Синеморец за тревожни хора
Обичам българското Черноморие по сантиментални аргументи.
Влюбвала съм се на него и в него, спала съм в спален чувал на пясъчните му плажове, гледала съм кървавата му луна да си ляга зад птичите гнезда в тополите, броила съм звездите над Китен и даже съм лежала във Варненската болница.
С него са свързани едни от най-топлите ми мемоари от детството, когато големи тумби деца обикаляхме къмпинга с динени фенери и спонтанни костюми, разказвахме си страшни истории край огъня, на който се печеше преди малко уловен морски кефал, и играехме сантасе в палатките, до момента в който на открито беснееха могъщи стихии.
Затова, когато след няколко години гръцки изневери се насочих към нашето море, с изключение на с тревога, бях изпълнена с неспокойствие и сладка носталгия.
Няколко часа опити за оцеляване на автомагистралата по-късно, идваме в Синеморец, който помня като сантиментално диво селце, с бар " Кораба ", на който човек може да изпие няколко ледени бири и да съзерцава безконечната потиснатост на черното море.
Настаняваме се в великански хотел над Бутамята, а от балкона се вижда плажът, спрямо който Копакабана е едва обитаема пустиня. Сядаме да вечеряме в ресторанта на хотела, единствено дето не сядаме, тъй като до ресторанта има басейн и след един час неравностойна битка с тригодишното ми дете, то се съблича чисто голо, гмурва се в студения басейн и стартира да киха. Мъжът ми стартира да пие мента, глог и валериан.
След къса нервност и известно чудене дали да не поемем назад откъдето сме пристигнали още в този миг, оставаме да преспим. Не върви да се предадем по този начин позорно - след шанса да не ни удари тир, изпреварващ различен тир.
На другия ден слизаме на закуска, където юноша с тип на човек, който е отишъл да работи на морето за месец, с цел да спести пари за 48-годишно БМВ с газова уредба, пие фрапе, опнат на един стол. Това е сервитьорът, който ни посреща с новината, че сме закъснели и че е останала единствено континентална закуска.
Поръчваме я и насочвам учтива молба да разпънат чадъра над масата, защото слънцето е убийствено.
Уви, не може, тъй като имало риск да се появи вятър и да отвее чадъра. Омазваме се със слънцезащита фактор 187 с коластра от белорък гибон за гладка кожа и постоянен загар и се насочваме към плажа.
Въпреки че другари са ме предизвестили да не стъпваме на Бутамята, решаваме да живеем на ръба и отиваме тъкмо там, защото е най-близо до хотела.
Още до момента в който приближаваме плажа, мъжът ми стартира да се оглежда в близост като че ли е на ничия земя и да дава на заден ход с взор на теле, влачено към касапница.
Подкрепям го лекичко и просваме забрадка измежду цветна приказност от десетлевови чадъри и биваци, под които хиляди хора с лъщящи тела попиват смъртоносни ултравиолетови лъчи.
Детето вади кофи, лопати, пояси, плувки и водни револвери и се насочва към брега, а мъжът ми крещи след него " Не! " с такова обезсърчение, че за миг вземам решение, че се пробва да го спре да скочи във вълните от двайсетметрова канара. Водата наподобява на китайска люто-кисела чорба с всевъзможни предмети. Докато дълбая в раницата за рескю капките на доктор Бах, се пробвам да възстановя фамилната естетика с приказки по какъв начин всичко е наред и " не е толкоз мръсно ".
Уви, тъкмо толкоз мръсно е. След като брачният партньор ми отбелязва, че хората на плажа били грозни, разтварям уста да му кажа, че е противен парвеню, само че виждам, че детето играе на брега в локва, в която плуват три фаса и някаква кафеникава пяна.
Няма различен метод да преодолея гледката, с изключение на с бира. Отивам до най-близкия бар, в който има 5-6 клиенти и 11-12 келнери с тениски " Цици има по целия плаж, пици има единствено при нас ". Усмихвам се на класическия черноморски лаф и поръчам две бири. Уви, не ни болят главите само от немска бира, само че такава няма. Карам през пръсти и взимам Stella, не съм задоволително смела за наливна.
Решавам, че няма да мисля за заболявания, само че келнерът идва с бирите и се завира на милиметър и половина от лицето ми, с цел да ме пита дали желая чаши. Не желая чаши, не желая и коронавирус за трети път.
Искам да чета Джоун Дидиън в стерилна стая, само че хей - морето и пясъкът ни чакат. Последният към този момент е в устата на детето, а мъжът ми го полива с вода, бърше го с мокра кърпичка и си скубе косата по едно и също време.
Сядам в кочината и разтварям " Годината на магическото мислене ". Време е най-малко литературно да се приготвя за заболявания и гибел.
Влюбвала съм се на него и в него, спала съм в спален чувал на пясъчните му плажове, гледала съм кървавата му луна да си ляга зад птичите гнезда в тополите, броила съм звездите над Китен и даже съм лежала във Варненската болница.
С него са свързани едни от най-топлите ми мемоари от детството, когато големи тумби деца обикаляхме къмпинга с динени фенери и спонтанни костюми, разказвахме си страшни истории край огъня, на който се печеше преди малко уловен морски кефал, и играехме сантасе в палатките, до момента в който на открито беснееха могъщи стихии.
Затова, когато след няколко години гръцки изневери се насочих към нашето море, с изключение на с тревога, бях изпълнена с неспокойствие и сладка носталгия.
Няколко часа опити за оцеляване на автомагистралата по-късно, идваме в Синеморец, който помня като сантиментално диво селце, с бар " Кораба ", на който човек може да изпие няколко ледени бири и да съзерцава безконечната потиснатост на черното море.
Настаняваме се в великански хотел над Бутамята, а от балкона се вижда плажът, спрямо който Копакабана е едва обитаема пустиня. Сядаме да вечеряме в ресторанта на хотела, единствено дето не сядаме, тъй като до ресторанта има басейн и след един час неравностойна битка с тригодишното ми дете, то се съблича чисто голо, гмурва се в студения басейн и стартира да киха. Мъжът ми стартира да пие мента, глог и валериан.
След къса нервност и известно чудене дали да не поемем назад откъдето сме пристигнали още в този миг, оставаме да преспим. Не върви да се предадем по този начин позорно - след шанса да не ни удари тир, изпреварващ различен тир.
На другия ден слизаме на закуска, където юноша с тип на човек, който е отишъл да работи на морето за месец, с цел да спести пари за 48-годишно БМВ с газова уредба, пие фрапе, опнат на един стол. Това е сервитьорът, който ни посреща с новината, че сме закъснели и че е останала единствено континентална закуска.
Поръчваме я и насочвам учтива молба да разпънат чадъра над масата, защото слънцето е убийствено.
Уви, не може, тъй като имало риск да се появи вятър и да отвее чадъра. Омазваме се със слънцезащита фактор 187 с коластра от белорък гибон за гладка кожа и постоянен загар и се насочваме към плажа.
Въпреки че другари са ме предизвестили да не стъпваме на Бутамята, решаваме да живеем на ръба и отиваме тъкмо там, защото е най-близо до хотела.
Още до момента в който приближаваме плажа, мъжът ми стартира да се оглежда в близост като че ли е на ничия земя и да дава на заден ход с взор на теле, влачено към касапница.
Подкрепям го лекичко и просваме забрадка измежду цветна приказност от десетлевови чадъри и биваци, под които хиляди хора с лъщящи тела попиват смъртоносни ултравиолетови лъчи.
Детето вади кофи, лопати, пояси, плувки и водни револвери и се насочва към брега, а мъжът ми крещи след него " Не! " с такова обезсърчение, че за миг вземам решение, че се пробва да го спре да скочи във вълните от двайсетметрова канара. Водата наподобява на китайска люто-кисела чорба с всевъзможни предмети. Докато дълбая в раницата за рескю капките на доктор Бах, се пробвам да възстановя фамилната естетика с приказки по какъв начин всичко е наред и " не е толкоз мръсно ".
Уви, тъкмо толкоз мръсно е. След като брачният партньор ми отбелязва, че хората на плажа били грозни, разтварям уста да му кажа, че е противен парвеню, само че виждам, че детето играе на брега в локва, в която плуват три фаса и някаква кафеникава пяна.
Няма различен метод да преодолея гледката, с изключение на с бира. Отивам до най-близкия бар, в който има 5-6 клиенти и 11-12 келнери с тениски " Цици има по целия плаж, пици има единствено при нас ". Усмихвам се на класическия черноморски лаф и поръчам две бири. Уви, не ни болят главите само от немска бира, само че такава няма. Карам през пръсти и взимам Stella, не съм задоволително смела за наливна.
Решавам, че няма да мисля за заболявания, само че келнерът идва с бирите и се завира на милиметър и половина от лицето ми, с цел да ме пита дали желая чаши. Не желая чаши, не желая и коронавирус за трети път.
Искам да чета Джоун Дидиън в стерилна стая, само че хей - морето и пясъкът ни чакат. Последният към този момент е в устата на детето, а мъжът ми го полива с вода, бърше го с мокра кърпичка и си скубе косата по едно и също време.
Сядам в кочината и разтварям " Годината на магическото мислене ". Време е най-малко литературно да се приготвя за заболявания и гибел.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ