Пропускаме живота си, заради новите технологии
Новите технологии, новото време, новите разбирания. Никой не може да се бори с тях, а и не е нужно твърдоглаво да сме се хванали за пишещите машини и да отхвърляме всичко ново, което навлиза в живота ни. Има обаче граници, които се прекрачват до степен, в която към този момент вредят.
Днес децата се раждат с таблети и смарт телефони в ръцете. Израстват с концепцията за един виртуален свят, с който се срещат преди да са видели света на игрите на открито. И по какъв начин да предпочетат да излязат пред блока, когато в ръцете си държат десетки игри, наподобяващи тези на открито.
Преди няколко дни видях обстановка, която беше единствено за фотография: Малко дете, заведено на любителски футболен мач, което вместо да следи играта, играеше личен футболен мач на таблета, даден от родителите му. Нито един път на подвигна глава, с цел да види какво се случва пред него – в същинската игра. За него няма значение дали е на дивана вкъщи или на стадион, когато тотално е изключил света в близост и си е основал собствен фиктивен подобен.
Все по-често виждам децата пред блока да се събират на някоя скамейка, на която вадят телефоните си и се стартират игри в “мрежа ”. Има и такива, които не вземат участие, тъй като родителите им не са им купили от модерните телефони. Тези деца стоят към другите и ги следят, считайки се за новобранци. Нелепо е. Самата панорама е нелепа и не разбирам за какво родителите, които пият бира на другата скамейка, са спокойни и считат това за изцяло обикновено.
И не са единствено децата, не са единствено родителите. Забелязали ли сте, че когато се съберете с компания – вкъщи, на кафе или някъде да хапнете, постоянно има най-малко един, който ще си извади телефона още първоначално и ще означи всички във Facebook. Къде са, какво вършат и с кого са. Ако никой не разбере къде сте и обстоятелството, че се забавлявате, прекарването по-малко пълноценно ли ще бъде? Да! Точно това се случва и в случай че вашата компания не е такава, погледнете на прилежащата маса до вас.
Качваш се заран на метрото и всички към теб са хванали телефоните, като че ли нищо на този свят (или нищо във Фейсбук) не може да изчака 10 минути, до момента в който слезеш.Веднъж, съвсем като на филм, попаднах в обстановка, която напълно ясно демонстрира до каква степен сме ги докарали нещата.
Сутрин. В метрото е цялостно с хора. Качвам се и стоя пред седалка с двама души един до различен – мъж и жена. Мъжът се беше зачел в икономическо списание, а дамата ревизираше последните Facebook статуси. През цялото време не откъснаха взор от това, с което се занимаваха. Пътуваха един до различен повече от 15 минути, след което пристигна време дамата да слиза. Прибра телефона си, обърна се към мъжа, целуна го и му пожела прекрасен ден… Никога нямаше да предположа, че тези хора в миналото са се виждали през живота си. Не и по методът, по който стояха един до различен като непознати.
Това се трансформира в съвсем като болест. Модерна и за някои нужна. Замислете се, какъв брой пъти действително е било нужно да ревизирате нещо на телефона си и какъв брой пъти сте го изваждали от чантата си просто по табиет? Губим от времето с хората, с които сме, с цел да пишем на хора, които са онлайн. Пропускаме симпатичното детенце на прилежащата седалка в метрото, което ни се усмихва отсреща. Пропиляваме късите диалози с обичаните хора, които имат повече смисъл от всички статуси, които в миналото ще споделите. Приятелите и околните ни не са 458, както написа във Facebook, те са няколко и заслужават да оставим телефоните си и да бъдем с тях по този начин, както постоянно сме били./actualno.com
