Никога не съм имала подкрепата на родителите си. Още от най-ранна

Никога не съм имала поддръжката на родителите си.

Още от най-ранна възраст съм запомнила какво значи да си „ неприятно дете “.

Каквото и да правех, постоянно бях това неприятно дете, което разлива млякото, обува си наопаки обувките, облича си наобратно блузата. Лошо, неприятно дете.

Сигурно звучи необичайно и даже неблагодарно в профил, в случай че споделя, че от близо 5 години не съм общувала с родителите си и в никакъв случай през живота си не съм се чувствала по-добре и по-свободна.

Говори се за кармични връзки, грехове, за родови проклятия и така нататък и несъмнено е значимо за някои хора да бъдат в положителни връзки с най-близките си, само че за мен е тъкмо противоположното. След всички изтърпени обиди и унижения, след всички опити от моя страна и подадени ръце, след всички старания да простя и да продължа напред… разбрах, че не можеш да промениш никого, нито можеш да накараш някой да те обича принудително. Дори това да е личната ти майка.

Родителите ми постоянно са поставяли себе си преди всичко. Често са ме оставяли сама като дребна, с цел да излизат някъде вечер. Свикнала съм да се оправям сама. Няма да неистина, че не съм се страхувала, че не съм се чувствала нещастна. Но като дете кой се замисля, че родителите му не са прави? Те са целият свят, вярвала съм им абсолютно. Смятала съм, че „ по този начин се прави “, че „ по този начин е редно “, че „ аз съм отговорна “ задето се опасявам и се усещам самотна.

Само че не съм била аз казусът. Те са (били).

Истината е, че към мен имаше единствено условия. И в никакъв случай похвали, в никакъв случай задоволство. Само обиди, унижения, насмешки, като че ли желаеха непременно да ми покажат, че съм едно нищо. Стигнах до такава степен, че в един миг си мислех, че не заслужавам да бъда щастлива, да съм жива даже.

Бях отличничка в учебно заведение. Влязох в елитна гимназия. Никой не ми е помагал. Никой не ме е пращал на уроци. Не споделям, че са длъжни, само че всичко в живота си съм постигнала с помощта на трудолюбието си. Тъжно е, че по този начин и не получих едно „ отлично “ за това. Сякаш постоянно съм пречела на родителите си. Понякога се запитвам дали въобще са ме желали, дали не съм зачената напълно инцидентно, дали са обмисляли да ме „ махнат “… Опитвам се да си показва мама в родилното поделение, по какъв начин ли е реагирала, когато ме е поела за първи път в ръцете си, дали най-малко тогава е изпитала някаква обвързаност, дали ме е целунала и прегърнала… Честно казано, съвсем нямам мемоари за такива моменти през живота си.

Докато бях в горните курсове на гимназията, гледах да работя, когато мога, с цел да си спестя пари и да аплайвам да изучавам в чужбина. От един миг нататък някак бях сигурна за себе си, че не мога да си показва живота повече под един покрив с родителите ми. А и те евентуално щяха да бъдат доста щастливи да ме изпратят на летището.

Имах потребност от съвещания с психолог и съм доста признателна, че това ми оказа помощ да осмисля нещата и да реализира вътрешен мир.

Приеха ме в влиятелен университет. Родителите ми не ме поддържаха. Не ме изпратиха. Не ми помогнаха финансово. Почти в никакъв случай не се поинтересуваха по какъв начин съм. Нито един път не пристигнаха да ме видят, а съм предложила да им купя билетите като подарък.

Страдах, страдах… и най-после просто разбрах по сложния метод, че „ принудително красота не става “.

Когато навърших 20, прекъснах връзките си с тях. Не беше мъчно. Просто стопирах да им се обаждам и да ги диря. Да не мислите, че те ме потърсиха…

Надявам се да са живи и здрави.

А на другите момчета и девойки, които имат неприятния шанс да са се родили при токсични родители, желая да кажа да бъдат смели, да не се упрекват, да знаят, че са създали всичко допустимо и че са почтени човешки същества, които заслужават да бъдат щастливи.

Не бива да живеете в дълг на родителите си, да се самопогубвате от възприятие на виновност и непълноценност, които са ви вменили те. Уповавайте се на приятелите си. На няколко пъти през живота ми точно приятелите са ме спасявали. Потърсете метод да бъдете самостоятелни. Когато станете на 18, към този момент можете да излезете от къщата на сълзите. Обърнете се към психолог. Не е срамно да поискаш помощ. Това може да се окаже решаващо за бъдещето ви.

Поставете себе си преди всичко. Дайте си късмет. Обърнете самоуверено идната страница от книгата на живота си.

Лична история

Нашата читателка пожела да остане анонимна

Редакция: обекти.бг