“Отвъд границите: Николай Пирянков: За успешния бизнес и красивия Кейптаун
Николай Пирянков – един български бизнесмен в Лондон, израснал в Южна Африка. В “Отвъд границите ” тази седмица ви представяме неговия роман за пристрастеността към бизнеса и хубавото вино, израстването в ЮАР в годините на политически и обществени промени, за предприемачеството и маркетинга през днешния ден и силата на образованието.
Роден съм в София, когато родителите ми са били студенти там. Когато съм на 3-годишна възраст, занимаваме през Зимбабве за Южна Африка, където пораствам.
До 19 години Николай живее в Йоханесбург. Той пораства в годините, в които страната претърпява трансформацията от апартейда (институционализираната расова сегрегация в интервала 1948 – 1990 година в ЮАР) към равноправието.
Това беше необикновено време да бъдеше част от страната. Икономическите благоприятни условия трансфораха огромната част от хората там и съвсем всички българи в един тип бизнесмени или не тъкмо бизнесмени. (Николай тук употребява думата “hustlers ”, която постоянно носи отрицателна конотация, само че в съответния случай той разказва дребните търговци, занимаващите се с разнообразни дребни бизнеси, разнообразни покупко-продажби и инвестиции).
Целият роман на Николай Пирянков минава през призмата на бизнеса. Независимо дали приказва за израстването и обстановката в Южна Африка през 90-те, Брекзит или пък заниманията и ползите си, предприемаческият дух на Николай е моторът на неговата история.
Още до момента в който учех, образувах клас, в който образовах съучениците си по какъв начин да влагат на борсата. Отне ми една, две години преди този момент да се приготвя, доста четях и започнах самичък да влагам.
Николай по-късно се насочва към цифровия маркетинг, който тъкмо по това време стартира да набира мощ. Покрай международното състезание по футбол в ЮАР през 2010 година прави уебсайт, който оказва помощ с информация за самото състезание, за хотели, заведения за хранене и така нататък
Не беше доста сполучлив бизнесът, тъй като искахме изброените обекти да заплащат, с цел да бъдат включени. Сега като мисля, бих го направил гратис за всички, като заплащането да става единствено за спомагателни функционалности.
Малко по-късно Николай приключва учебно заведение и отпътува за Англия. Учи три години в Манчестър и в същото време стартира стартъп компания за маркетинг в обществените мрежи (Social Media Mrrketing) с фокус върху огромни компании, които желаят да доближат студентската публика.
Получих опцията тогава да работя с в действителност огромни компании. При тях казусът беше, че не разбираха нищо от обществените мрежи. Това беше още времето, когато във Facebook бяха главно студенти.
В света на диамантите
Днес Николай управлява компания за продажба на диамантени бижута. Изборът и подготовката на на продукта е персонализиран – всеки клиент може да избере по какъв начин да наподобява продукта, който ще закупи, и да взе участие в процеса по оформянето на дизайна.
“Моят другар от Южна Африка Дейвид виждаше с какво се занимавам (дигитален маркетинг – б.а.) и ми писа: “Развивам един диамантен бизнес тук ”. Всъщност аз преди, още когато бях в Южна Африка, го срещнах с вуйна ми, която работеше в диамантната промишленост. И той започва компанията си, която се занимаваше с търговия на едро. Обсъдихме, че към този момент има образци за компании в Америка, които са сполучливи в продаването на бижута онлайн. Една от тях беше достигнала до половин милиард оборот. И ние взехме решение, че желаеме да пробваме да развием бизнес в тази сфера. Но искахме да го създадем по-различен метод. ”
Двамата стартират да търсят своята ниша, а Николай изследва търсенето и потребностите на един евентуален клиент… самия себе си.
Видяхме, че на пазара има два вида бижутерни компании. Едните са обичайните, които имат към този момент построен бранд. А на другите главното обръщение към клиентите беше, че ще спестят пари, в случай че купят от тях. За нас беше разочароващо, че няма компания, която да подчертава на нещо по-различно, по-близко до хората. В този миг аз към този момент бях с приятелката ми от няколко години, желаех да ѝ предложа. Така че минавайки през този развой аз самият, съумях да видя, че доста малко компании оферират опцията да си направиш дизайн самичък.Разбира се, първите ни клиенти бяха другари и познати. Но всякога, в който някой купуваше пръстен от нас, получавахме противоположна връзка от няколко места. Явно фактът, че клиентът е моделирал самичък дизайна е мотив той да споделя на приятелите си, те да приказват за него.
И по този начин пет години по-късно, компанията към този момент се е разраснала, а дружно с нея и ролята на Николай като управител.
Нещата, които бяха сложни първоначално, в този момент са лесни. Основно техническите аспекти. Но моята роля е толкоз друга, че на мен отново ми е мъчно. Отначало трябваше да върша доста неща, тъй като нямахме огромен екип, само че в този момент към този момент сме 29 души. Моята роля се промени и се трансфорах в индивида, който би трябвало да оказва помощ и стимулира другите. Тепърва се развъртвам като управител, като водач, това е различен набор от умения.
Можеш ли да споделиш забавен съвет за това по какъв начин да си добър водач?
За мен това, което е значимо, да си открит с екипа. Дори когато са сложни нещата. Трябваше да се науча по какъв начин да споделям, когато претърпяваме проблематични моменти. И, несъмнено, да не криеш слабостите си. Това не се случва интуитивно, тъй като в началото си мислиш, че би трябвало да покажеш единствено мощните си страни, само че тогава хората не те виждат като същински човек.
Персоналният метод към клиентите ли е бъдещето на търговията?
Ние го назоваваме описване на история. Всеки човек има история и желае да я опише. Хората обичат да приказват за себе си. Бижутерията идва от там, преди 10 хиляди години сме правили бижута като метод да разкажем своята история. Но в последните стотина години го губим това и купуваме единственото комерсиалните истории на марките, които продават бижута. Клиентите обичат да са на предната седалка и да описват за това.
Вкъщи
Николай заживява в Йоханесбург, когато е едвам на три години. Въпреки това приказва на български свободно, въпреки самичък да признава, че нашата граматика му е много непозната.
Южна Африка и изключително в Йоханесбург имаше много огромна общественост от българи. Много се веселя, че майка ми и татко ми караха мен и сестрите ми да си приказваме на български. Макар че щом излизаха от стаята, превключвахме на британски, тъй като ни беше по-лесно (смее се). Но съм доста признателен за това, тъй като на доста мои познати родителите им в един миг се отхвърлиха и те в този момент не могат да приказват български.
Той приключва междинното си обучение, а по-късно избира да продължи живота си във Англия.
Учих за една година в същата гимназия като Илън Мъск, където и той е учил една година, преди да я напусне. След това отидох в лицей, където желаех да се приготвя, с цел да влезна в университет в Англия.
Къде е у дома?
Мисля, че Лондон е у дома. Аз отпътувах за Англия, а малко по-късно и родителите ми се реалокираха от Южна Африка. Майка ми отиде в Белгия, работи за дипломатическите задачи там, а татко ми - в България. Той се занимаваше с детска градина в Южна Африка, в този момент основа детски градини в България. И аз осъзнах, че към този момент нямам остарялото у дома от позиция даже на стаята ми, на мястото, където съм израснал. За мен беше необичайно да отида в България или в Белгия. А съвсем всичките ми близки бяха напуснали Южна Африка към този момент. Само едната ми сестра е там. Така трябваше самичък да си изградя концепцията за у дома. И това е мястото, където пребивавам с жена ми. Ние доста по-често се прибираме в България, тъй като имаме екип там.
Какво ти липсва от Южна Африка?
Две неща – липсва ми животът на открито. Непрекъснато бяхме на открито. Всеки уикенд се правеше барбекю, даже нямаше потребност да каниш хората. Беше ясно, че ще го има. Гледахме спорт, правихме барбекю, плувахме в басейн. Много време се прекарва на открито, в Англия това го няма доста, доста, тъй като е по-студено, хората живеят в по-малки места, нямат градини. Сега доста се веселя, че в жилището, в който живеем има тереса, сложихме маса, сложих си растенията. Успях до някаква степен да си го направя. Дори за зимата си купих газова лампа, която да топли. Липсва ми и това, че можеш доста бързо да отидеш в природата и то на надълбоко в нея. Тук в Англия няма такава природа, в България доста повече ми харесва, че го има.
А в България откриваш ли нещо друго за теб, което ти харесва?
Да, всякога, тъй като не съм живял в България. Последният път през януари за първи път в живота си карах върху лед, имаше сняг, беше доста необичайно прекарване. Никога не го бях правил, нещо, което за хората там е толкоз естествено. (смее се) Всеки път ми е забавно, вършим пътешествия, вървим на разнообразни места. Това ни кара с жена ми, която е от Литва, да си мислим, че съществува разновидността да се приберем в България. Тя към този момент се учи, на български схваща много. Последно бяхме в Ковачевица. Много ми хареса. В България, която е такава дребна страна, има толкоз забавни исторически и културни места, за които не съм знаел. И двамата с нея обичаме виновността – в България има доста хубави виновност, които не са към момента толкоз известни. Последният път, в който се прибрах в България, беше през януари.
Когато не си в Лондон, какво ти липсва там?
Преди 2-3 години тази динамичност на града ми даваше сила. Сега чувствам, че това се трансформира и динамичността стартира повече да ме изморява, вместо да ми дава сила. Това, което най-вече ще ми липсва са театрите. Ходим най-малко 1-2 пъти в месеца, видели сме всички огромни постановки на West End, някои по-ъндърграунд неща. Невероятно е, тъй като колкото и да гледаш, постоянно има нещо ново на необикновено високо качество.
Коя тогава е обичаната режисура или мюзикъл?
Може би имам два обичани. Аз доста се интересувам от обучение и доста желая да учим младежите по какъв начин да бъдат положителни бизнесмени. И около това с образованието мюзикълът “Матилда ” доста ми хареса. И “Хамилтън ”, който гледах неотдавна и до ден сегашен още чувам всички песни от саундтрака.
© Александър ДетевЗа виното, предразсъдъците и свободата
Кое ти е обичаното място в Южна Африка?
Кейптаун. Обиколил съм доста, само че това е едно от най-хубавите места на света. Там времето е доста хубаво, не е доста топло, в множеството дни е сред 20 и 25 градуса. От едната му страна е топлият Индийски океан, от другата – студеният Атлантически.
© Photo by Tim Johnson on UnsplashЛюбител съм на хубавите виновност и там има доста богат избор.В Кейптаун се сгодихме с приятелката ми, заведох я за първи път в Африка. Беше толкоз красиво, подобен съвършен миг, за 2-3 дни взех решение, че това е мястото, където желая да ѝ предложа. Има планина, плажове. Има и невероятна история. Това е един от най-старите градове в южната част на Африка. Вашку да Гама минава оттова, когато отива към Индия. Толкова доста просвета, история и комбинация на хора за тези 500 години, откакто за първи път стопират корабите там. 
© Photo by Tim Johnson on Unsplash
Спомена, че с приятелката ти сте се сгодили там. Как изглеждаше нейният пръстен?
Когато се сгодихме, нямах пръстен. И по-късно го направих. Но нашият, по който наподобява, е обвързван с нашето пътешестване там. Има вълна, която държи диаманта. Вълната идва от този спомен за времето ни в Южна Африка.
Коя е най-далечната дестинация, която си посетил?
Може би Шанхай. Имам много допирни точки с хора от Китай и усещах, че имам някакъв фатализъм към тях, единствено че не ми беше ясно за какво. Ние трябваше да бъдем там единствено два дни, само че имахме проблем с визата. Но забавно е, че казусът беше не да влезем, а да излезем (смее се). И се оказа, че би трябвало да останем още 10 дни. Получих опцията в действителност да се докосна повече до хората. И започнах да разбирам за какво мислят по метода, по който мислят. Аз имам вяра, че пътуването понижава всички предубеждения. Вярвам в вероятност да погледнеш планетата извън като метод да схванеш, че всички сме хора и живеем на една планета, която е доста дребна в подтекста на цялата Вселена. Оттогава почнах в действителност да си мисля какъв брой е значимо да елиминираш предразсъдъците си.С жена ми доста желаеме да посетим Южна Америка – пътят на инките (в Перу – б.а.), да посетим Мендоса (в Аржентина, регионът, в който се създава най-вече вино в Южна Америка – б.а.). Може би едното място, което най-вече ме дърпа са Великденският остров. Има някаква тайнственост и магия там, които желая да усетя на място.
© Photo by Thomas Griggs on Unsplash
Червено или бяло вино?
Червено. Но ми става все по-трудно. Не мога да изпия повече от две чаши в работен ден поради главоболието на идващия (смее се)
Любим вид вино?
Каберне Совиньон.
В коя страна вършат най-хубавото вино?
Много е мъчно да се каже. Любимите ми бели виновност са сигурно совиньон блан от Нова Зеландия и шенин блан от Южна Африка, а червени – южноафриканският пинотаж и бордо от Сен Емилион във Франция.
А обичаното ти българско вино?
На татко ми. Невероятно е. Мога да изпия една бутилка от него и нищо ми няма, тъй като то е изцяло естествено и без добавки.
Каква е идната цел?
Представям си да бъда бизнесмен в няколко компании. Следващата стъпка е да докараме компанията на такова равнище, на което можем да я продадем, макар че това е един развой, в който всеки ден узнавам нещо ново. Смятам, че с сполучлив бизнес зад тила си и с взетите уроци ще е доста по-лесно да стартираме нещо друго. Но с цел да се случи това, би трябвало да достигнем несъмнено равнище на триумф. Например оборот от 15-20 милиона. Тази година ще създадем към 5, което значи, че би трябвало да пораснем още 3-4 пъти.
Какво е свободата?
Много добър въпрос. Свободата е да бъдеш в такава позиция от позиция на обучение и финансови опция, с цел да осъзнаеш какъв брой е скъп този живот. За мен множеството хора спят. Може да са свободни, да са в демократическа система, само че доста хора живеят ден за ден и не могат да надскочат това и да схванат, че животът е подарък, от който би трябвало да се възползваш. За това имам вяра, че образованието е доста значимо, тъй като то е водещият метод, по който може да издигнем всички нагоре.
Роден съм в София, когато родителите ми са били студенти там. Когато съм на 3-годишна възраст, занимаваме през Зимбабве за Южна Африка, където пораствам. До 19 години Николай живее в Йоханесбург. Той пораства в годините, в които страната претърпява трансформацията от апартейда (институционализираната расова сегрегация в интервала 1948 – 1990 година в ЮАР) към равноправието.
Това беше необикновено време да бъдеше част от страната. Икономическите благоприятни условия трансфораха огромната част от хората там и съвсем всички българи в един тип бизнесмени или не тъкмо бизнесмени. (Николай тук употребява думата “hustlers ”, която постоянно носи отрицателна конотация, само че в съответния случай той разказва дребните търговци, занимаващите се с разнообразни дребни бизнеси, разнообразни покупко-продажби и инвестиции).
Целият роман на Николай Пирянков минава през призмата на бизнеса. Независимо дали приказва за израстването и обстановката в Южна Африка през 90-те, Брекзит или пък заниманията и ползите си, предприемаческият дух на Николай е моторът на неговата история.
Още до момента в който учех, образувах клас, в който образовах съучениците си по какъв начин да влагат на борсата. Отне ми една, две години преди този момент да се приготвя, доста четях и започнах самичък да влагам.
Николай по-късно се насочва към цифровия маркетинг, който тъкмо по това време стартира да набира мощ. Покрай международното състезание по футбол в ЮАР през 2010 година прави уебсайт, който оказва помощ с информация за самото състезание, за хотели, заведения за хранене и така нататък
Не беше доста сполучлив бизнесът, тъй като искахме изброените обекти да заплащат, с цел да бъдат включени. Сега като мисля, бих го направил гратис за всички, като заплащането да става единствено за спомагателни функционалности.
Малко по-късно Николай приключва учебно заведение и отпътува за Англия. Учи три години в Манчестър и в същото време стартира стартъп компания за маркетинг в обществените мрежи (Social Media Mrrketing) с фокус върху огромни компании, които желаят да доближат студентската публика.
Получих опцията тогава да работя с в действителност огромни компании. При тях казусът беше, че не разбираха нищо от обществените мрежи. Това беше още времето, когато във Facebook бяха главно студенти.
В света на диамантите Днес Николай управлява компания за продажба на диамантени бижута. Изборът и подготовката на на продукта е персонализиран – всеки клиент може да избере по какъв начин да наподобява продукта, който ще закупи, и да взе участие в процеса по оформянето на дизайна.
“Моят другар от Южна Африка Дейвид виждаше с какво се занимавам (дигитален маркетинг – б.а.) и ми писа: “Развивам един диамантен бизнес тук ”. Всъщност аз преди, още когато бях в Южна Африка, го срещнах с вуйна ми, която работеше в диамантната промишленост. И той започва компанията си, която се занимаваше с търговия на едро. Обсъдихме, че към този момент има образци за компании в Америка, които са сполучливи в продаването на бижута онлайн. Една от тях беше достигнала до половин милиард оборот. И ние взехме решение, че желаеме да пробваме да развием бизнес в тази сфера. Но искахме да го създадем по-различен метод. ”
Двамата стартират да търсят своята ниша, а Николай изследва търсенето и потребностите на един евентуален клиент… самия себе си.
Видяхме, че на пазара има два вида бижутерни компании. Едните са обичайните, които имат към този момент построен бранд. А на другите главното обръщение към клиентите беше, че ще спестят пари, в случай че купят от тях. За нас беше разочароващо, че няма компания, която да подчертава на нещо по-различно, по-близко до хората. В този миг аз към този момент бях с приятелката ми от няколко години, желаех да ѝ предложа. Така че минавайки през този развой аз самият, съумях да видя, че доста малко компании оферират опцията да си направиш дизайн самичък.Разбира се, първите ни клиенти бяха другари и познати. Но всякога, в който някой купуваше пръстен от нас, получавахме противоположна връзка от няколко места. Явно фактът, че клиентът е моделирал самичък дизайна е мотив той да споделя на приятелите си, те да приказват за него.
И по този начин пет години по-късно, компанията към този момент се е разраснала, а дружно с нея и ролята на Николай като управител.
Нещата, които бяха сложни първоначално, в този момент са лесни. Основно техническите аспекти. Но моята роля е толкоз друга, че на мен отново ми е мъчно. Отначало трябваше да върша доста неща, тъй като нямахме огромен екип, само че в този момент към този момент сме 29 души. Моята роля се промени и се трансфорах в индивида, който би трябвало да оказва помощ и стимулира другите. Тепърва се развъртвам като управител, като водач, това е различен набор от умения.
Можеш ли да споделиш забавен съвет за това по какъв начин да си добър водач?
За мен това, което е значимо, да си открит с екипа. Дори когато са сложни нещата. Трябваше да се науча по какъв начин да споделям, когато претърпяваме проблематични моменти. И, несъмнено, да не криеш слабостите си. Това не се случва интуитивно, тъй като в началото си мислиш, че би трябвало да покажеш единствено мощните си страни, само че тогава хората не те виждат като същински човек.
Персоналният метод към клиентите ли е бъдещето на търговията?
Ние го назоваваме описване на история. Всеки човек има история и желае да я опише. Хората обичат да приказват за себе си. Бижутерията идва от там, преди 10 хиляди години сме правили бижута като метод да разкажем своята история. Но в последните стотина години го губим това и купуваме единственото комерсиалните истории на марките, които продават бижута. Клиентите обичат да са на предната седалка и да описват за това.
Вкъщи Николай заживява в Йоханесбург, когато е едвам на три години. Въпреки това приказва на български свободно, въпреки самичък да признава, че нашата граматика му е много непозната.
Южна Африка и изключително в Йоханесбург имаше много огромна общественост от българи. Много се веселя, че майка ми и татко ми караха мен и сестрите ми да си приказваме на български. Макар че щом излизаха от стаята, превключвахме на британски, тъй като ни беше по-лесно (смее се). Но съм доста признателен за това, тъй като на доста мои познати родителите им в един миг се отхвърлиха и те в този момент не могат да приказват български.
Той приключва междинното си обучение, а по-късно избира да продължи живота си във Англия.
Учих за една година в същата гимназия като Илън Мъск, където и той е учил една година, преди да я напусне. След това отидох в лицей, където желаех да се приготвя, с цел да влезна в университет в Англия.
Къде е у дома?
Мисля, че Лондон е у дома. Аз отпътувах за Англия, а малко по-късно и родителите ми се реалокираха от Южна Африка. Майка ми отиде в Белгия, работи за дипломатическите задачи там, а татко ми - в България. Той се занимаваше с детска градина в Южна Африка, в този момент основа детски градини в България. И аз осъзнах, че към този момент нямам остарялото у дома от позиция даже на стаята ми, на мястото, където съм израснал. За мен беше необичайно да отида в България или в Белгия. А съвсем всичките ми близки бяха напуснали Южна Африка към този момент. Само едната ми сестра е там. Така трябваше самичък да си изградя концепцията за у дома. И това е мястото, където пребивавам с жена ми. Ние доста по-често се прибираме в България, тъй като имаме екип там.
Какво ти липсва от Южна Африка?
Две неща – липсва ми животът на открито. Непрекъснато бяхме на открито. Всеки уикенд се правеше барбекю, даже нямаше потребност да каниш хората. Беше ясно, че ще го има. Гледахме спорт, правихме барбекю, плувахме в басейн. Много време се прекарва на открито, в Англия това го няма доста, доста, тъй като е по-студено, хората живеят в по-малки места, нямат градини. Сега доста се веселя, че в жилището, в който живеем има тереса, сложихме маса, сложих си растенията. Успях до някаква степен да си го направя. Дори за зимата си купих газова лампа, която да топли. Липсва ми и това, че можеш доста бързо да отидеш в природата и то на надълбоко в нея. Тук в Англия няма такава природа, в България доста повече ми харесва, че го има.
А в България откриваш ли нещо друго за теб, което ти харесва?
Да, всякога, тъй като не съм живял в България. Последният път през януари за първи път в живота си карах върху лед, имаше сняг, беше доста необичайно прекарване. Никога не го бях правил, нещо, което за хората там е толкоз естествено. (смее се) Всеки път ми е забавно, вършим пътешествия, вървим на разнообразни места. Това ни кара с жена ми, която е от Литва, да си мислим, че съществува разновидността да се приберем в България. Тя към този момент се учи, на български схваща много. Последно бяхме в Ковачевица. Много ми хареса. В България, която е такава дребна страна, има толкоз забавни исторически и културни места, за които не съм знаел. И двамата с нея обичаме виновността – в България има доста хубави виновност, които не са към момента толкоз известни. Последният път, в който се прибрах в България, беше през януари.
Когато не си в Лондон, какво ти липсва там?
Преди 2-3 години тази динамичност на града ми даваше сила. Сега чувствам, че това се трансформира и динамичността стартира повече да ме изморява, вместо да ми дава сила. Това, което най-вече ще ми липсва са театрите. Ходим най-малко 1-2 пъти в месеца, видели сме всички огромни постановки на West End, някои по-ъндърграунд неща. Невероятно е, тъй като колкото и да гледаш, постоянно има нещо ново на необикновено високо качество.
Коя тогава е обичаната режисура или мюзикъл?
Може би имам два обичани. Аз доста се интересувам от обучение и доста желая да учим младежите по какъв начин да бъдат положителни бизнесмени. И около това с образованието мюзикълът “Матилда ” доста ми хареса. И “Хамилтън ”, който гледах неотдавна и до ден сегашен още чувам всички песни от саундтрака.
© Александър ДетевЗа виното, предразсъдъците и свободата Кое ти е обичаното място в Южна Африка?
Кейптаун. Обиколил съм доста, само че това е едно от най-хубавите места на света. Там времето е доста хубаво, не е доста топло, в множеството дни е сред 20 и 25 градуса. От едната му страна е топлият Индийски океан, от другата – студеният Атлантически.
© Photo by Tim Johnson on UnsplashЛюбител съм на хубавите виновност и там има доста богат избор.В Кейптаун се сгодихме с приятелката ми, заведох я за първи път в Африка. Беше толкоз красиво, подобен съвършен миг, за 2-3 дни взех решение, че това е мястото, където желая да ѝ предложа. Има планина, плажове. Има и невероятна история. Това е един от най-старите градове в южната част на Африка. Вашку да Гама минава оттова, когато отива към Индия. Толкова доста просвета, история и комбинация на хора за тези 500 години, откакто за първи път стопират корабите там. © Photo by Tim Johnson on Unsplash Спомена, че с приятелката ти сте се сгодили там. Как изглеждаше нейният пръстен?
Когато се сгодихме, нямах пръстен. И по-късно го направих. Но нашият, по който наподобява, е обвързван с нашето пътешестване там. Има вълна, която държи диаманта. Вълната идва от този спомен за времето ни в Южна Африка.
Коя е най-далечната дестинация, която си посетил?
Може би Шанхай. Имам много допирни точки с хора от Китай и усещах, че имам някакъв фатализъм към тях, единствено че не ми беше ясно за какво. Ние трябваше да бъдем там единствено два дни, само че имахме проблем с визата. Но забавно е, че казусът беше не да влезем, а да излезем (смее се). И се оказа, че би трябвало да останем още 10 дни. Получих опцията в действителност да се докосна повече до хората. И започнах да разбирам за какво мислят по метода, по който мислят. Аз имам вяра, че пътуването понижава всички предубеждения. Вярвам в вероятност да погледнеш планетата извън като метод да схванеш, че всички сме хора и живеем на една планета, която е доста дребна в подтекста на цялата Вселена. Оттогава почнах в действителност да си мисля какъв брой е значимо да елиминираш предразсъдъците си.С жена ми доста желаеме да посетим Южна Америка – пътят на инките (в Перу – б.а.), да посетим Мендоса (в Аржентина, регионът, в който се създава най-вече вино в Южна Америка – б.а.). Може би едното място, което най-вече ме дърпа са Великденският остров. Има някаква тайнственост и магия там, които желая да усетя на място.
© Photo by Thomas Griggs on Unsplash Червено или бяло вино?
Червено. Но ми става все по-трудно. Не мога да изпия повече от две чаши в работен ден поради главоболието на идващия (смее се)
Любим вид вино?
Каберне Совиньон.
В коя страна вършат най-хубавото вино?
Много е мъчно да се каже. Любимите ми бели виновност са сигурно совиньон блан от Нова Зеландия и шенин блан от Южна Африка, а червени – южноафриканският пинотаж и бордо от Сен Емилион във Франция.
А обичаното ти българско вино?
На татко ми. Невероятно е. Мога да изпия една бутилка от него и нищо ми няма, тъй като то е изцяло естествено и без добавки.
Каква е идната цел?
Представям си да бъда бизнесмен в няколко компании. Следващата стъпка е да докараме компанията на такова равнище, на което можем да я продадем, макар че това е един развой, в който всеки ден узнавам нещо ново. Смятам, че с сполучлив бизнес зад тила си и с взетите уроци ще е доста по-лесно да стартираме нещо друго. Но с цел да се случи това, би трябвало да достигнем несъмнено равнище на триумф. Например оборот от 15-20 милиона. Тази година ще създадем към 5, което значи, че би трябвало да пораснем още 3-4 пъти.
Какво е свободата?
Много добър въпрос. Свободата е да бъдеш в такава позиция от позиция на обучение и финансови опция, с цел да осъзнаеш какъв брой е скъп този живот. За мен множеството хора спят. Може да са свободни, да са в демократическа система, само че доста хора живеят ден за ден и не могат да надскочат това и да схванат, че животът е подарък, от който би трябвало да се възползваш. За това имам вяра, че образованието е доста значимо, тъй като то е водещият метод, по който може да издигнем всички нагоре.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ