстоятелства и свидетелствата на участниците и съвременниците на войнишкото въстание ясно демонстрират, че болшевишката идеология е оказала по-малко въздействие върху решението на бойците да тръгнат към София, в сравнение с дълбокото отвращение от спекулата с военните доставки, от неналичието на отговорност в дейностите на ръководещите и нечовешките условия, в които е трябвало да продължат да водят война. Всеки опит това въстание да бъде несъмнено като знак на разлома, който и до през днешния ден разделял българското общество, звучи несериозно.
Въпросът с „ единението ” стои още по-сложно. През миналите години, по разнообразни мотиви, само че със сходна цел, върху тази тематика бяха конструирани разнообразни политически платформи. Сред първите цялостни структури в тази тенденция бе „ заедността ”, стартирана от Ахмед Доган. По-късно върху същата тематика бе конструирана платформата за „ ново българско Възраждане ” на Георги Първанов. Скандирането на апели за „ единение ” постоянно е задълбочавало разделянето и взаимното съмнение. Именно по тази причина няма никакво значение дали президентът ще поддържа или ще се ангажира с следващия нов политически индивид, който ще приканва за „ поход за единство на българите ”. Поредното политическо инженерство няма да промени нищо, без значение от това какви старания и средства ще бъдат вложени.
Дори не си коства да се питаме какво би трябвало да значи „ единство на българите ”. Всеки, който към момента не е схванал, че актуалната нация би трябвало да се построява върху правата на индивида и равенството на жителите пред закона, а не съгласно болните упоритости на всевъзможни псевдо-патриоти, продължава да работи против България. Моделът на „ етнически чиста нация ” бе натрапен на българското общество от Тодор Живков и докара до тежкото разделяне и опълчване, върху което продължава да паразитира псевдо-патриотизмът.
Единението или единството, или сплотеността, наричана кохезия, могат да бъдат единствено резултат от развой на развиване, който няма потребност от „ патрон ” или лидер, а от усилена работа. Ние не можем да реализираме единодушие във връзка с установяването и поддържането на правила и правила, тъй като ни липсва доверие – както посред ни, по този начин и към институциите, които би трябвало да подсигуряват равенството ни като жители и правото ни на разграничение. Истинският смисъл на политиката е в разширението на поддръжката за избран политически план. Но това не може да бъде правено от група „ интелектуалци ”, която си търси „ лице ”, което да оглави „ похода за единство ”.
Истинската роля на елита е да формулира цели и да построява небосвод за споделени старания. Това не може да се прави посредством възвания или апели за „ поход ”, в случай че самите елити не са подготвени да създадат нещо съответно. Лошото е в това, че всеки следващ апел обезсмисля от ден на ден говоренето за единството, което би трябвало да реализираме. Важно е да разберем, че това единение не може да бъде непрекъснато, всеобщо и по всички въпроси. Ако някой има вяра, че сходно „ единство ” е допустимо, то той си показва по-скоро концентрационен лагер, в сравнение с демократично устройство на публичните връзки. Ако някой си показва, че президентът може да наложи единението в ролята си на „ честен коректив ”, това значи единствено че не познава конституцията и същинските отговорности на президента в една парламентарна република.
Няма „ единство ”, което може да бъде създадено посредством делене и опълчване на към този момент „ единилите се ” по отношение на всички останали. Ако сходно желание не е резултат от неведение и неначетеност, то би могло да бъде доста по-опасно в сравнение с наподобява. В свои изказвания президентът нееднократно е потвърждавал, че си показва Европа като „ Европа на нациите ”, а упоритостите му да постанова политически дневен ред явно няма да се лимитират до непрекъснатата, трансформирала се в кух рефрен рецензия към държавното управление.
Политическото инженерство на тематика „ единение ” постоянно е водило до нови разделения. Спекулирането с историята в името на персонални властови упоритости не е ново, само че постоянно е насърчавало опълчването. Имаме потребност от това да реализираме единодушие по повече въпроси от общ интерес. Трябва да се научим да спорим, само че и да одобряваме причините на другите. Трябва да приемем, че даже и по тематиките, по които болшинството е постигнало единодушие, постоянно ще има групи, които ще останат на своята позиция. Нямаме потребност от униформено общество, в което всички са съгласни за това, че някой различен би трябвало да направи нещо. Живяхме в такова общество и в случай че на някого то му липсва, добре би било да го търси отвън България.
Навлизаме в интервал, в който повече от всичко ни е нужна способността да водим спор и да реализираме единодушие. През идващите месеци ще се взема решение ориста на Европа, а с нея и на България. Трябва да разберем разликите си и да реализираме единодушие по това, което ни сплотява. Необходимо ни е не дирижирано от някого „ единство ”, а гражданска воля за развиване, учредено на върховенството на закона и правата на индивида.
Нужен ни е спор, а не високопарни апели, прикриващи персонални упоритости за власт.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ