Щом децата навършат две, тръгвайте на планина
Няма потребност да чакате децата ви да станат на 10 и повече години, с цел да ги заведете на планина! Щом навършат две, тръгвайте!
" На планина с деца " е справочник с хрумвания и препоръки, които ще убедят и най-скептичните читатели, че организирането на поход с най-малките на възраст туристи е изцяло допустимо и че носи доста позитивни страсти, развива качества и възпитава полезности. Историите на дядо Владо, който към този момент 15 години върви с внуците си из Рила, Пирин, Родопите, а и освен там, ще стимулират всеки, който обича природата, да избере подобаващ маршрут и да нарами раницата.
В наръчника има подробни рекомендации и предписания, както и настрана приложение с близо 40 разнообразни разновидността за еднодневни и няколкодневни екскурзии с друго равнище на компликация.
В рубриката " Четиво " " Детски Дневник " показва фрагмент от " На планина с деца ", възложен от издателство " БГкнига ":
Много добре си припомням деня, в който първият ми внук стана същински екскурзиант. Тогава той одобри планината като витална среда – забавна, отзивчива, само че и героична, а не досадна, враждебна и напряко противна. През януари 2005 година Антон беше навръх година и половина. Случихме на превъзходен безоблачен ден с прясно навалял пълен сняг. Бяхме се качили с лифта до " Бай Кръстьо " и слизахме към Драгалевския манастир, където бяхме оставили колата. Облеченият в скиорска грейка Антон тупаше по снега, заловен за ръчичка, когато внезапно взе да хленчи и да желае да го нося. Усетих, че желанието му не е провокирано от отмалялост, а от правилото да му е по-лесно. Когато видях, че увещанията от вида " Хайде още малко! " не работят, се стопирах и напълно съществено му споделих: " Огледай се в близост! Няма никого. Зима е и в случай че не вървим, можем да умрем. Затова би трябвало да вървиш самичък, както и мен никой не ме носи! ". Чак по-късно усетих комизма на моето слово: какво схваща дете на година и половина от гибелта? Не схваща, само че в оня миг явно усети сериозността на ситуацията. Внушение и нищо друго.
Гледаше ме, надигнало глава един метър под мен. Естествено, още не говореше, само че белотата на снега, студът, самотата измежду гората и моят звук очевидно му подействаха. Заклати се по пътеката в снега и повече не проплака. Е, няколко пъти го взех на тил за по двайсетина метра, едвам си почине, само че когато в действителност имаше потребност, а не се глезеше.
Денят ни не свърши на Драгалевския манастир, а в Панчарево. Понеже беше още рано по обяд, пристигнахме на вилата. " Вила " е прекомерно условно наименование за лятната къща, състояща се от една огромна и една дребна стаичка, без кухня, с тоалетна на двора, външна чешма (естествено, спряна) и без отопление.
Сгряхме се на двата едвам светещи реотана на допотопната електрическа печка " Лъч ". Единствената храна бяха изоставените в хладилника от последните дни на есента кофичка кисело мляко и парче пресъхнал самун. Това за обяд! Кой е очаквал, че ще влезем в зазимената къща преди пролетта? Детето хапна леденото мляко със сухоежбината и мигновено заспа, както беше в грейката, завито с одеяло и още някакъв мой пуловер. Допускам, че снежната пустота, бедняшкият " обяд " и минусовите температури в " спалнята " са подействали в композиция, тъй като на този ден нещо у него се пречупи и даде резултати за всичките години нататък.
Ходенето с деца на планина се свежда до усвояването на една философия, която по-рано съм срещал, дефинирана върху табели из някои хижи: " ТУКА Е ТАКА! ". Да, не е като вкъщи, въпреки че за доста деца и вкъщи не е, както им се ще. Възпитанието обгръща държанието на децата на всички места, само че в планината изискванията са по-сурови, по тази причина и резултатите са по-осезаеми. У дома да вземем за пример децата няма да ги вали дъжд. Ако ги завали на улицата, ще ги скрием в някой вход. В планината обаче от дъжда няма избавление и те бързо схващат, че плачъти дърпането не дават резултат, а колкото по-бързо се бяга от мокрото, толкоз по-добре. Същото е с всички други неволи. Студено? Ами, като стоим на едно място, по-топло ли е? Топлото е в палатката. Глад? Ами, на пътеката храна няма. Храната е в палатката. Умора?
Малка отмора може, но няма да стоим цяла нощ в гората, нали? Всички компликации в планината, взети в комплект, построяват у децата възприятие за отговорност и взаимност, да не приказвам за устойчивост и дисциплинираност.
Колкото и малко да е детето, то схваща, че на фона на общите компликации няма място за неговите персонални прищявки. За всички е еднообразно! Това ги активизира. На всики им е студено, всички са мокри, всички са гладни, това е ясно и за най-малките.
Всяко начало си има предистория. А тази предистория е още в първите дни след раждането на детето.
Говори се по какъв начин някаква майка се посъветвала с някой от античните философи, да речем, че е Сократ, по кое време да стартира с възпитанието на сина си. " На какъв брой е синът ти? " – запитал Сократ. " На една седмица " – дала отговор дамата. " Късно е! " – отсякъл той. Колкото и да е разкрасена тази история, всъщност тя е вярна. Не съм нито Песталоци, нито доктор Спок, с цел да давам препоръки по какъв начин се гледат пеленачета. Все отново от личен опит (петкратен, като включа и щерка ми) знам, че дружно с всички естествени отбрани, с които го е надарила природата – натурален имунитет, инстинкти и прочие, новороденото има удивителното умеене да постанова волята си. Използва единственото средство, с което разполага: рев, преминаващ в безумен плач. Това средство му е изцяло задоволително за реализиране на задачите, в случай че възрастните се поддадат. Нямам поради виталните нужди като кърмене, водичка, подмиване, подсушаване, с цел да не се подсече и така нататък
Нямам поради и наложителното другарство с детето под формата на говорене, усмихване и даже единствено наличие. Става дума за всичко това, което множеството умилени дядовци и баби оправдават с думите: " Ами детенце е! ", при все това то в действителност си е чист каприз: носене на ръце, дундуркане, приспиване, бибка в устата и прочие
С не по-малко трогване, само че и с огромна доза комизъм бих го нарекъл " детски тероризъм ", а " благородния " отговор на дядовците и бабите – стокхолмски синдром. От нашето в началото образование зависи дали детето на една годинка ще проходи, или ще си седи в количката. Дали на две ще върви единствено по горските пътеки, или ще го носим на ръце.
Дали на три ще се качва по върховете, или ще желае на конче. Дали на седем въобще ще бъде в планината, или ще седи по през целия ден пред компютъра и смарт телефона.
Като математик съм дефинирал две аксиоми на възпитанието в планината. Първата гласи: " Това, което става, би трябвало да стане! ". А втората е: " Това, което би трябвало да стане, ще стане! ". Към първата децата са изключително чувствителни, тъй като ги наскърбяват всевъзможни решения на възрастните, които те усещат като нестимулирани, или по-точно като стимулирани от правилото " Ти си дребен и ще мълчиш! ". Дори едногодишното дете към този момент има възприятие за нужните дейности, които не са подбудени от хрумването на възрастния единствено тъй като той е " по-голям ". Според тази аксиома би трябвало да изгазим снега, въпреки и с мокри крайници, тъй като другояче ще замръзнем. Трябва да побързаме, тъй като ще замръкнем.
Трябва да изядем мухлясалия самун, тъй като е потребен. (Разказвал съм на внуците си притчата за откриването на пеницилина, когато плесенясалият самун избавил живота на бойците поради антибактериалното си деяние.) А истината е, че различен самун просто нямаме...
Втората аксиома показва неизбежността на ставащото. Необходимото ще стане, без значение от съпротивата. Затова децата бързо схващат, че митингите са непотребни. Щом би трябвало да вървим, значи ще вървим.
Точка! Затова по-добре е да не губим време. Детският нюх за правдивост и тук работи отлично: нуждата, поднесена не като волност на възрастните, а надали не като естествен закон, е най-силният претекст за деяние. Големите вземат решение, че нещо би трябвало да се направи – да се изкачи хълм, да се върви пет часа в жегата, да се прегази сняг до кръста. Малките виждат, че огромните го вършат, затова ще го вършат и те.
Големите са осъзнали като средство за оцеляване лозунга, който великият комбинатор Остап Бендер беше прочел в популярния разказ " Дванадесетте стола ":
" Спасението на давещите се е дело на самите давещи се ". Малките пък го възприемат интуитивно. Изобщо, би трябвало да имаме повече доверие в техния житейски нюх, въпреки да не могат да го изразят словесно. Децата си дават сметка по кое време се постанова да преодолеят компликации, и ги преодоляват. И назад, когато доловят, че могат да шантажират нас, възрастните, го вършат с рев, с умилкване или с каквото друго ще мине. В планината разликата в двете държания се вижда напълно ясно.
Дете, което писва още при започване на пътеката и желае да се връща, не е изтощено, а просто го мързи (и най-вероятно от предходен опит знае, че дейностите му ще доведат до стремежи от него резултат). А дете, което в действителност е изтощено от отмалялост, не пищи, то просто сяда на пътеката и заспива. Защо пък и ние да не подремнем тогава? Изпадал съм в двете обстановки и с четирите деца. В първата съм бил неотстъпчив: глезотиите не минават! Във втората съм правил взаимни отстъпки: че и аз съм човек, де!
Има и една нулева аксиома за възпитанието, само че тя е толкоз явна, че въобще не я броя. Децата би трябвало да бъдат обичани! И въпреки всичко, и въпреки всичко... Случва ли се децата да усещат, че в нашата реакция на техните действия има смес на настървение? Ако не се случва, значи сме безгрешни и дано такива останем отсега нататък!
Последна порция препоръки:
• Ако по картата дистанцията е три часа път, предвидете пет. Ако с тази сметка се оказва, че ще пристигнете към 15:30, закръглете на 16:00. Но в случай че получите 20:00, замислете се върху маршрута!
• Най-добре е планинарската индианска нишка да приема следния нормален ред: най-отпред – най-малкият, най-отзад – най-старият. Защото скоростта на влака, както знаем, се дефинира от най-бавния вагон, в тази ситуация първия.
• В планината всички сме равни! Мен никой не ме носи и аз не нося никого!
• Когато сте на хижа в планината или на вила, редувайте разходките: две къси (сутрин и след обяд) с една дълга (целодневна).
" На планина с деца " е справочник с хрумвания и препоръки, които ще убедят и най-скептичните читатели, че организирането на поход с най-малките на възраст туристи е изцяло допустимо и че носи доста позитивни страсти, развива качества и възпитава полезности. Историите на дядо Владо, който към този момент 15 години върви с внуците си из Рила, Пирин, Родопите, а и освен там, ще стимулират всеки, който обича природата, да избере подобаващ маршрут и да нарами раницата.
В наръчника има подробни рекомендации и предписания, както и настрана приложение с близо 40 разнообразни разновидността за еднодневни и няколкодневни екскурзии с друго равнище на компликация.
В рубриката " Четиво " " Детски Дневник " показва фрагмент от " На планина с деца ", възложен от издателство " БГкнига ":
Много добре си припомням деня, в който първият ми внук стана същински екскурзиант. Тогава той одобри планината като витална среда – забавна, отзивчива, само че и героична, а не досадна, враждебна и напряко противна. През януари 2005 година Антон беше навръх година и половина. Случихме на превъзходен безоблачен ден с прясно навалял пълен сняг. Бяхме се качили с лифта до " Бай Кръстьо " и слизахме към Драгалевския манастир, където бяхме оставили колата. Облеченият в скиорска грейка Антон тупаше по снега, заловен за ръчичка, когато внезапно взе да хленчи и да желае да го нося. Усетих, че желанието му не е провокирано от отмалялост, а от правилото да му е по-лесно. Когато видях, че увещанията от вида " Хайде още малко! " не работят, се стопирах и напълно съществено му споделих: " Огледай се в близост! Няма никого. Зима е и в случай че не вървим, можем да умрем. Затова би трябвало да вървиш самичък, както и мен никой не ме носи! ". Чак по-късно усетих комизма на моето слово: какво схваща дете на година и половина от гибелта? Не схваща, само че в оня миг явно усети сериозността на ситуацията. Внушение и нищо друго.
Гледаше ме, надигнало глава един метър под мен. Естествено, още не говореше, само че белотата на снега, студът, самотата измежду гората и моят звук очевидно му подействаха. Заклати се по пътеката в снега и повече не проплака. Е, няколко пъти го взех на тил за по двайсетина метра, едвам си почине, само че когато в действителност имаше потребност, а не се глезеше.
Денят ни не свърши на Драгалевския манастир, а в Панчарево. Понеже беше още рано по обяд, пристигнахме на вилата. " Вила " е прекомерно условно наименование за лятната къща, състояща се от една огромна и една дребна стаичка, без кухня, с тоалетна на двора, външна чешма (естествено, спряна) и без отопление.
Сгряхме се на двата едвам светещи реотана на допотопната електрическа печка " Лъч ". Единствената храна бяха изоставените в хладилника от последните дни на есента кофичка кисело мляко и парче пресъхнал самун. Това за обяд! Кой е очаквал, че ще влезем в зазимената къща преди пролетта? Детето хапна леденото мляко със сухоежбината и мигновено заспа, както беше в грейката, завито с одеяло и още някакъв мой пуловер. Допускам, че снежната пустота, бедняшкият " обяд " и минусовите температури в " спалнята " са подействали в композиция, тъй като на този ден нещо у него се пречупи и даде резултати за всичките години нататък.
Ходенето с деца на планина се свежда до усвояването на една философия, която по-рано съм срещал, дефинирана върху табели из някои хижи: " ТУКА Е ТАКА! ". Да, не е като вкъщи, въпреки че за доста деца и вкъщи не е, както им се ще. Възпитанието обгръща държанието на децата на всички места, само че в планината изискванията са по-сурови, по тази причина и резултатите са по-осезаеми. У дома да вземем за пример децата няма да ги вали дъжд. Ако ги завали на улицата, ще ги скрием в някой вход. В планината обаче от дъжда няма избавление и те бързо схващат, че плачъти дърпането не дават резултат, а колкото по-бързо се бяга от мокрото, толкоз по-добре. Същото е с всички други неволи. Студено? Ами, като стоим на едно място, по-топло ли е? Топлото е в палатката. Глад? Ами, на пътеката храна няма. Храната е в палатката. Умора?
Малка отмора може, но няма да стоим цяла нощ в гората, нали? Всички компликации в планината, взети в комплект, построяват у децата възприятие за отговорност и взаимност, да не приказвам за устойчивост и дисциплинираност.
Колкото и малко да е детето, то схваща, че на фона на общите компликации няма място за неговите персонални прищявки. За всички е еднообразно! Това ги активизира. На всики им е студено, всички са мокри, всички са гладни, това е ясно и за най-малките.
Всяко начало си има предистория. А тази предистория е още в първите дни след раждането на детето.
Говори се по какъв начин някаква майка се посъветвала с някой от античните философи, да речем, че е Сократ, по кое време да стартира с възпитанието на сина си. " На какъв брой е синът ти? " – запитал Сократ. " На една седмица " – дала отговор дамата. " Късно е! " – отсякъл той. Колкото и да е разкрасена тази история, всъщност тя е вярна. Не съм нито Песталоци, нито доктор Спок, с цел да давам препоръки по какъв начин се гледат пеленачета. Все отново от личен опит (петкратен, като включа и щерка ми) знам, че дружно с всички естествени отбрани, с които го е надарила природата – натурален имунитет, инстинкти и прочие, новороденото има удивителното умеене да постанова волята си. Използва единственото средство, с което разполага: рев, преминаващ в безумен плач. Това средство му е изцяло задоволително за реализиране на задачите, в случай че възрастните се поддадат. Нямам поради виталните нужди като кърмене, водичка, подмиване, подсушаване, с цел да не се подсече и така нататък
Нямам поради и наложителното другарство с детето под формата на говорене, усмихване и даже единствено наличие. Става дума за всичко това, което множеството умилени дядовци и баби оправдават с думите: " Ами детенце е! ", при все това то в действителност си е чист каприз: носене на ръце, дундуркане, приспиване, бибка в устата и прочие
С не по-малко трогване, само че и с огромна доза комизъм бих го нарекъл " детски тероризъм ", а " благородния " отговор на дядовците и бабите – стокхолмски синдром. От нашето в началото образование зависи дали детето на една годинка ще проходи, или ще си седи в количката. Дали на две ще върви единствено по горските пътеки, или ще го носим на ръце.
Дали на три ще се качва по върховете, или ще желае на конче. Дали на седем въобще ще бъде в планината, или ще седи по през целия ден пред компютъра и смарт телефона.
Като математик съм дефинирал две аксиоми на възпитанието в планината. Първата гласи: " Това, което става, би трябвало да стане! ". А втората е: " Това, което би трябвало да стане, ще стане! ". Към първата децата са изключително чувствителни, тъй като ги наскърбяват всевъзможни решения на възрастните, които те усещат като нестимулирани, или по-точно като стимулирани от правилото " Ти си дребен и ще мълчиш! ". Дори едногодишното дете към този момент има възприятие за нужните дейности, които не са подбудени от хрумването на възрастния единствено тъй като той е " по-голям ". Според тази аксиома би трябвало да изгазим снега, въпреки и с мокри крайници, тъй като другояче ще замръзнем. Трябва да побързаме, тъй като ще замръкнем.
Трябва да изядем мухлясалия самун, тъй като е потребен. (Разказвал съм на внуците си притчата за откриването на пеницилина, когато плесенясалият самун избавил живота на бойците поради антибактериалното си деяние.) А истината е, че различен самун просто нямаме...
Втората аксиома показва неизбежността на ставащото. Необходимото ще стане, без значение от съпротивата. Затова децата бързо схващат, че митингите са непотребни. Щом би трябвало да вървим, значи ще вървим.
Точка! Затова по-добре е да не губим време. Детският нюх за правдивост и тук работи отлично: нуждата, поднесена не като волност на възрастните, а надали не като естествен закон, е най-силният претекст за деяние. Големите вземат решение, че нещо би трябвало да се направи – да се изкачи хълм, да се върви пет часа в жегата, да се прегази сняг до кръста. Малките виждат, че огромните го вършат, затова ще го вършат и те.
Големите са осъзнали като средство за оцеляване лозунга, който великият комбинатор Остап Бендер беше прочел в популярния разказ " Дванадесетте стола ":
" Спасението на давещите се е дело на самите давещи се ". Малките пък го възприемат интуитивно. Изобщо, би трябвало да имаме повече доверие в техния житейски нюх, въпреки да не могат да го изразят словесно. Децата си дават сметка по кое време се постанова да преодолеят компликации, и ги преодоляват. И назад, когато доловят, че могат да шантажират нас, възрастните, го вършат с рев, с умилкване или с каквото друго ще мине. В планината разликата в двете държания се вижда напълно ясно.
Дете, което писва още при започване на пътеката и желае да се връща, не е изтощено, а просто го мързи (и най-вероятно от предходен опит знае, че дейностите му ще доведат до стремежи от него резултат). А дете, което в действителност е изтощено от отмалялост, не пищи, то просто сяда на пътеката и заспива. Защо пък и ние да не подремнем тогава? Изпадал съм в двете обстановки и с четирите деца. В първата съм бил неотстъпчив: глезотиите не минават! Във втората съм правил взаимни отстъпки: че и аз съм човек, де!
Има и една нулева аксиома за възпитанието, само че тя е толкоз явна, че въобще не я броя. Децата би трябвало да бъдат обичани! И въпреки всичко, и въпреки всичко... Случва ли се децата да усещат, че в нашата реакция на техните действия има смес на настървение? Ако не се случва, значи сме безгрешни и дано такива останем отсега нататък!
Последна порция препоръки:
• Ако по картата дистанцията е три часа път, предвидете пет. Ако с тази сметка се оказва, че ще пристигнете към 15:30, закръглете на 16:00. Но в случай че получите 20:00, замислете се върху маршрута!
• Най-добре е планинарската индианска нишка да приема следния нормален ред: най-отпред – най-малкият, най-отзад – най-старият. Защото скоростта на влака, както знаем, се дефинира от най-бавния вагон, в тази ситуация първия.
• В планината всички сме равни! Мен никой не ме носи и аз не нося никого!
• Когато сте на хижа в планината или на вила, редувайте разходките: две къси (сутрин и след обяд) с една дълга (целодневна).
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ