Отвъд границите: Никола Пиперков: История на изкуствата – пътуване в миналото
Никола приключва езикова гимназия „ Проф. Асен Златаров “ във Велико Търново с профил френски език. Преди да замине за Франция, през 2006 година, издава първия си разказ „ Петият час на Дуат “. Живее във Франция към този момент 19 години и там приключва „ История на изкуствата “ и „ Египтология “. Четири години преподава в Сорбоната в Париж. Днес живее в Лион, Франция. Разбира се, първо тръгнахме от книгата, написана тук в България.
Книгата, Египет и " картинобуквието "
За какво става дума в романа, в какъв род е?
Криминален с историческа устременост. За един археолог, който получава известие от брат си, който е в Египет. Брат му се губи там и героят ми потегля да го търси измежду разкопките. И, несъмнено, открива доста други неща около това търсене.
Защо тъкмо престъпен и исторически?
След въпроса ми, Никола през смях ми отговори:
Ами, нямам никаква визия в действителност. Нямам пояснение за какво съм написал тази книга по това време… Но постоянно съм се интересувал от литература и изкуство. По тази причина и отпътувах за Франция. Исках да изучавам История на изкуството, Египтология и Западноевропейско изкуство, само че тук в България няма огромни благоприятни условия за това.
Защо Египтология?
И това е малко необяснимо за мен. Не знам от кое място е пристигнала любовта ми към Египтологията. А още по-странно е, че пет години следвах Египтология във Франция, само че разбрах, че това не е нещото за мен, тъй като самата археология не ме влече. Това е прекалено много машинален труд. Трябва да си на полето, да си изцапаш ръцете - нещо, което на мен не ми харесва… Предпочитам да седнал съм в музея пред някоя красива картина, която да уча, без да ме пече Сахарското слънце.
Питам ви, тъй като към Египтологията като че ли постоянно се прибавя и чувството за някакъв мистицизъм, за нещо недоразкрито. На египтяните се гледа като на мистерия.
Така е. Египтяните в действителност са знак на загадката, само че това, което мен постоянно ме е интересувало, са самият език и писмеността. Тоест по какъв начин е допустимо ние да пишем посредством картини. И това беше нещото, което най-вече ме пленяваше в Египтологията, по тази причина и тезата ми, когато завършвах, беше обвързвана с „ картинната изразителност “. Тоест по какъв начин е допустимо египтяните с изключение на фонетично, да пишат и посредством картини. И тази част от писането им, която минава през картините, е в действителност доста вълнуваща за мен.
Хммм… До какъв брой би могло да бъде обективно такова разчитане през картини, с цел да се доверим на превода. Не е ли видяното в една картина въпрос на някаква самостоятелна сетивност и интерпретация?
Да, постоянно има два пласта на разчитането. Първият е индивидуален – вие отивате в един музей виждате една картина и без да знаете за какво, тя ви харесва и ви влияе. Това е субективната страна. Но има и втори слой, който е обвързван с културата, където художникът и вие, в по-голямата част от времето, имате сходни културни показа и белези. И изключително, в случай че картината е фигуративна, точно поради общите културни белези, не е мъчно да се разчете какво се има поради в нея. Още повече, че хората още в Средновековието, в по-модерните времена, а даже и в Античността са мислили доста по този въпрос. Хораций има един доста хубав афоризъм: „ Както в картините, по този начин и в поезията “.Разбира се, тези две понятия „ стих “ и „ картина “ при него и сравнението сред тях не са тъкмо преводими на български, тъй като са доста по-широки. Но това съпоставяне е стигнало до нас и въз основата на него са зародили доста теории, и те са в основата на картинната изразителност. Но тук аз към този момент ви приказвам не за египетската картинна изразителност, а за западноевропейската. Между египетската просвета и всяка друга има голяма бездна и тя минава през йероглифите. Това, което Западна Европа си мисли за Египет до разчитането им през 1830 година, е много неверно. И това, с което аз се занимавам, е тъкмо този интервал. Аз желая да схвана какво са мислели хората за тази книжовност, преди тя да бъде разчетена. Според мен това е ключът към картинната книжовност, тъй като никой преди епохи не е желал да разчита йероглифите им. И не са желали, тъй като съгласно хората тогава това е било една езическа книжовност, която носи прекалено много мистерии, само че които християнството не е можело да гледа без критицизъм.Но картинната книжовност е неповторим образец по какъв начин в миналото, някъде си, някой е съумял да написа посредством картини. И тъкмо това в действителност взимат от Египет и хуманистите, и художниците на Ренесанса, казвайки си: И ние също като египтяните можем да използваме нов тип писмени знаци въз основата на фигури. И по този начин през 16-17 век стартират да се вършат речници, иконоречници, които се назовават иконология. Ако би трябвало да преведа тази комбинация, може би, би могла да се назова „ картинобуквие “.
А от позиция на естетиката красиво ли е?
Има и доста красиви неща, да, и ще дам един образец. Таваните на Версай са осъществяване с доста и най-различни фигури, които държат всякакви неща, които вършат всякакви неща. Но ние не можем да ги разчетем, в случай че нямаме този иконоречник.
Франция и Лион - " високият град "
Когато пристигнахте във Франция, на какъв брой години бяхте?
На осемнадесет, съвсем на деветнадесет.
На деветнадесет вие сте били момче, което е имало своите фантазии, въображение, желания, желания… по какъв начин ви се видя Франция тогава?
Много друга с манталитета и нравите си страна. При нас манталитетът е доста по-ориенталски и в това няма нищо неприятно. Докато тук нещата се развиват по друг метод – порядки, взаимодействие, хранене, в случай че щете… И ми трябваше може би цяла година, с цел да се пригодя…
В кой град отидохте?
В Лион.
Какъв град е Лион, каква атмосфера има там?
Лион е едно от ренесансовите огнища на Франция, тъй като е на пътя сред Флоренция и Париж. И всички банкери, търговци и каквито друго се сетите, са минавали тъкмо оттова. Там са били едни от първите печатници в Европа и през 16 век е бил извънредно прочут с това. Градът е предпазен от ЮНЕСКО, тъй като целият е изпълнен с археологическо минало още от древността. Днес е извънредно динамичен, тъй като е третият по величина и вторият по стопански напредък град във Франция. За мен, когато стъпих за първи път там беше извънредно шокиращо, че Лион е доста висок град. Всички здания, даже тези от четиринадесети-петнадесети век са четири-пет етажни. Това са напряко небостъргачите на късното Средновековие и на Ренесанса. И когато пристигнах тук, всичко ми изглеждаше доста огромно и монументално, на фона на ниското строителство във Велико Търново. Мащабът е доста друг. Едно е да влезеш в една българска черква, да вземем за пример, която е доста красива, само че малко поопушена, малко ниска, в която фреските те гледат от близко. Съвсем друго е чувството да влезеш в една Готическа катедрала, на която сводът стига до небето. Бавно и последователно останах вечно в Лион, той се трансформира в обичания ми град във Франция. Намесени са и сантиментални, и персонални, и професионални аргументи. Но когато приключих докторантурата си в Париж се върнах в Лион.
Имате ли обичано място там?
О, да. Любимото ми място е целият „ остарял “ Лион, остарелият град, където са останките от Ренесанса. Там има един квартал, който се назовава „ Старият Лион “, който е непокътнат подобен, какъвто е бил от 15 до някъде началото на 17 век. Няма потребност да четеш книги или да се правиш на археолог или да впрягаш някакво неповторимо въображение, просто отиваш там и се потапяш в предишното, всичко е там.
Сорбоната – един митичен университет
Какво стана след това?
Завърших магистърската си степен в Париж, в Сорбоната, и преподавах там четири години
Сорбоната? Преподавали сте там? Носят се всевъзможни митове за това място. Какво е да учиш и преподаваш в Сорбоната?
Никола прекъсва въпроса ми със смях и стартира да споделя:
Сорбоната е един митичен университет и е бил един от най-важните университети на Средновековието. Тогава той е бил цялостен квартал – Латинският квартал, тъй като там се е говорило латински език. Днес нещата са доста по-различни, тъй като Сорбоната е разграничена на няколко университета – Старата Сорбона (Париж 4), Новата, която е Париж 1, по-късно, Париж 5 и т.н.Но в действителност най-важните университети на Сорбоната остават два – Париж 1 и Париж 4, сред които има сериозна конкуренция. Аз съм член на Париж 1, назовават го още университетът на ново мислещите учени, а Париж 4 е по-консервативният.
Значи въпреки всичко има една част, която държи на по-старото, на традицията?
Този университет първоначално е бил знак на две неща – на традиция и доста солидното образование, само че и знак на назадничавост. Нека си спомним Гийом Бюде, един огромен хуманист, който основава Колеж дьо Франс (Collège de France) и някъде към 1530 година за първи път във Франция стартира да се учи гръцки. Та той още тогава през 1530 година приказва за „ закостенелите думи “ на Сорбоната. Така че, по какъв начин да кажа, Сорбоната е две неща – пазителят на академичното познание и институцията, през която би трябвало да минеш, с цел да можеш да изградиш нещо.
Бяхте ли респектиран, когато започнахте да преподавате там?
Аз завоювах докторантско място с опция за преподаване. Така стана. Но почит имах по-скоро към мястото, а не към активността, с която щях да се занимавам. И повода е доста странна. Тук във Франция хората не гледат с огромен почит към преподавателската активност, те избират да се насочат към частния бранш, а не към обществената активност. Но към самото име и място имах огромен почит, да.
Какво преподавахте там?
Най-вече Италиански Ренесанс 15 -16 век. След като се върнах в Лион преподавах доста по-интересни неща за мен, защото моята компетентност не е обвързвана с Италианския Ренесанс. Моята компетентност е френски, фламандски и холандски картини от 16 и 17 век, символичен и митологичен род. Но от време на време се постанова да преподаваш и дисциплинираност според от потребността на университета.
Параклисът, гравюрата и двата свята
С какво се занимавате в този момент?
В момента пиша книга за един параклис в Лион от края на 19 век, която, уповавам се, ще бъде оповестена или края на тази година, или началото на другата. А от септември стартирам и да преподавам в университета в Лион.
Разкажете ми за книгата, която пишете?
Това е монография за този параклис, който е построен в интервала 1885-1888 година. Интересното на този параклис е, че има извънредно мощен политически смисъл в разделянето на църквата и страната. Тъй като е построен по времето на Жул Фери, когато във Франция се вършат промените в образованието. И параклисът е предложен от конгрегацията на „ Преподаващите братя “. И поражда въпросът, по какъв начин е допустимо тези „ братя “ още да преподават, в случай, че образованието от този миг нататък към този момент няма да е религиозно. И този параклис с цялата му украса е един политически манифест на това какво съставлява религиозното обучение. В картини естествено… няма нито една обелена дума… всичко е алегории, тъй като думите са били „ неразрешени “. И в действителност параклисът е един „ новициат “ от „ новициум “, което значи " новият ", т.е., мястото, където ще учат новите братя. Той не е Семинария, тъй като там се учи богослов.
Какво е името на параклисът?
„ Св. Йосиф “. Днес той се намира в града, само че когато е строен е бил отвън рамките му.
Как открихте параклиса?
Когато бях трета година бакалавър, започнах работа там.
Какво ви притегли в него?
Естетически видяно параклисът не е нищо изключително, само че неговата политическа и историческа стойност са доста значими. И те не ти се сервират просто ей по този начин. Трябва да отидеш в архивите, да се разтърсиш, с цел да схванеш защо е ставало дума тогава.
Никола стопира за момент, усмихва се и продължава:
Всъщност едно изследване на история на изкуствата наподобява на полицейско следствие. Винаги има някой, който е отговорен, единствено че още не знаеш какво е направил… И аз, когато стартирам лекционния си курс по методология, постоянно стартирам с тази фраза. Защото студентите ми все ме питат по какъв начин могат да разчетат една картина, има ли способ. Ами това е методът, само че и случайността има огромно значение. И ще ви опиша една история като образец. Трябваше да проверявам една гравюра на Симон Новеланос, най-вероятно оповестена през 1595 година в Мюнхен или Нюрнберг. В тази гравюра има доста забавни претекстове. Например двама миньори, които седят пред една пещера и една лодка пред тях. И аз месеци наред се чудех какви са тези претекстове, когато по една голяма случайност отивам в Британската библиотека (British Library) в Лондон и попадам на един ръкопис, в който виждам същите миньори с лодката. И по този начин разбрах какво значи гравюрата.
И какво значи?
Става дума за търсенето на философския камък. И цялата гравюра е обвързвана с ръкопис, в който се пренаписват единствено подготвени изречения. Четейки тази гравюра дружно с ръкописа, може да разберете по какъв начин се отива от точка „ А “ до точка „ Б “. Тоест от прима материя, което е пещерата, до залеза на слънцето, което пък е метафора на края.
Пренесохте ме в свят, доста друг от този, в който живеем.
Ами той е доста друг, да. Истината е, че когато се занимаваш с такива неща, ти пътуваш в предишното. Разговаряш с хора, които към този момент не са живи… И доста постоянно се майтапя с моите другари, че имам повече мъртви другари, в сравнение с живи. Защото множеството време от живота ми минава с хора, живели доста обратно във времето като Катерина Медичи, Луи XIV. И е доста мъчно в края на деня да станеш от стола и да влезеш в 21 век.
Шегата е хубава. Казвам го на Никола. Но си мисля, каква ли наслада му носи това другарство с тези мъртви хора. Питам го с усмивка, само че и малко сепнато, с цел да не го обидя. Той приема шегата ми. Смее се. Всъщност и двамата се смеем.
Сега си мисля за един доста хубав миг от „ Името на розата “ на Умберто Еко. Един от героите му пита другия дали в миналото е бил влюбен. И той му дава отговор, че е имал доста любови: Овидий, Вергилий… И това е един доста характерен интелектуален афинитет към всички текстове и личностите, които проникват оттатък текста.
Така живеете сред предишното и сегашното. Какво съгласно Вас е независимост?
Едно бюро и доста време, с цел да мога да мисля за това, което желая.
Има ли нещо, от което Ви е боязън?
От това, че хората непрекъснато не помнят какъв брой са идентични и се интересуват от това, какъв брой са разнообразни, което доста ги раздалечава едни от други.
Винаги питаме гостите в рубриката ни мечтаят ли за място, на което желаят да отидат? Вие имате ли такова мечтано място или пък може би машина на времето, с цел да говорите с някого „ онлайн “?
Определено бих желал да чувам Йохан Себастиан Бах онлайн, да седнал съм пред неговия орган, до момента в който свири.
А бихте ли желали да говорите онлайн с някого от тези специфични неживи към този момент другари?
О, да. Би ми било извънредно потребно за моята работа.
Едва сдържаме смеха си с Никола, в действителност не съумяваме и смехът ни избухва, когато той споделя:
Бих попитал Ботичели какво в действителност желае да каже с неговата „ Пролет “? Тъй като една огромна част от моята теза беше точно „ Пролетта “ на Ботичели. Та ще бъде доста забавно той самичък да си каже защо става дума, макар че най-вероятно няма да желае да каже…
Тази графа е и пътешественическа, а вие ни отворихте вратите към едно странствуване, което никой до момента не ни е предложил. Но ние постоянно питаме събеседниците си има ли нещо, което постоянно поставят в куфара си. Вие, в случай че тръгнете към Ботичели, какво бихте поставили в куфара си?
Оооо, първото, което бих си поставил в куфара, е преводът на първата книга от „ Корпус Херметикум “, оповестена за първи път през 1471 година в Милано и преведена от гръцки на латински. Защо бих желал да видя дали Ботичели би могъл дружно с мен да прочете тази книга, защото, в случай че може да я прочете, то ще даде отговор на самата картина.
Имате ли някакъв блян?
За мен всичко следва в региона на науката. То няма приключване и по тази причина е толкоз забавно. Върхът става все по-високи по-висок и катеренето е безпределно.
Да не би това да е концепция за смисъл?
О, не, бих желал да давам определение за това какво е смисъл. За мен той е щастието, а то единствено по себе си е доста субективно и дано си остане такова.
Книгата, Египет и " картинобуквието " За какво става дума в романа, в какъв род е?
Криминален с историческа устременост. За един археолог, който получава известие от брат си, който е в Египет. Брат му се губи там и героят ми потегля да го търси измежду разкопките. И, несъмнено, открива доста други неща около това търсене.
Защо тъкмо престъпен и исторически?
След въпроса ми, Никола през смях ми отговори:
Ами, нямам никаква визия в действителност. Нямам пояснение за какво съм написал тази книга по това време… Но постоянно съм се интересувал от литература и изкуство. По тази причина и отпътувах за Франция. Исках да изучавам История на изкуството, Египтология и Западноевропейско изкуство, само че тук в България няма огромни благоприятни условия за това.
Защо Египтология?
И това е малко необяснимо за мен. Не знам от кое място е пристигнала любовта ми към Египтологията. А още по-странно е, че пет години следвах Египтология във Франция, само че разбрах, че това не е нещото за мен, тъй като самата археология не ме влече. Това е прекалено много машинален труд. Трябва да си на полето, да си изцапаш ръцете - нещо, което на мен не ми харесва… Предпочитам да седнал съм в музея пред някоя красива картина, която да уча, без да ме пече Сахарското слънце.
Питам ви, тъй като към Египтологията като че ли постоянно се прибавя и чувството за някакъв мистицизъм, за нещо недоразкрито. На египтяните се гледа като на мистерия.
Така е. Египтяните в действителност са знак на загадката, само че това, което мен постоянно ме е интересувало, са самият език и писмеността. Тоест по какъв начин е допустимо ние да пишем посредством картини. И това беше нещото, което най-вече ме пленяваше в Египтологията, по тази причина и тезата ми, когато завършвах, беше обвързвана с „ картинната изразителност “. Тоест по какъв начин е допустимо египтяните с изключение на фонетично, да пишат и посредством картини. И тази част от писането им, която минава през картините, е в действителност доста вълнуваща за мен.
Хммм… До какъв брой би могло да бъде обективно такова разчитане през картини, с цел да се доверим на превода. Не е ли видяното в една картина въпрос на някаква самостоятелна сетивност и интерпретация?
Да, постоянно има два пласта на разчитането. Първият е индивидуален – вие отивате в един музей виждате една картина и без да знаете за какво, тя ви харесва и ви влияе. Това е субективната страна. Но има и втори слой, който е обвързван с културата, където художникът и вие, в по-голямата част от времето, имате сходни културни показа и белези. И изключително, в случай че картината е фигуративна, точно поради общите културни белези, не е мъчно да се разчете какво се има поради в нея. Още повече, че хората още в Средновековието, в по-модерните времена, а даже и в Античността са мислили доста по този въпрос. Хораций има един доста хубав афоризъм: „ Както в картините, по този начин и в поезията “.Разбира се, тези две понятия „ стих “ и „ картина “ при него и сравнението сред тях не са тъкмо преводими на български, тъй като са доста по-широки. Но това съпоставяне е стигнало до нас и въз основата на него са зародили доста теории, и те са в основата на картинната изразителност. Но тук аз към този момент ви приказвам не за египетската картинна изразителност, а за западноевропейската. Между египетската просвета и всяка друга има голяма бездна и тя минава през йероглифите. Това, което Западна Европа си мисли за Египет до разчитането им през 1830 година, е много неверно. И това, с което аз се занимавам, е тъкмо този интервал. Аз желая да схвана какво са мислели хората за тази книжовност, преди тя да бъде разчетена. Според мен това е ключът към картинната книжовност, тъй като никой преди епохи не е желал да разчита йероглифите им. И не са желали, тъй като съгласно хората тогава това е било една езическа книжовност, която носи прекалено много мистерии, само че които християнството не е можело да гледа без критицизъм.Но картинната книжовност е неповторим образец по какъв начин в миналото, някъде си, някой е съумял да написа посредством картини. И тъкмо това в действителност взимат от Египет и хуманистите, и художниците на Ренесанса, казвайки си: И ние също като египтяните можем да използваме нов тип писмени знаци въз основата на фигури. И по този начин през 16-17 век стартират да се вършат речници, иконоречници, които се назовават иконология. Ако би трябвало да преведа тази комбинация, може би, би могла да се назова „ картинобуквие “.
А от позиция на естетиката красиво ли е?
Има и доста красиви неща, да, и ще дам един образец. Таваните на Версай са осъществяване с доста и най-различни фигури, които държат всякакви неща, които вършат всякакви неща. Но ние не можем да ги разчетем, в случай че нямаме този иконоречник.
Франция и Лион - " високият град " Когато пристигнахте във Франция, на какъв брой години бяхте?
На осемнадесет, съвсем на деветнадесет.
На деветнадесет вие сте били момче, което е имало своите фантазии, въображение, желания, желания… по какъв начин ви се видя Франция тогава?
Много друга с манталитета и нравите си страна. При нас манталитетът е доста по-ориенталски и в това няма нищо неприятно. Докато тук нещата се развиват по друг метод – порядки, взаимодействие, хранене, в случай че щете… И ми трябваше може би цяла година, с цел да се пригодя…
В кой град отидохте?
В Лион.
Какъв град е Лион, каква атмосфера има там?
Лион е едно от ренесансовите огнища на Франция, тъй като е на пътя сред Флоренция и Париж. И всички банкери, търговци и каквито друго се сетите, са минавали тъкмо оттова. Там са били едни от първите печатници в Европа и през 16 век е бил извънредно прочут с това. Градът е предпазен от ЮНЕСКО, тъй като целият е изпълнен с археологическо минало още от древността. Днес е извънредно динамичен, тъй като е третият по величина и вторият по стопански напредък град във Франция. За мен, когато стъпих за първи път там беше извънредно шокиращо, че Лион е доста висок град. Всички здания, даже тези от четиринадесети-петнадесети век са четири-пет етажни. Това са напряко небостъргачите на късното Средновековие и на Ренесанса. И когато пристигнах тук, всичко ми изглеждаше доста огромно и монументално, на фона на ниското строителство във Велико Търново. Мащабът е доста друг. Едно е да влезеш в една българска черква, да вземем за пример, която е доста красива, само че малко поопушена, малко ниска, в която фреските те гледат от близко. Съвсем друго е чувството да влезеш в една Готическа катедрала, на която сводът стига до небето. Бавно и последователно останах вечно в Лион, той се трансформира в обичания ми град във Франция. Намесени са и сантиментални, и персонални, и професионални аргументи. Но когато приключих докторантурата си в Париж се върнах в Лион.
Имате ли обичано място там?
О, да. Любимото ми място е целият „ остарял “ Лион, остарелият град, където са останките от Ренесанса. Там има един квартал, който се назовава „ Старият Лион “, който е непокътнат подобен, какъвто е бил от 15 до някъде началото на 17 век. Няма потребност да четеш книги или да се правиш на археолог или да впрягаш някакво неповторимо въображение, просто отиваш там и се потапяш в предишното, всичко е там.
Сорбоната – един митичен университет Какво стана след това?
Завърших магистърската си степен в Париж, в Сорбоната, и преподавах там четири години
Сорбоната? Преподавали сте там? Носят се всевъзможни митове за това място. Какво е да учиш и преподаваш в Сорбоната?
Никола прекъсва въпроса ми със смях и стартира да споделя:
Сорбоната е един митичен университет и е бил един от най-важните университети на Средновековието. Тогава той е бил цялостен квартал – Латинският квартал, тъй като там се е говорило латински език. Днес нещата са доста по-различни, тъй като Сорбоната е разграничена на няколко университета – Старата Сорбона (Париж 4), Новата, която е Париж 1, по-късно, Париж 5 и т.н.Но в действителност най-важните университети на Сорбоната остават два – Париж 1 и Париж 4, сред които има сериозна конкуренция. Аз съм член на Париж 1, назовават го още университетът на ново мислещите учени, а Париж 4 е по-консервативният.
Значи въпреки всичко има една част, която държи на по-старото, на традицията?
Този университет първоначално е бил знак на две неща – на традиция и доста солидното образование, само че и знак на назадничавост. Нека си спомним Гийом Бюде, един огромен хуманист, който основава Колеж дьо Франс (Collège de France) и някъде към 1530 година за първи път във Франция стартира да се учи гръцки. Та той още тогава през 1530 година приказва за „ закостенелите думи “ на Сорбоната. Така че, по какъв начин да кажа, Сорбоната е две неща – пазителят на академичното познание и институцията, през която би трябвало да минеш, с цел да можеш да изградиш нещо.
Бяхте ли респектиран, когато започнахте да преподавате там?
Аз завоювах докторантско място с опция за преподаване. Така стана. Но почит имах по-скоро към мястото, а не към активността, с която щях да се занимавам. И повода е доста странна. Тук във Франция хората не гледат с огромен почит към преподавателската активност, те избират да се насочат към частния бранш, а не към обществената активност. Но към самото име и място имах огромен почит, да.
Какво преподавахте там?
Най-вече Италиански Ренесанс 15 -16 век. След като се върнах в Лион преподавах доста по-интересни неща за мен, защото моята компетентност не е обвързвана с Италианския Ренесанс. Моята компетентност е френски, фламандски и холандски картини от 16 и 17 век, символичен и митологичен род. Но от време на време се постанова да преподаваш и дисциплинираност според от потребността на университета.
Параклисът, гравюрата и двата свята С какво се занимавате в този момент?
В момента пиша книга за един параклис в Лион от края на 19 век, която, уповавам се, ще бъде оповестена или края на тази година, или началото на другата. А от септември стартирам и да преподавам в университета в Лион.
Разкажете ми за книгата, която пишете?
Това е монография за този параклис, който е построен в интервала 1885-1888 година. Интересното на този параклис е, че има извънредно мощен политически смисъл в разделянето на църквата и страната. Тъй като е построен по времето на Жул Фери, когато във Франция се вършат промените в образованието. И параклисът е предложен от конгрегацията на „ Преподаващите братя “. И поражда въпросът, по какъв начин е допустимо тези „ братя “ още да преподават, в случай, че образованието от този миг нататък към този момент няма да е религиозно. И този параклис с цялата му украса е един политически манифест на това какво съставлява религиозното обучение. В картини естествено… няма нито една обелена дума… всичко е алегории, тъй като думите са били „ неразрешени “. И в действителност параклисът е един „ новициат “ от „ новициум “, което значи " новият ", т.е., мястото, където ще учат новите братя. Той не е Семинария, тъй като там се учи богослов.
Какво е името на параклисът?
„ Св. Йосиф “. Днес той се намира в града, само че когато е строен е бил отвън рамките му.
Как открихте параклиса?
Когато бях трета година бакалавър, започнах работа там.
Какво ви притегли в него?
Естетически видяно параклисът не е нищо изключително, само че неговата политическа и историческа стойност са доста значими. И те не ти се сервират просто ей по този начин. Трябва да отидеш в архивите, да се разтърсиш, с цел да схванеш защо е ставало дума тогава.
Никола стопира за момент, усмихва се и продължава:
Всъщност едно изследване на история на изкуствата наподобява на полицейско следствие. Винаги има някой, който е отговорен, единствено че още не знаеш какво е направил… И аз, когато стартирам лекционния си курс по методология, постоянно стартирам с тази фраза. Защото студентите ми все ме питат по какъв начин могат да разчетат една картина, има ли способ. Ами това е методът, само че и случайността има огромно значение. И ще ви опиша една история като образец. Трябваше да проверявам една гравюра на Симон Новеланос, най-вероятно оповестена през 1595 година в Мюнхен или Нюрнберг. В тази гравюра има доста забавни претекстове. Например двама миньори, които седят пред една пещера и една лодка пред тях. И аз месеци наред се чудех какви са тези претекстове, когато по една голяма случайност отивам в Британската библиотека (British Library) в Лондон и попадам на един ръкопис, в който виждам същите миньори с лодката. И по този начин разбрах какво значи гравюрата.
И какво значи?
Става дума за търсенето на философския камък. И цялата гравюра е обвързвана с ръкопис, в който се пренаписват единствено подготвени изречения. Четейки тази гравюра дружно с ръкописа, може да разберете по какъв начин се отива от точка „ А “ до точка „ Б “. Тоест от прима материя, което е пещерата, до залеза на слънцето, което пък е метафора на края.
Пренесохте ме в свят, доста друг от този, в който живеем.
Ами той е доста друг, да. Истината е, че когато се занимаваш с такива неща, ти пътуваш в предишното. Разговаряш с хора, които към този момент не са живи… И доста постоянно се майтапя с моите другари, че имам повече мъртви другари, в сравнение с живи. Защото множеството време от живота ми минава с хора, живели доста обратно във времето като Катерина Медичи, Луи XIV. И е доста мъчно в края на деня да станеш от стола и да влезеш в 21 век.
Шегата е хубава. Казвам го на Никола. Но си мисля, каква ли наслада му носи това другарство с тези мъртви хора. Питам го с усмивка, само че и малко сепнато, с цел да не го обидя. Той приема шегата ми. Смее се. Всъщност и двамата се смеем.
Сега си мисля за един доста хубав миг от „ Името на розата “ на Умберто Еко. Един от героите му пита другия дали в миналото е бил влюбен. И той му дава отговор, че е имал доста любови: Овидий, Вергилий… И това е един доста характерен интелектуален афинитет към всички текстове и личностите, които проникват оттатък текста.
Така живеете сред предишното и сегашното. Какво съгласно Вас е независимост?
Едно бюро и доста време, с цел да мога да мисля за това, което желая.
Има ли нещо, от което Ви е боязън?
От това, че хората непрекъснато не помнят какъв брой са идентични и се интересуват от това, какъв брой са разнообразни, което доста ги раздалечава едни от други.
Винаги питаме гостите в рубриката ни мечтаят ли за място, на което желаят да отидат? Вие имате ли такова мечтано място или пък може би машина на времето, с цел да говорите с някого „ онлайн “?
Определено бих желал да чувам Йохан Себастиан Бах онлайн, да седнал съм пред неговия орган, до момента в който свири.
А бихте ли желали да говорите онлайн с някого от тези специфични неживи към този момент другари?
О, да. Би ми било извънредно потребно за моята работа.
Едва сдържаме смеха си с Никола, в действителност не съумяваме и смехът ни избухва, когато той споделя:
Бих попитал Ботичели какво в действителност желае да каже с неговата „ Пролет “? Тъй като една огромна част от моята теза беше точно „ Пролетта “ на Ботичели. Та ще бъде доста забавно той самичък да си каже защо става дума, макар че най-вероятно няма да желае да каже…
Тази графа е и пътешественическа, а вие ни отворихте вратите към едно странствуване, което никой до момента не ни е предложил. Но ние постоянно питаме събеседниците си има ли нещо, което постоянно поставят в куфара си. Вие, в случай че тръгнете към Ботичели, какво бихте поставили в куфара си?
Оооо, първото, което бих си поставил в куфара, е преводът на първата книга от „ Корпус Херметикум “, оповестена за първи път през 1471 година в Милано и преведена от гръцки на латински. Защо бих желал да видя дали Ботичели би могъл дружно с мен да прочете тази книга, защото, в случай че може да я прочете, то ще даде отговор на самата картина.
Имате ли някакъв блян?
За мен всичко следва в региона на науката. То няма приключване и по тази причина е толкоз забавно. Върхът става все по-високи по-висок и катеренето е безпределно.
Да не би това да е концепция за смисъл?
О, не, бих желал да давам определение за това какво е смисъл. За мен той е щастието, а то единствено по себе си е доста субективно и дано си остане такова.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ