Новопредставилият се Дядо Добри бе последния юродив в България. Тази

Новопредставилият се Дядо Добри бе последния юродив в България. Тази съвсем незнайна през днешния ден форма на служене на Бога е била известна в предишното, по време на робството. Самият Паисий е обикалял обитаемоте места, събирайки средства за манастирите. В православната традиция, тези странстващи монаси се назовават таксидиоти. Тяхната задача е била съхраняването на вярата в поробена България. Днес България не е поробена, тя е свободна.

Юродивите нормално са монаси, които отиват в “света”, в градовете и в “християнското” общество и правят странни и безсмислени дейности – дейности на луди. В същото време тези дейности постоянно имат един по-дълбок смисъл: те всеки път целят да разкрият същността и истината скрити зад интригите на този свят. Юродивият отива във вертепи и бордеи и дружи с неприятни приятели. Той живее на улицата като друмник наред със съмнителни персони като проститутки и гамени. Дава си тип като че ли живее като тях, до момента в който в реалност им разкрива истината на спасението по наличен метод и съгласно духовното им равнище чрез странни смешки, чудатости и нелепици.

Юродивият порицава грешниците и постоянно прави чудеса, с цел да ги защищити от по-нататъшно проваляне. Обикновено има подарък на проницателност и може да прониква в скритите човешки дълбини; той обществено осмива тайните им провинения, само че тъй че единствено осмиваният да схване укора.

Самият юродив се прави на огромен виновник: предизвикателно нарушава пред хората църковния пост, до момента в който в действителност е най-строг монах. Дава тип, че е постоянен клиент на обществените домове, само че когато отиде там наставлява проститутките и им дава пари, с цел да ги избави от порока. Нощем се завръща в обществото на светиите, в уединението на молитвата и съзерцанието на Божието лице; на сутринта отново надява маската на безумието, “присмивайки се над суетния и безнравствен свят”. И това е в действителност подбив над света: най-висшата форма на аскеза, уверено себеотречение, напълно отменяне на светските правила на държание и цялостен отвод от личното “аз”.

Юродивият идва, с цел да напомни, че евангелската проповед е “безумие” и че спасението и светостта не могат да се съвместят със задоволството, произлизащо от публичния почит и обществено самопризнание. Юродивите се появяват в интервали на секуларизация на християнското общество, тогава когато християнската еднаквост става подвластна от стандартните критерии и понятия на един свят, измерващ същинския живот и добродетел на индивида с мерилото на публичното благовъзпитание и морал.

Юродивият е съсъд на благодатта, той е в непосреден досег с Царството Божие и се е нагърбил със задачата проникновено да разкрие контраста сред “този век” и века на Царството, главната разлика в нормите и разпоредбите. Той отхвърля всякакво обществено самопризнание на своите добродетели и благочестие и стига до прекаленост в отхвърлянето на почестите и похвалите от хората. Знае, че персоналната добродетел разделя индивида от Бога, тъй като води до блаженство, а също отдалечава индивида от неговите ближни, защото те не биха посмели да покажат пред него своите потребности и недостатъци.

Юродивият не се стреми към аскетичен живот в спокойната духовна атмосфера на някой манастир, само че е самичък и то в света. Вкопчил се е в битка със света и дявола, носейки кръста на Църквата, кръста на тези, които са отрудени и обременени. Това е друга форма на откриване на “трагедията”: непринудено си надява маската на безумието, с цел да покаже истината на личността, фалша зад лъскавите маски на стандартния морал, който унищожава персоналната характерност и независимост.