Николай Лалов е роден през декември 1959 г. в София.

Николай Лалов е роден през декември 1959 година в София. Завършва Музикалната академия и скоро по-късно стартира да преподава цигулка и става най-младият постоянен учител в музикалното учебно заведение. По-късно по лична самодейност учи и диригентство. През 1989 година по покана на португалски импресарио отпътува за Лисабон като диригент и цигулар. Там дружно със своята брачна половинка Стела основава поредно професионално Музикално учебно заведение и юношески оркестър. През 2000 година слага начало на нов огромен план в покрайнините на Лисабон, включващ камерен оркестър, след това прераснал в симфоничен, и музикална консерватория. Дирижирал в доста страни по света. Със своята брачна половинка е създател на първата детска опера в Португалия. 

 

 

- Интересно ми е по кое време едно дете схваща, че желае да свири. При вас по какъв начин стана?
- Моят по-голям брат Йохан стартира да свири на цигулка и аз пожелах да се състезавам с него.
- А в този момент кое е по-важно за вас: цигулката или диригентската палка?
- Цигулката е моята първа обич. А първа обич не се не помни. Независимо от огромната ми претовареност като диригент не преставам да се допирам до струните и да се любувам на удоволствието да екстрахирам звука с лък и пръсти. А диригентството ми даде опция да " изсвирвам " на един специфичен инструмент, наименуван оркестър. Той ме завладя с благосъстоянието на своите " цветове " - тембрите. 
- Защо избрахте Португалия за своя " втора татковина ", а не друга страна?
- Аз не я избрах. Тя ме избра. Заминах с желанието да я опозная и натрупам опит в това, което най-вече обичам - да изсвирвам и ръководя. За мен има единствено една татковина, както има единствено една майка. Благодарен съм, че Португалия ме одобри и ми даде доста благоприятни условия.
- Как и по кое време се вдъхновихте да създадете нов симфоничен оркестър в Лисабон?  Трудно ли беше?
- Заминах с контракт за шест месеца, а към този момент изминаха 30 години. Винаги съм мечтал да основа музикален състав, в който всеки музикант ще се усеща задоволен от дарбата си. Да свириш огромните симфонични творби на Малер, само че също по този начин и жизнерадостната музика на Вивалди; да се потопиш в звука на един квартет от Бетовен; а при предпочитание да си солист или да преподаваш - това считам за реализирана фантазия на всеки приключен музикант. Създадох оркестъра в 2000 година, а Музикалното учебно заведение през 2008-а.
- Какъв репертоар предпочитате? 
- Като началник на състав би трябвало да се преценявам освен с персоналните ми желания, само че и с други нещо: тип аудитория, цел на спектакъла, пробуждане на интерес в слушателите; само че също по този начин построяването и одобряването на високо равнище на оркестъра и неговото рационализиране. Оркестър, който не свири Моцарт в своя сезон, запада; в случай че не свири ново и непознато модерно произведение, губи гъвкавост; в случай че не показа обичани творби, губи аудитория. Като симфоничен диригент в персонален проект се вмъквам в репертоара сред Бетовен и Брамс. Ентусиазмът, който съумях да предам на моите музиканти, и любовта към това, което вършим, разрешава да печелим даже младежи, които за първи път влизат в концертна зала и слушат класическа музика.
- Излизате ли отвън Португалия?
- О, да. Извън Португалия сме гостували в Германия, Италия, Белгия, Испания, Франция... Цели четири пъти сме били посетители на Софийски музикални седмици. Като посетител диригент съм бил в съвсем всички европейски страни, Съединени американски щати и Китай; бил съм също в Африка. Не съм гостувал единствено на Австралийския континент.
- Но по какъв начин през днешния ден се притеглят хора към класическата музика? Какво е възприятието на оркестъра и диригента, в случай че в залата участват единствено 70-80 индивида души да вземем за пример?
- Когато започнахме първите стъпки, доста пъти сме се шегували дали няма да бъдем повече от публиката. След двадесет години сме с непрекъснато цялостни зали и дори имаме клуб на приятелите на оркестъра. Публиката би трябвало да се притегля и възпитава. Аз изисквам моите музиканти да свирят с една и съща професионална отговорност пред 20 и пред 2000 души в залата. Ние се отнасяме с респект преди всичко към създателя обаче, не ни е задачата да се харесаме единствено на публиката.
- А има ли страни с по-интелигентна аудитория, с повече подготвеност? 
- В страни с обичаи публиката е способена и взискателна, да. Но от време на време като че ли е прекомерно задоволена и не по този начин спонтанна. В страни, където това изкуство е по-ново, публиката е с огромен възторг и като че ли е по-щастлива от това, което чува и вижда. Публиката от севера е по-различна от тази на юга. При сортиране на репертоара се стремя да " налучкам " чувствителността на публиката. Що се отнася до компетентността, считам, че всяка аудитория би дала прошка една или друга техническа неправилност, само че не би дала прошка официално осъществяване. Бетовен е приемал техническата неточност, само че се е вбесявал от неналичието на емоционалност при осъществяването.  
- Знаем, че и фамилията ви е музикално...
- О, съумях да основа една чудесна цигуларка, която радва ушите и душата ми. Щастлив съм, че на моята щерка Лилия съумях да предам огромната си обич към музиката и честното отношение към нашето изкуство. Съпругата ми Стела, щерка на Бенцион Елиезер, е щерка и на моята преподавателка от музикалното учебно заведение, която беше персона в педагогиката по солфеж и аз безпределно я уважавах. Самата Стела е доста земна и сериозна към моите от време на време " прочувствени отклонения ". Благодарен съм, че тя е огромен консултант на делата ми. Теоретик, дружно с мен сътвори Музикалното учебно заведение и е негов педагогичен шеф. 
- Допускате ли, че в миналото ще се върнете да живеете и работите непрекъснато в България?
- България е обвързвана с най-хубавите ми мемоари от детството, построяването ми като персона и младежките ми години. Тя всеки момент е в сърцето ми. Радвам се и пострадвам от всяка хубава или неприятна вест, достигнала до мен. Въпреки голямата ми претовареност най-малко два пъти годишно съм в София, където се срещаме с другари и сътрудници. Не съм последовател на " агресивното " търсене на популярност тук или в Португалия. Предпочитам да бъда почитан и оценен от моите сътрудници, доста от които са разпилени по света. Не диря повърхностна известност, тъй като тя няма стойност. На съответния въпрос дали позволявам в миналото да се завърна за непрекъснато да пребивавам в България, давам отговор: да, когато престана да бъда толкоз деен. Бих могъл да извозвам най-малко няколко месеца, а за какво не да допринеса с нещо за страната, която ме роди и възпита. Неведоми са пътищата, които са пред нас, и това е едно от чудесата на живота ни. 
- А вашият четиригодишен внук Андре към този момент се пробва да свири на цигулка, виждам го на фотография с диригентска палка в ръката. Дали ще наследи музикалните обичаи на фамилия Лалови?
- Когато направихме неговия " прощъпалник ", Андре избра цигулката, която аз стратегически сложих на видно място. Той е доста музикален, само че с цел да бъде музикант, е нужно доста повече. Бъдещето ще покаже.      
- Как се усеща маестро Лалов в подножието на 60-годишния си празник?
- Не обръщам внимание на времето, което е отминало. Продължавам да бленувам, тъй като това ми оказва помощ да се усещам млад. А като музикант не преставам да диря " философския камък " на съвършенството.