Сладък спомен от соца: СНИМКИ показаха как изглеждаше домът от нашето детство
Някога нашите домове се различаваха единствено по табелите, които висяха на входната врата. Но и сем. Иванови, и сем. Маркови, имаха съвсем идентични мебели, мокети, пердета, уреди и даже сервизи.
Повечето от нас живеехме в огромните панелни комплекси, строени от страната, с цел да поберат новодошлите поданици на разрастващите се градове. Такива бяха “Младост” и “Люлин” в София, “Тракия” в Пловдив, “Владиславово” във Варна и “Меден рудник” в Бургас, написа socbg.com
Повечето жилища имаха едно само систематизиране – от входната врата се озоваваш в кулоар, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, напряко – дребен кулоар с две спални в двата края и баня по средата. Всички порти в „ панелния “ апартамент бяха от талашит, антрето постлано с балатум, по стените имаше тапети, а в края на 80-те бе доста съвременно в коридорите да се вършат сводове „ в арабски жанр “.
В коридора имаше порт-мантото или окачалка. Коридорът беше затрупан с балатум, наготово даден ни от страната. През 80-те настилката биваше заменяна от родителите ни с модерния за тогава мрамор, а по-късно и с теракот. Характерна специфичност бяха и строените в коридора обувки, тъй като да се оставят пред вратата се считаше за „ селски фасон “.
Холът на „ панелния “ апартамент беше толкоз еднотипен, че човек можеше да се обърка дали е в личния си дом или в различен блок и комплекс. Стените бяха облепени с тапети – още веднъж подарък от страната. От едната страна в хола беше ситуирана холната гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които бяха главно предопределени човек да си вдигне краката върху тях, само че като цяло те си бяха неловко място за сядане, тъй като нямаше къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш. Гореописаната гарнитура беше покрита с неестествен губер – най-често червен или зелен. В средата на гарнитурата имаше ниска лакирана масичка, която в делник бе покрита с плетена на една кука покривчица – или с каре с „ българска бродерия “.
Редно беше върху нея да има ваза с изкуствени цветя. Когато идваха посетители, изкуствените цветя се махаха и се поставяха донесените от тях карамфили (любимо цвете при вървене на посетители в тези години). „ Официалното “ сервиране и хранене се случваше върху тази маса, делничното – в кухнята. Срещу „ меката мебел “ бяха сложени големи секции, купувани от мебелните магазини в огромните градове. Те носеха български имена, като „ Павлина”, „ Бояна” и прочие. Върху тях имаше големи бутилки с уиски върху накланяща се подложка, закупени от Корекома, а също и модерните по това време човеци-роботи, направени от цигарени кутии.
В секциите имаше подредени сервизи от кристални чаши допълвани от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, създаден в заводите „ Ломоносов “ в Съветския съюз. Секциията беше подредена с книги, а това, което беше някак си най-характерно е, че книгите не бяха „ единични бройки “, а нормално задачите лавици бяха с поредици от томове – най-често български класици. Между стъклата на витрините имаше затиснати дребни снимчици на близки хора, а на места се срещаха и стереокартички с намигаща японка.
Кухнята ни беше с еднотипни талашитени кухненски шкафове – отново подарък от страната. Тях ги произвеждаха в завода за кухненска мебел в Червен бряг. В тях се подреждаха фаянсови сервизи от цех „ Китка “ в Нови Пазар. Хладилниците ни бяха “Мраз”, пералнята „ Перла “, а от печката “Раховец” се носеше уханието на приготвяната храна.
Типична баня в панелното жилище беше с размери 1.50 на 2.50 м. Облицована бе с бели фаянсови плочки и мозайка, а към началото на 80-те присъщото обзавеждане за баня стартира да се прави с фаянсовите и теракотни плочки създадени в фабрики „ Хан Аспарух” – Исперих. Гордост за всяко семейство беше да си има и вана.
В детската стая още веднъж имаше секцийка цялостна с книги, бюро с нощна лампа, а върху тапетите бяха разлепени плакатите на нашите тогавашни идоли. Там беше и касетофона (магнетофона, грамофона), както и казанлъшката китара. Спомняте ли си, че леглата ни бяха покрити с родопски одеала, а за детските кревати на два етажа? Нека не забравяме също, че това беше и най-разхвърлената стая в нашия дом, само че пък беше уютно и постоянно намирахме това, което търсим.
Спалнята пък беше общо-взето неразрешена зона за нас децата. Тя нормално беше най-малката и мистериозна стая в дома ни. Имаше огромна спалня, където спяха нашите родители, а от едната й страна стоеше и прословутия ВЕФ. Естетвено и там обзавеждането беше със секция или огромен трикрилен дрешник, а на нас децата постоянно ни беше забавно да знаем какво “криеха” нашите родители там от нас.
А помните ли, че тогава всичко се покриваше и „ обличаше “. Покриваха се с покривчици тв приемници и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими вид „ персийски “ се опаковаха в найлон; шиеха се и специфични покривала за колите. Тази фешън наклонност е имала символна функционалност – от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с доста труд и очакване движимости, а от друга – те биваха „ издигнати в сан “, прибавяше им се „ добавената стойност “ на нещо свръхценно.
А стремежът на домакините беше новата движимост да си остане минимално използвана и похабена, да си остане „ новичка “ или най-малко „ като нова “.
Въобще доста рядко можехме да се изненадаме от обзавеждането на някой комшия или другар. Обзавеждането се делеше на купено по елементарния метод и на купено по „ втория метод “, „ с връзки “, „ под масата “, „ вносно “, „ корекомско “. Общо взето, бяхме като от шаблон. Но това въобще не пречеше на домашния ни уют, даже в противен случай! Като че ли, това, че всички разполагахме с идентична мебелировка, ни беше оперирало от манията да притежаваме. Живеехме щастливо не с движимостите си, а със фамилията. Не завиждахме, не страдахме от комплекси, че нямаме и рядко заключвахме вратите си.
Повечето от нас живеехме в огромните панелни комплекси, строени от страната, с цел да поберат новодошлите поданици на разрастващите се градове. Такива бяха “Младост” и “Люлин” в София, “Тракия” в Пловдив, “Владиславово” във Варна и “Меден рудник” в Бургас, написа socbg.com
Повечето жилища имаха едно само систематизиране – от входната врата се озоваваш в кулоар, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, напряко – дребен кулоар с две спални в двата края и баня по средата. Всички порти в „ панелния “ апартамент бяха от талашит, антрето постлано с балатум, по стените имаше тапети, а в края на 80-те бе доста съвременно в коридорите да се вършат сводове „ в арабски жанр “.
В коридора имаше порт-мантото или окачалка. Коридорът беше затрупан с балатум, наготово даден ни от страната. През 80-те настилката биваше заменяна от родителите ни с модерния за тогава мрамор, а по-късно и с теракот. Характерна специфичност бяха и строените в коридора обувки, тъй като да се оставят пред вратата се считаше за „ селски фасон “.
Холът на „ панелния “ апартамент беше толкоз еднотипен, че човек можеше да се обърка дали е в личния си дом или в различен блок и комплекс. Стените бяха облепени с тапети – още веднъж подарък от страната. От едната страна в хола беше ситуирана холната гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които бяха главно предопределени човек да си вдигне краката върху тях, само че като цяло те си бяха неловко място за сядане, тъй като нямаше къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш. Гореописаната гарнитура беше покрита с неестествен губер – най-често червен или зелен. В средата на гарнитурата имаше ниска лакирана масичка, която в делник бе покрита с плетена на една кука покривчица – или с каре с „ българска бродерия “.
Редно беше върху нея да има ваза с изкуствени цветя. Когато идваха посетители, изкуствените цветя се махаха и се поставяха донесените от тях карамфили (любимо цвете при вървене на посетители в тези години). „ Официалното “ сервиране и хранене се случваше върху тази маса, делничното – в кухнята. Срещу „ меката мебел “ бяха сложени големи секции, купувани от мебелните магазини в огромните градове. Те носеха български имена, като „ Павлина”, „ Бояна” и прочие. Върху тях имаше големи бутилки с уиски върху накланяща се подложка, закупени от Корекома, а също и модерните по това време човеци-роботи, направени от цигарени кутии.
В секциите имаше подредени сервизи от кристални чаши допълвани от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, създаден в заводите „ Ломоносов “ в Съветския съюз. Секциията беше подредена с книги, а това, което беше някак си най-характерно е, че книгите не бяха „ единични бройки “, а нормално задачите лавици бяха с поредици от томове – най-често български класици. Между стъклата на витрините имаше затиснати дребни снимчици на близки хора, а на места се срещаха и стереокартички с намигаща японка.
Кухнята ни беше с еднотипни талашитени кухненски шкафове – отново подарък от страната. Тях ги произвеждаха в завода за кухненска мебел в Червен бряг. В тях се подреждаха фаянсови сервизи от цех „ Китка “ в Нови Пазар. Хладилниците ни бяха “Мраз”, пералнята „ Перла “, а от печката “Раховец” се носеше уханието на приготвяната храна.
Типична баня в панелното жилище беше с размери 1.50 на 2.50 м. Облицована бе с бели фаянсови плочки и мозайка, а към началото на 80-те присъщото обзавеждане за баня стартира да се прави с фаянсовите и теракотни плочки създадени в фабрики „ Хан Аспарух” – Исперих. Гордост за всяко семейство беше да си има и вана.
В детската стая още веднъж имаше секцийка цялостна с книги, бюро с нощна лампа, а върху тапетите бяха разлепени плакатите на нашите тогавашни идоли. Там беше и касетофона (магнетофона, грамофона), както и казанлъшката китара. Спомняте ли си, че леглата ни бяха покрити с родопски одеала, а за детските кревати на два етажа? Нека не забравяме също, че това беше и най-разхвърлената стая в нашия дом, само че пък беше уютно и постоянно намирахме това, което търсим.
Спалнята пък беше общо-взето неразрешена зона за нас децата. Тя нормално беше най-малката и мистериозна стая в дома ни. Имаше огромна спалня, където спяха нашите родители, а от едната й страна стоеше и прословутия ВЕФ. Естетвено и там обзавеждането беше със секция или огромен трикрилен дрешник, а на нас децата постоянно ни беше забавно да знаем какво “криеха” нашите родители там от нас.
А помните ли, че тогава всичко се покриваше и „ обличаше “. Покриваха се с покривчици тв приемници и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими вид „ персийски “ се опаковаха в найлон; шиеха се и специфични покривала за колите. Тази фешън наклонност е имала символна функционалност – от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с доста труд и очакване движимости, а от друга – те биваха „ издигнати в сан “, прибавяше им се „ добавената стойност “ на нещо свръхценно.
А стремежът на домакините беше новата движимост да си остане минимално използвана и похабена, да си остане „ новичка “ или най-малко „ като нова “.
Въобще доста рядко можехме да се изненадаме от обзавеждането на някой комшия или другар. Обзавеждането се делеше на купено по елементарния метод и на купено по „ втория метод “, „ с връзки “, „ под масата “, „ вносно “, „ корекомско “. Общо взето, бяхме като от шаблон. Но това въобще не пречеше на домашния ни уют, даже в противен случай! Като че ли, това, че всички разполагахме с идентична мебелировка, ни беше оперирало от манията да притежаваме. Живеехме щастливо не с движимостите си, а със фамилията. Не завиждахме, не страдахме от комплекси, че нямаме и рядко заключвахме вратите си.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ