Всеки каскет си има своите пет минути слава
Никога не казвай в никакъв случай. „ Невърмор ” е имитация на гарвана, а на човек нерядко му се постанова да повтори, да дообясни, даже да натърти. Дано го схванат. Случва се и друго: изведнъж му се появява второ мнение или, както при нас в тази ситуация с каскета, втори каскет. Понякога може да се получи даже серия каскети. Разбира се, в „ Нерви и утехи ” ще заобикаляме да се вторачваме в съответния каскет, нито в неговото изложение, нито в неговото предопределение и свойства. Всеки каскет придобива характерност според от главата, която той украсява и пази от естествените стихии. Има условия, които ни притискат да се връщаме към тоя облик и осъзнаваме, че от дълго време е време да се насочим точно към тях. Но немирният четец от време на време изненадва и ни изкушава с примамливи сюжети. Защото всеки каскет си има своите пет минути популярност. И националната памет е цялостна с такива забележителни с нещо каскети. А читателят е занаятчия да прави оферти, на които никой не може да откаже.
След „ За достойнството на каскета ” („ Сега ”, 16 юли 2020) Жени Христова ми напомни известния роман на Сергей Довлатов „ Номенклатурните половинки ”. Странно е в заглавието да се мъдрят едни публични обувки, когато атрактивният воин (поне за нас с вас) в действителност е каскетът. Нещо повече – два каскета. Довлатов е съветски публицист, прочут и превеждан в България, живял и умрял в заточение (Ню Йорк,1990 г.) Прозата му бих сравнил с книгите на великите съветски ироници от 30-те години на ХХ век– Илф и Петров. Съвременници настояват, че множеството герои от техните сюжети са фактически съществували одески зевзеци, бохеми и номенклатурни чучела, пресъздадени от създателите в съвършена белетристика. Така и в ред произведения на Сергей Довлатов читателят се колебае дали писателят споделя персонално претърпени епизоди от руската реалност, или това е свръхреалистична художествена небивалица. Та ето ги, прочее, тези каскети от описа за обувките-половинки...
Героят работи в каменоделна, където се създават монументи за площадите в руските градове. Преобладават бюстовете и скулптурите на вожда и учителя на международния пролетариат. Те са толкоз доста, че ваятелите са ги научили наизуст. Всеки ваятел може да създаде такава фигура със затворени очи.
Историята, която Довлатов споделя, е с една поръчка за град Челябинск – монумент на Ленин на градския площад. По-точно в градинката против общината. Тълпи се поданство, духова музика дудне, ветрец шумоли в покривалото, обвило каменната фигура на вожда. В уречения миг, под дребен барабанен пердах, определени общинари смъкват плата и откриват скулптурата. Ленин е изваян в една от няколкото одобрени пози: като автостопаджия, който дава знак, че желае да го качат. Дясната му ръка е протегната напред, сочи в светлото бъдеще. Лявата е в джоба на палтото.
На площада избухва смях. Чиновниците се катерят и още веднъж забулват паметника. Чакат хората да се разотидат. Но те стоят. Кикотят се.
В бързината създателят е изваял два каскета. Един в ръката на вожда, другия – на главата. Скулпторът наподобява бил привикнал да прави каскети, имал инерция. Никой не се сетил да бръкне в джоба на Ленин да ревизира за трети.
Махнали непотребния каскет, преброили, този път деликатно, на другия ден разкрили паметника.
В Русия каскетът по това време се състезавал с будьоновките, след това с фуражките. Все шапки-символи, почтени за бронз и мрамор. Но Лениновият каскет, даже при неточност, е ненарушим. Ако би трябвало да мислим отвън съответния случай, при всяка смяна работят еднопосочно: забулват паметника, сменят фигурата – с пленум или без пленум, – само че каскетът си остава. Дори когато моделът е гологлав или, най-банално, с бомбе, каскетът участва незабележим, само че отличим, дежурен като ореол.
По нашите земи нещата неса доста по-различни. Старата сентенция „ кроят му шапка ” звучи напълно инак, в случай че се използва като „ кроят му каскет ”. В първия случай значи, че се готвят да го бутнат, във втория – да го издигат. Не са синоними шапката и каскетът. Ни минимум.
Каскетите, несъмнено, биват най-различни. Не в смисъл на друг номер, а разнообразни по значимост. Някога сме виждали на една и съща глава да се сменят разнообразни каскети. Каскет за кмет. Каскет за партиен секретар. За шеф на читалището. За началник на просветата. За шеф на пощата. На промкомбинат. За ръководител на ТПК, за шеф на гробищния парк, за лидер на дейните борци... Ако му ги оставяха тези каскети все за него, закачалката в къщата му щеше да е с размера на коневръз. Но всеки от тях заминаваше по предопределение, на някоя друга глава със същия номер.
Някои наивници си мислят: все някой ден ще му смъкват каскета. И тогава – край. Нищо сходно. Каскета подобен човек самичък си го смъква. Пред всеки, пред който би трябвало. И по този начин не пада от главата му. А някои просто имат повече каскети. Каскет в запас – това е същински комфорт.
Нали има хора с две лица, двулични. ( У-у, гнусота!) А други, споделят – с два стомаха. (Ящни, ненаситни.) Защо да няма такива, родени с два каскета? (Да пази Господ!) Но стига плач. Да приключим с една история от Тръстеник.
Поканили някакво шефство на прасе. По-точно на неговото, на прасето, кръвопролитие. Знаете по какъв начин е: кървясъл сняг, огън пуши, на огъня люта гроздова с червен шекер къкри. Та гроздовата и направила белята. Сбили се домакини и посетители, водачът натоварил шефа и си го откарал – мир да има. На трезва глава началството разкрило, че си е затрил каскета. Но нали декември – извадил една ушанка, подарък отсъветски приятели,и даже му харесало – топли пущината. На село също желали да стоплят връзките, едвам дочакали Гергьовден. Поканили началството на агне. И до момента в който се повъртали към пещта, той се сетил да попита за каскета. Хората се тормозили, разтичали се. Накрая го разкрили в яслата на магарето. Някаква кокошка си го била харесала за полог и в този момент го намерили цялостен с яйца. Постъпили по неволя, посочили го на госта със свито сърце – да не се разсърди за каскета. Но началството се засмял необятно и обяснил: „ Така най-обичам – цялостно за празно! ” И си го прибрал с яйцата...
Така де!
След „ За достойнството на каскета ” („ Сега ”, 16 юли 2020) Жени Христова ми напомни известния роман на Сергей Довлатов „ Номенклатурните половинки ”. Странно е в заглавието да се мъдрят едни публични обувки, когато атрактивният воин (поне за нас с вас) в действителност е каскетът. Нещо повече – два каскета. Довлатов е съветски публицист, прочут и превеждан в България, живял и умрял в заточение (Ню Йорк,1990 г.) Прозата му бих сравнил с книгите на великите съветски ироници от 30-те години на ХХ век– Илф и Петров. Съвременници настояват, че множеството герои от техните сюжети са фактически съществували одески зевзеци, бохеми и номенклатурни чучела, пресъздадени от създателите в съвършена белетристика. Така и в ред произведения на Сергей Довлатов читателят се колебае дали писателят споделя персонално претърпени епизоди от руската реалност, или това е свръхреалистична художествена небивалица. Та ето ги, прочее, тези каскети от описа за обувките-половинки...
Героят работи в каменоделна, където се създават монументи за площадите в руските градове. Преобладават бюстовете и скулптурите на вожда и учителя на международния пролетариат. Те са толкоз доста, че ваятелите са ги научили наизуст. Всеки ваятел може да създаде такава фигура със затворени очи.
Историята, която Довлатов споделя, е с една поръчка за град Челябинск – монумент на Ленин на градския площад. По-точно в градинката против общината. Тълпи се поданство, духова музика дудне, ветрец шумоли в покривалото, обвило каменната фигура на вожда. В уречения миг, под дребен барабанен пердах, определени общинари смъкват плата и откриват скулптурата. Ленин е изваян в една от няколкото одобрени пози: като автостопаджия, който дава знак, че желае да го качат. Дясната му ръка е протегната напред, сочи в светлото бъдеще. Лявата е в джоба на палтото.
На площада избухва смях. Чиновниците се катерят и още веднъж забулват паметника. Чакат хората да се разотидат. Но те стоят. Кикотят се.
В бързината създателят е изваял два каскета. Един в ръката на вожда, другия – на главата. Скулпторът наподобява бил привикнал да прави каскети, имал инерция. Никой не се сетил да бръкне в джоба на Ленин да ревизира за трети.
Махнали непотребния каскет, преброили, този път деликатно, на другия ден разкрили паметника.
В Русия каскетът по това време се състезавал с будьоновките, след това с фуражките. Все шапки-символи, почтени за бронз и мрамор. Но Лениновият каскет, даже при неточност, е ненарушим. Ако би трябвало да мислим отвън съответния случай, при всяка смяна работят еднопосочно: забулват паметника, сменят фигурата – с пленум или без пленум, – само че каскетът си остава. Дори когато моделът е гологлав или, най-банално, с бомбе, каскетът участва незабележим, само че отличим, дежурен като ореол.
По нашите земи нещата неса доста по-различни. Старата сентенция „ кроят му шапка ” звучи напълно инак, в случай че се използва като „ кроят му каскет ”. В първия случай значи, че се готвят да го бутнат, във втория – да го издигат. Не са синоними шапката и каскетът. Ни минимум.
Каскетите, несъмнено, биват най-различни. Не в смисъл на друг номер, а разнообразни по значимост. Някога сме виждали на една и съща глава да се сменят разнообразни каскети. Каскет за кмет. Каскет за партиен секретар. За шеф на читалището. За началник на просветата. За шеф на пощата. На промкомбинат. За ръководител на ТПК, за шеф на гробищния парк, за лидер на дейните борци... Ако му ги оставяха тези каскети все за него, закачалката в къщата му щеше да е с размера на коневръз. Но всеки от тях заминаваше по предопределение, на някоя друга глава със същия номер.
Някои наивници си мислят: все някой ден ще му смъкват каскета. И тогава – край. Нищо сходно. Каскета подобен човек самичък си го смъква. Пред всеки, пред който би трябвало. И по този начин не пада от главата му. А някои просто имат повече каскети. Каскет в запас – това е същински комфорт.
Нали има хора с две лица, двулични. ( У-у, гнусота!) А други, споделят – с два стомаха. (Ящни, ненаситни.) Защо да няма такива, родени с два каскета? (Да пази Господ!) Но стига плач. Да приключим с една история от Тръстеник.
Поканили някакво шефство на прасе. По-точно на неговото, на прасето, кръвопролитие. Знаете по какъв начин е: кървясъл сняг, огън пуши, на огъня люта гроздова с червен шекер къкри. Та гроздовата и направила белята. Сбили се домакини и посетители, водачът натоварил шефа и си го откарал – мир да има. На трезва глава началството разкрило, че си е затрил каскета. Но нали декември – извадил една ушанка, подарък отсъветски приятели,и даже му харесало – топли пущината. На село също желали да стоплят връзките, едвам дочакали Гергьовден. Поканили началството на агне. И до момента в който се повъртали към пещта, той се сетил да попита за каскета. Хората се тормозили, разтичали се. Накрая го разкрили в яслата на магарето. Някаква кокошка си го била харесала за полог и в този момент го намерили цялостен с яйца. Постъпили по неволя, посочили го на госта със свито сърце – да не се разсърди за каскета. Но началството се засмял необятно и обяснил: „ Така най-обичам – цялостно за празно! ” И си го прибрал с яйцата...
Така де!
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ