Утре ли е вече? *
Няма друга машина на времето с изключение на индивида.
Георги Господинов, " Времеубежище "
В романа на Жозе Сарамаго " Слепота " един човек ненадейно губи зрението си, а същото сполита и лекаря, който го преглежда, и крадеца, който му отмъква колата. Поради опасението да не би " бялата слепота " да се популяризира на всички места, държавното управление подхваща драконовски ограничения за въздържане на болестта. Всички, които са към този момент слепи, и контактните с тях са задържани и затворени в някогашна психиатрична клиника в покрайнините на града. Всеки опит за овакантяване бива посрещан със гибелен залп от страна на патрулиращите бойци, които са ужасени да не би и те да изгубят зрението си. Клиниката стартира да наподобява по-скоро на концентрационен лагер, в сравнение с болница. Във финалните страници на романа епидемията най-накрая стихва толкоз ненадейно, колкото е избухнала, а хората недоумяват за какво са ослепели.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики " Не мисля, че в действителност ослепяхме, мисля, че сме слепи, слепи, само че виждащи ", заключава един от героите в романа. " Слепи, които могат да виждат, само че не виждат. " Загубата на зрение е присъща на всяка зараза: усещаме се слепи, тъй като не сме забелязали зараждането ѝ и не сме разбрали какво се случва към нас. Сарамаго не има вяра, че епидемиите преобразяват обществото. Според него обаче те ни оказват помощ да съзрем истината за своите общества. Ако е прав, за нас е значимо да разберем на какво ставаме очевидци, до момента в който сме затворени у дома.
Започнах размишленията си за въздействието на COVID-19, като формулирах седем първични урока, а в този момент, след една карантина, ги премислих като седем парадокса.
Първият абсурд на COVID-19 е, че той прави забележима тъмната страна на глобализацията , само че работи и като неин сътрудник. Вирусът е най-опасен тук-там, които съгласно английския историк Франк Сноудън са " гъстонаселени и свързани с бързо пътешестване по въздух, с придвижване на туристи, на бежанци, на всевъзможни настоятелен хора, на разнообразни застъпващи се мрежи ". В този смисъл вирусът кара хората да се опасяват от един свят на несъразмерна причинност. В същото време той синхронизира света и ни сплоти по този начин, както нито една предходна рецесия не съумя. Известно време живяхме в общ свят.
Вторият абсурд на COVID-19 е, че той форсира наклонността към деглобализация , провокирана от международната финансова рецесия през 2008-2009 година, като в същото време разкри рестриктивните мерки на ренационализацията. Размишлявайки за света след COVID-19, Гидиън Рахман допуска: " Трудно е да се повярва, че огромните развити страни ще продължат да одобряват обстановка, при която ще им се постанова да внасят главните си медицински артикули. " Ако в своята кулминационна точка глобализацията през 90-те години на предишния век се въплъщаваше (поне в публичното въображение) от успеваемостта и бързината на международните вериги за доставяне, то през днешния ден обществото е изкушено от концепцията за мощна страна, способна да събере всички запаси, нужни на обществото по време на рецесия. Хората мечтаят за държава-склад, който в миг на рецесия ни дава чувство за самодостатъчност.
При все това от всички рецесии, застрашавали човечеството, COVID-19 евентуално е най-благосклонен към глобализацията, защото той потвърждава значимостта на интернационалното съдействие. За разлика от войните пандемиите не настройват народите един против различен. За разлика от огромните миграции те не пораждат гневен шовинизъм. И за разлика от земетресенията или цунамитата пандемиите са световни. Пандемията е рецесия, която дава на човечеството опция да преживее своята съгласуваност и заедност. Тя кара хората да се уповават на науката и рационалността. Не самата пандемия, а неуспехът на международните политически водачи да активизират групова реакция на рецесията ме прави черноглед за бъдещето.
Третият абсурд на COVID-19 е, че страхът от вируса в началните стадии на пандемията породи национално единение , каквото доста общества не са преживявали с години, само че в дълготрайна вероятност този боязън ще задълбочи съществуващите обществени и политически разлики. С течение на времето пандемията освен ще ускори политическото, икономическото и общественото разделяне, съществували преди във всички общества, само че и ще наложи нови разграничителни линии. Колкото повече отстъпва страхът от COVID-19, толкоз по-малко ще признаваме, че въобще е съществувала същинска опасност. Парадоксът е, че страните, които са съумели най-ефективно да лимитират разпространяването на вируса или на които им е провървяло да не бъдат наранени от него, ще бъдат местата, където публичното мнение най-разпалено ще подлага на критика държавното управление за наложената карантина.
Четвъртият абсурд на COVID-19 е, че той суспендира демокрацията , най-малко в Европа, само че по едно и също време с това ограничи желанието на хората за по-авторитарно ръководство. Следствие от замразяването на гражданските права и свободи ще бъде по-скоро отхвърлянето, а не приемането на властническото ръководство. В началните стадии на рецесията хората драговолно дадоха изключителни пълномощия на своите държавни управления, само че те ще стават все по-неумолими, когато към проблемите на публичното опазване на здравето стартират да се прибавят и икономическите проблеми. Такава е изменящата се природа на злополуката, породена от COVID-19 - здравно злополучие, което ще се трансформира в икономическо, а това прави политическите последствия от рецесията извънредно сложни за предсказание.
Петият абсурд на COVID-1 9 е, че въпреки Европейският съюз да отсъстваше видимо в ранните стадии на рецесията, пандемията може да стане по-важна за бъдещето на съюза от всяка друга рецесия в неговата история.
Шестият абсурд на COVID-19 е, че въпреки разпространяването на ковид да върна призраците на трите предходни рецесии, раздрусали Европа през последното десетилетие - войната против тероризма, международната финансова рецесия и бежанската рецесия, той провокира и преосмисляне на политическите резултати от тях.
Голямата криза докара до отвращение за шерване на задължения и опозиция против разхлабването на рестриктивните мерки върху държавните разноски като метод за превъзмогване на рецесията. Сега се случва противоположното. Европейският опит с войната против тероризма се разграничава от американския след 11 септември - европейците не желаеха да заменят своето право на персонално пространство против повече сигурност. Сегашната рецесия премисля това решение. Бежанската рецесия приключи с безмълвния консенсус, че затварянето на вътрешните граници в Европа е невероятно и че в случай че това се случи, най-вече ще изгубят източноевропейците. Сегашната рецесия демонстрира, че е допустимо границите да бъдат затворени най-малко за прочут интервал и че Западна Европа също ще изгуби съществено от това. Чартърните полети, проведени по време на пика на сегашната пандемия, с цел да бъдат превозени сезонни служащи от Източна Европа до Франция, Германия и Англия, фрапантно трансформираха характера на дебата.
А седмият абсурд е, че до момента в който Европейският съюз гледа на себе си като на финален бранител на отвореността и свързаността, може би натискът на деглобализацията ще е това, което ще подтикне европейците да възприемат по-общи политики и даже да делегират някакви изключителни права на Брюксел.
В Европейския съюз публичното здраве от много време е в " компетенциите " на националните държавни управления. Когато всеки ден умираха хиляди италианци и испанци, Брюксел не сподели съвсем нищо. Структурата на съюза се оказа непригодна да противодейства на разгръщащата се злополука и той играеше в най-хубавия смисъл поддържаща роля.
Затворени в домовете си, европейците внезапно престанаха да мислят за Европейския съюз. Италианците и испанците се почувстваха предадени от него, само че насочиха огорчението си към другите европейци и техните държавни управления, а не към европейската администрация. Докато хората бяха погълнати от преценката за какво броят на инфектираните и на жертвите в някои европейски страни е по-нисък, в сравнение с в други, концепцията за обща Европа изчезна. Никой не си направи труда да регистрира броя на жертвите или инфектираните на континентално равнище. Нито едно държавно управление не прикани за европейска здравна политика или за европеизация на персоналните данни, свързани с COVID-19.
В дните на пандемията Европейският съюз замязя на Свещената римска империя през нейните последни десетилетия, когато хората на територията ѝ даже не са подозирали, че към момента са част от нея. На доста места в Европа рецесията с COVID-19 понижи ентусиазма на жителите във връзка с Европейския съюз, само че в това време принуди държавните управления да осъзнаят своята взаимозависимост от него.
Изправени пред политическото предизвикателство на COVID-19, европейските водачи би трябвало да създадат стратегически избор - или да се борят за запазването на глобализиран свят с отворени граници, или да работят в посока на по-мека версия на деглобализация. В последна сметка те ще създадат и двете. Брюксел ще остане последният покровител на глобализацията, като в това време ще се опита да употребява натиска от процесите на деглобализация, с цел да получи повече компетенции и да се застъпи за по-силна интеграция в някои области. Глобалният темперамент на COVID-19 в комбиниране с осъзнаването на обстоятелството, че икономическият шовинизъм от XIX век към този момент не е вид за дребните и приблизително огромните европейски национални страни, може би ще даде късмет за нов териториален шовинизъм, в чийто център да бъде Европейският съюз. Коронавирусът научи европейците, че в случай че желаят да останат в сигурност, не трябва да толерират свят, в който медикаментите и маските се създават отвън Европа.
Не бива да разчитат и на китайски компании за построяването на европейската 5G мрежа. Ако светът ще става протекционистки, ефикасният протекционизъм в Европа е вероятен единствено на континентално равнище.
В острата фаза на сегашната рецесия видяхме по какъв начин задоволяването на националния интерес става приоритет пред общия интерес. Когато Италия помоли своите съдружници за незабавни медицински доставки, нито една страна от Европейския съюз не откликна. Германия в началото забрани износа на медицински маски и защитно облекло, а Франция реквизира всички маски, които създава. Европейската комисия се оказа принудена да се намеси и да контролира износа на здравно съоръжение. Но в случай че завръщането на националната страна беше неизбежният отговор на такава всеобща опасност за публичното здраве, в един свят без лидерската позиция на Америка и разлъчен от съперничеството сред Съединени американски щати и Китай единственото реалистично решение за справяне със идната фаза на рецесията може да се окаже една по-обединена Европа и Брюксел с изключителни пълномощия.
Големият абсурд с COVID-19 е, че затварянето на границите сред страните от Европейски Съюз и затварянето ни вкъщи ни направиха по-космополитни от всеки път. Може би за пръв път в историята хората по целия свят приказват за едно и също и изпитват идентични страхове. Докато прекарват безчет часове пред компютрите и телевизионните екрани, те непрекъснато съпоставят протичащото се с тях самите и протичащото се с другите другаде. Възможно е това да се дължи на особения исторически миг, само че не можем да отречем, че в този момент се усещаме жители на един общ свят.
Сред огромните илюзии на глобализацията през XXI век е и тази, че единствено мобилните хора са същински космополитни и че единствено индивидите, които се усещат вкъщи си на разнообразни места, могат да споделят универсалистки разбирания. Истината обаче е, че първият същински космополит, Имануел Кант, в никакъв случай не е напускал родния си Кьонигсберг. В разнообразни времена градчето е попадало в рамките на разнообразни империи, само че той постоянно е предпочитал да остане в него. Днешният абсурд на глобализацията (или на деглобализацията) евентуално е почнал с Кант. COVID-19 болести света с космополитизъм, като в същото време настрои страните срещу глобализацията.
* Това е фрагмент от последната книга на световноизвестния политолог Иван Кръстев " Утре ли е към този момент? ". Тя ще излезе на 28 май по едно и също време в 19 страни, а премиерата й в България е на 28 май.
Георги Господинов, " Времеубежище "
В романа на Жозе Сарамаго " Слепота " един човек ненадейно губи зрението си, а същото сполита и лекаря, който го преглежда, и крадеца, който му отмъква колата. Поради опасението да не би " бялата слепота " да се популяризира на всички места, държавното управление подхваща драконовски ограничения за въздържане на болестта. Всички, които са към този момент слепи, и контактните с тях са задържани и затворени в някогашна психиатрична клиника в покрайнините на града. Всеки опит за овакантяване бива посрещан със гибелен залп от страна на патрулиращите бойци, които са ужасени да не би и те да изгубят зрението си. Клиниката стартира да наподобява по-скоро на концентрационен лагер, в сравнение с болница. Във финалните страници на романа епидемията най-накрая стихва толкоз ненадейно, колкото е избухнала, а хората недоумяват за какво са ослепели.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики " Не мисля, че в действителност ослепяхме, мисля, че сме слепи, слепи, само че виждащи ", заключава един от героите в романа. " Слепи, които могат да виждат, само че не виждат. " Загубата на зрение е присъща на всяка зараза: усещаме се слепи, тъй като не сме забелязали зараждането ѝ и не сме разбрали какво се случва към нас. Сарамаго не има вяра, че епидемиите преобразяват обществото. Според него обаче те ни оказват помощ да съзрем истината за своите общества. Ако е прав, за нас е значимо да разберем на какво ставаме очевидци, до момента в който сме затворени у дома.
Започнах размишленията си за въздействието на COVID-19, като формулирах седем първични урока, а в този момент, след една карантина, ги премислих като седем парадокса.
Първият абсурд на COVID-19 е, че той прави забележима тъмната страна на глобализацията , само че работи и като неин сътрудник. Вирусът е най-опасен тук-там, които съгласно английския историк Франк Сноудън са " гъстонаселени и свързани с бързо пътешестване по въздух, с придвижване на туристи, на бежанци, на всевъзможни настоятелен хора, на разнообразни застъпващи се мрежи ". В този смисъл вирусът кара хората да се опасяват от един свят на несъразмерна причинност. В същото време той синхронизира света и ни сплоти по този начин, както нито една предходна рецесия не съумя. Известно време живяхме в общ свят.
Вторият абсурд на COVID-19 е, че той форсира наклонността към деглобализация , провокирана от международната финансова рецесия през 2008-2009 година, като в същото време разкри рестриктивните мерки на ренационализацията. Размишлявайки за света след COVID-19, Гидиън Рахман допуска: " Трудно е да се повярва, че огромните развити страни ще продължат да одобряват обстановка, при която ще им се постанова да внасят главните си медицински артикули. " Ако в своята кулминационна точка глобализацията през 90-те години на предишния век се въплъщаваше (поне в публичното въображение) от успеваемостта и бързината на международните вериги за доставяне, то през днешния ден обществото е изкушено от концепцията за мощна страна, способна да събере всички запаси, нужни на обществото по време на рецесия. Хората мечтаят за държава-склад, който в миг на рецесия ни дава чувство за самодостатъчност.
При все това от всички рецесии, застрашавали човечеството, COVID-19 евентуално е най-благосклонен към глобализацията, защото той потвърждава значимостта на интернационалното съдействие. За разлика от войните пандемиите не настройват народите един против различен. За разлика от огромните миграции те не пораждат гневен шовинизъм. И за разлика от земетресенията или цунамитата пандемиите са световни. Пандемията е рецесия, която дава на човечеството опция да преживее своята съгласуваност и заедност. Тя кара хората да се уповават на науката и рационалността. Не самата пандемия, а неуспехът на международните политически водачи да активизират групова реакция на рецесията ме прави черноглед за бъдещето.
Третият абсурд на COVID-19 е, че страхът от вируса в началните стадии на пандемията породи национално единение , каквото доста общества не са преживявали с години, само че в дълготрайна вероятност този боязън ще задълбочи съществуващите обществени и политически разлики. С течение на времето пандемията освен ще ускори политическото, икономическото и общественото разделяне, съществували преди във всички общества, само че и ще наложи нови разграничителни линии. Колкото повече отстъпва страхът от COVID-19, толкоз по-малко ще признаваме, че въобще е съществувала същинска опасност. Парадоксът е, че страните, които са съумели най-ефективно да лимитират разпространяването на вируса или на които им е провървяло да не бъдат наранени от него, ще бъдат местата, където публичното мнение най-разпалено ще подлага на критика държавното управление за наложената карантина.
Четвъртият абсурд на COVID-19 е, че той суспендира демокрацията , най-малко в Европа, само че по едно и също време с това ограничи желанието на хората за по-авторитарно ръководство. Следствие от замразяването на гражданските права и свободи ще бъде по-скоро отхвърлянето, а не приемането на властническото ръководство. В началните стадии на рецесията хората драговолно дадоха изключителни пълномощия на своите държавни управления, само че те ще стават все по-неумолими, когато към проблемите на публичното опазване на здравето стартират да се прибавят и икономическите проблеми. Такава е изменящата се природа на злополуката, породена от COVID-19 - здравно злополучие, което ще се трансформира в икономическо, а това прави политическите последствия от рецесията извънредно сложни за предсказание.
Петият абсурд на COVID-1 9 е, че въпреки Европейският съюз да отсъстваше видимо в ранните стадии на рецесията, пандемията може да стане по-важна за бъдещето на съюза от всяка друга рецесия в неговата история.
Шестият абсурд на COVID-19 е, че въпреки разпространяването на ковид да върна призраците на трите предходни рецесии, раздрусали Европа през последното десетилетие - войната против тероризма, международната финансова рецесия и бежанската рецесия, той провокира и преосмисляне на политическите резултати от тях.
Голямата криза докара до отвращение за шерване на задължения и опозиция против разхлабването на рестриктивните мерки върху държавните разноски като метод за превъзмогване на рецесията. Сега се случва противоположното. Европейският опит с войната против тероризма се разграничава от американския след 11 септември - европейците не желаеха да заменят своето право на персонално пространство против повече сигурност. Сегашната рецесия премисля това решение. Бежанската рецесия приключи с безмълвния консенсус, че затварянето на вътрешните граници в Европа е невероятно и че в случай че това се случи, най-вече ще изгубят източноевропейците. Сегашната рецесия демонстрира, че е допустимо границите да бъдат затворени най-малко за прочут интервал и че Западна Европа също ще изгуби съществено от това. Чартърните полети, проведени по време на пика на сегашната пандемия, с цел да бъдат превозени сезонни служащи от Източна Европа до Франция, Германия и Англия, фрапантно трансформираха характера на дебата.
А седмият абсурд е, че до момента в който Европейският съюз гледа на себе си като на финален бранител на отвореността и свързаността, може би натискът на деглобализацията ще е това, което ще подтикне европейците да възприемат по-общи политики и даже да делегират някакви изключителни права на Брюксел.
В Европейския съюз публичното здраве от много време е в " компетенциите " на националните държавни управления. Когато всеки ден умираха хиляди италианци и испанци, Брюксел не сподели съвсем нищо. Структурата на съюза се оказа непригодна да противодейства на разгръщащата се злополука и той играеше в най-хубавия смисъл поддържаща роля.
Затворени в домовете си, европейците внезапно престанаха да мислят за Европейския съюз. Италианците и испанците се почувстваха предадени от него, само че насочиха огорчението си към другите европейци и техните държавни управления, а не към европейската администрация. Докато хората бяха погълнати от преценката за какво броят на инфектираните и на жертвите в някои европейски страни е по-нисък, в сравнение с в други, концепцията за обща Европа изчезна. Никой не си направи труда да регистрира броя на жертвите или инфектираните на континентално равнище. Нито едно държавно управление не прикани за европейска здравна политика или за европеизация на персоналните данни, свързани с COVID-19.
В дните на пандемията Европейският съюз замязя на Свещената римска империя през нейните последни десетилетия, когато хората на територията ѝ даже не са подозирали, че към момента са част от нея. На доста места в Европа рецесията с COVID-19 понижи ентусиазма на жителите във връзка с Европейския съюз, само че в това време принуди държавните управления да осъзнаят своята взаимозависимост от него.
Изправени пред политическото предизвикателство на COVID-19, европейските водачи би трябвало да създадат стратегически избор - или да се борят за запазването на глобализиран свят с отворени граници, или да работят в посока на по-мека версия на деглобализация. В последна сметка те ще създадат и двете. Брюксел ще остане последният покровител на глобализацията, като в това време ще се опита да употребява натиска от процесите на деглобализация, с цел да получи повече компетенции и да се застъпи за по-силна интеграция в някои области. Глобалният темперамент на COVID-19 в комбиниране с осъзнаването на обстоятелството, че икономическият шовинизъм от XIX век към този момент не е вид за дребните и приблизително огромните европейски национални страни, може би ще даде късмет за нов териториален шовинизъм, в чийто център да бъде Европейският съюз. Коронавирусът научи европейците, че в случай че желаят да останат в сигурност, не трябва да толерират свят, в който медикаментите и маските се създават отвън Европа.
Не бива да разчитат и на китайски компании за построяването на европейската 5G мрежа. Ако светът ще става протекционистки, ефикасният протекционизъм в Европа е вероятен единствено на континентално равнище.
В острата фаза на сегашната рецесия видяхме по какъв начин задоволяването на националния интерес става приоритет пред общия интерес. Когато Италия помоли своите съдружници за незабавни медицински доставки, нито една страна от Европейския съюз не откликна. Германия в началото забрани износа на медицински маски и защитно облекло, а Франция реквизира всички маски, които създава. Европейската комисия се оказа принудена да се намеси и да контролира износа на здравно съоръжение. Но в случай че завръщането на националната страна беше неизбежният отговор на такава всеобща опасност за публичното здраве, в един свят без лидерската позиция на Америка и разлъчен от съперничеството сред Съединени американски щати и Китай единственото реалистично решение за справяне със идната фаза на рецесията може да се окаже една по-обединена Европа и Брюксел с изключителни пълномощия.
Големият абсурд с COVID-19 е, че затварянето на границите сред страните от Европейски Съюз и затварянето ни вкъщи ни направиха по-космополитни от всеки път. Може би за пръв път в историята хората по целия свят приказват за едно и също и изпитват идентични страхове. Докато прекарват безчет часове пред компютрите и телевизионните екрани, те непрекъснато съпоставят протичащото се с тях самите и протичащото се с другите другаде. Възможно е това да се дължи на особения исторически миг, само че не можем да отречем, че в този момент се усещаме жители на един общ свят.
Сред огромните илюзии на глобализацията през XXI век е и тази, че единствено мобилните хора са същински космополитни и че единствено индивидите, които се усещат вкъщи си на разнообразни места, могат да споделят универсалистки разбирания. Истината обаче е, че първият същински космополит, Имануел Кант, в никакъв случай не е напускал родния си Кьонигсберг. В разнообразни времена градчето е попадало в рамките на разнообразни империи, само че той постоянно е предпочитал да остане в него. Днешният абсурд на глобализацията (или на деглобализацията) евентуално е почнал с Кант. COVID-19 болести света с космополитизъм, като в същото време настрои страните срещу глобализацията.
* Това е фрагмент от последната книга на световноизвестния политолог Иван Кръстев " Утре ли е към този момент? ". Тя ще излезе на 28 май по едно и също време в 19 страни, а премиерата й в България е на 28 май.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ