Няма нищо по-естествено от това един масов протест да стане

Няма нищо по-естествено от това един всеобщ митинг да стане обект на всевъзможни упреци и нападки. Нещо повече даже: колкото по-силен и надлежно неуместен за управляващите е един митинг, толкоз повече и по-агресивни стават упреците и нападките. Целите са явни. От една страна - да се компрометира митингът в очите на гласоподавателите, които не вземат участие в него. И от друга - да се обезверят, разделят и настроят едни против други самите протестиращи.
Дежурните придворни коментатори
Така е и с днешния митинг, против който към този момент беше пуснат целият боеприпас от общоприети обвинявания. Най-напред по-елементарните и баналните: платени, купени, лумпени, партийно проведени, търсещи принуждение, екстремисти, впрегнати от тъмни сили, които желаят да „ счупят “ страната...
Когато всичко това не оказа помощ, дежурните придворни коментатори, обикалящи от заран до вечер телевизионните студиа, извадиха по-сложните и, по този начин да се каже, „ софистицирани “ причини. Те са също толкоз погрешни, само че надалеч по-коварни и подвеждащи. Като за задачата даже са завоалирани под формата на комплимент и лек флирт с протестиращите.
Повечето от тях, видите ли, били доста симпатични, интелигентни, образовани. Даже за някои неща били прави (всеки от придворните коментатори наложително акцентира, че има другари измежду протестиращите), само че пък били малко наивни. Което водело до някои недостатъци, които доста им пречели и поставяли под подозрение смисъла на митинга.
Не знаят какво желаят?
Например: нямат и не могат да формулират ясни и съответни претенции и да излъчат свое посланичество и свои водачи. Тоест, желаят някаква смяна, само че не знаят каква, заради което няма по какъв начин да се води разговор с тях. А толкоз хубаво щеше да бъде, в случай че имаше по какъв начин...
Истината обаче е друга: този митинг има в действителност допустимо най-изчистените, ясни, съответни и недвусмислени претенции. Дори може да се каже, че в никакъв случай до момента не е имало толкоз тъкмо прицелен митинг. Той е взел на мушката си модела на превзетата страна в лицето на неговите основатели и носители и не желае да отклонява вниманието си от тяхното премахване като първа, наложителна стъпка към демонтажа на този модел. Протестиращите доста добре знаят, че освобождението на институциите не свършва, а стартира с желаните от тях оставки. Но опитът още в този момент да бъде конкретизирана подробна стратегия за идващите стъпки единствено би ги разединил и би разпилял силата им. Затова те нямат потребност от водачи и посланичество. За тази роля ще би трябвало да се конкурират политическите партии на идващите избори - със своите тактики и стратегии.
За властта всичко това е доста неловко. Защото няма защо да се хване, с цел да стартира да договаря на дребно с митинга, да го разединява и разрушава. Такъв митинг няма по какъв начин и с какво да го купиш, което очевидно е доста неприятно.
Кой ще се възползва?
Другият съвременен укор към митинга е, че някои пробват да се възползват от него, с цел да се появят (или да се върнат) по-късно на разчистения от него политически терен. Отправящите този укор се тормозят, че по този начин вместо да се оправят, нещата в страната може да станат още по-зле. Но заплахата някой да се възползва неизбежно съществува при всеки митинг и изобщо при всяко деяние на обществената сцена. Тази заплаха не зависи от волята на протестиращите. Ако човек прекомерно доста се тормози от нея, в никакъв случай нищо не би трябвало да подхваща. Тъй че сходни обезкуражаващи предизвестия работят в действителност в интерес на статуквото. А и самият митинг им дава отговор задоволително ясно: с плакати като " Не сме на Радев. Не сме на Нинова. Не сме на Божков " ; с това, че Радев произнася революционните си слова единствено пред телевизионните камери и шепа хора; с това, че Нинова е освирквана на улицата и може да приказва единствено по малкия екран и от трибуната на Народното събрание.
За смисъла на един митинг
„ Слабостите “ на симпатичните, само че „ наивни “ протестиращи в действителност са тяхната мощ. Затова те не обръщат кой знае какво внимание на упреците на дежурните придворни коментатори. И даже им се надсмиват. Както се надсмиват на тези, чиито оставки чакат.
Не знам дали тази мощ ще се окаже задоволителна за триумф на митинга. Но знам, че триумфът е нещо по-сложно, което не се мери единствено с подадените или (временно) неподадени оставки. И имам вяра, че нищо не е на вятъра. Понякога триумфът не е забележим незабавно, а идва по-късно, когато митингите от дълго време са завършили. Защото узряването на обществото за смяна не е еднократен акт, а нескончаем и непосилен развой.
Автор: Ясен Бояджиев, Deutsche Welle
* Заглавието е на редакцията