Големите Биньо Иванов, Рашко Сугарев и Любен Петков - през очите на Боян Папазов
“Ние ни сме лекари, ние сме болката “ – по този начин стартира сюжета за пълнометражния документален филм, подготвян в Кюстендил, за живота на Биньо Иванов, Рашко Сугарев и Любен Петков - тримата поети, определяни като “духовните братя “. Сценарист и създател на кино лентата е Боян Папазов, който с останалите създатели се назовават “Приятели до гроб на тримата свободни духом писатели “. Те вземат решение да основат филм точно за тях, тъй като тези поети са оставили прозаичност и лирика, която е горделивост за всяка литература и все пак, не са били измежду най-обичаните в сервилните писателски среди.
Боян Папазов е едно от най-големите имена в българската драматургия и един от най-успешните български сценаристи. Роден е на 2-ри декември 1943г. в София. Завършва компетентност кинодраматургия и висши режисьорски курсове в Държавния институт по кинематография в Москва. След това става редактор във кино студия „ Бояна “, депутат в 7-мо Велико Народно заседание. Бил е и културно аташе в Съединени американски щати, както и учител в НАТФИЗ. Получава специфична премия на Варненския фестивал „ Любовта е полуда “ за кино лентата „ Моето мъничко нищо “ (2007).
Автор е на едни от най-успешните пиеси, някои от които са: „ Да отвориш рана “, „ Надежда сляпата “, „ Изнеси ме на Горната земя “, „ Магия `82 “, „ Главанаци “, „ Муа у тупан “, „ Рицар на Светия Дух “, „ Хора под наблюдаване “, „ Бая си на бълхите “, „ Продавате ли демони? “ и „ Бяс “. Сценарист на " Всичко е обич " и доста други.
А идващият филм на режисьора-сценарист ще бъде точно за тримата писатели – Биньо Иванов, Рашко Сугарев и Любен Петков. В извънредно изявление за кореспондентa на Кюстендил на Actualno.com, Папазов споделя повече любопитни обстоятелства от живота на поетите и сюжета на кино лентата.
Пишеха един за различен като за роден брат
“Като за роден брат пишеха един за различен Биньо Иванов и Рашко Сугарев, а Любен Петков е споделил “Биньо ми е непосредствен по чувство за света, по метод на живеене. Често си мисля за него и за Рашко Сугарев. Между нас тримата има подобие, нещо ни сближава. Тримата герои във кино лентата не “произведоха значими романи и лирика “, стартира Боян Папазов. " В текстовете им се ширят подценявани тематики и типажи. Никой от тях не е направил компромис поради кариера. И не бяха в масовката от услужливи лакеи на властващата идеология “.
Любен Петков и Рашко Сугарев безшумно и настойчиво ерозирали от вътрешната страна соцреализма, създавайки безсюжетния психически роман у нас. А поетът Биньо Иванов бил стоик, който без формален статут на стихотворец, писал по метод, сепващ с непозната независимост. След стиховете му в “До другата трева “, литературната общественост изтръпва и го назовава коренен стихотворец. А Любен Петков споделя за него: “Биньо е вулканичен стихотворец, такова знамение природата повече няма да роди “.
Те са били като че ли като троица, по този начин ориста ги е събрала, без самите те да знаят, че три е съвършеното число. За това и структурата на сюжета е три условни описа, с условни заглавия, като по този начин те разказват ориста на всеки един от тримата, прецизира Боян Папазов.
“Разказите текат редом, като взаимно се допълват и проникват един в различен. Те са три въжета, вплетени в едно. “
С кино лентата създателите подаряват живот, подаряват величие на тези велики писатели, като беседват с техните близки и другари. “В този филм, ще се опитаме “да викаме “ духовете на тримата, посредством техните близки “ – споделя сценаристът.
Рашко Сугарев - подправената диагноза на огромния гений
“Едно колегиално ликвидиране “ е първата история, включена в документалния филм и е за Рашко Сугарев (1941-1995). В този роман, другари на починалия публицист описват за живота му, за отрязания здрав бял дроб на поета и за диагнозата, която му слагат тогава – “рак “, макар че познати описват по какъв начин е бил в чудесно физическо положение – постоянно е пътувал 150км от София до Пловдив с колело, а на другия ден – назад. Рашко Сугарев бива погубен от неговите “колеги “. Колеги, тъй като Рашко Сугарев е приключил медицина и даже е практикувал като психиатър в София, само че изоставя специалността и сяда зад пишещата машина.
" Здрав и цялостен със сили, хванал някаква кашлица, в Пловдив му “откриват “ фиктивен рак на белия дроб. По-късно едвам се схваща, че при биопсията, пробите му са били сменени. Така откакто поставят поета на “сатанинско химио и гама излъчване “ както самият той го дефинира, лекарите изрязват белия му дроб.
Щетите нанесени от лекарите, писателят самичък разказва като “убийство по изключително непосилен метод “ и “преднамерено закононарушение “, тъй като след ненужните лечения и интервенции, имунната му система е срината. Тогава лекарите му оповестяват, че се е образувала “гнойна зараза “ и цяла година отсрочват лекуването му в чужбина.
Приятели-писатели избавят тогава поета, в частност – Любен Станоев, който се обръща за помощ към немските си сътрудници – лекари, които унищожават гнойната празнина за 16 дни и даже се отхвърлят от хонорарите си ", споделя още Папазов.
Тогава Рашко Сугарев оцелява, само че без един бял дроб и с рухнала имунна система. Последните години от живота си той прекарва на легло. Но написа. Продължава да написа и изненадва всички посмъртно с книгата “Свободен до неимоверност “.
След интервенцията в Германия, за своите “убийци “ той споделя “Нека Господ ги съди! “, само че откакто схваща, че ще оцелее, с останалите пари от Германия, писателят основава фондация “Бедстващи интелектуалци “ – за боледуващи писатели.
" С предсмъртния си текст “За достойнството и славата на Германия “, Рашко Сугарев удря плесница на българските лекари. Въпреки това, без взаимопомощта и солидарността на приятелите му, той нямаше да оцелее и да живее даже толкоз. За това, макар че Христо Ботев написа, че на нашия народ му липсва взаимност, в този случай поетът ще бъде опроверган, а тематиките за взаимопомощ и взаимност, ще са доминантни във кино лентата ", споделя Папазов.
Биньо Иванов - самородния анархист
“Тебе единствено, Боже безпаричен, популярност! “ е идващият роман, който ще бъде показан в лентата. В него за живота на татко си – Биньо Иванов (1939-1998), ще приказва синът му – Димитър Бинев, който работи като художник на надгробни камъни на кюстендилските гробища. Той e приключил Художествената гимназия, само че от 30 години рисува гравирани фотоси на покойниците, върху плочите.
" През ранното си детство Биньо Иванов живее в изискванията на един “скандинавски социализъм “ – както го назовава самият той. Биньо е на 7 години, когато татко му – служащ, умира. Момчето е със саката дясна ръка, само че е дебелоглав и написа с лявата! Писателят имал лична библиотека, от открити книги, само че учителите го приемали като “хулиган “, люшкащ се сред сирачеството и немотията. По-късно е изключван от гимназиите в Бобов Дол и Кочериново.
Приятелите на Биньо Иванов го дефинират като “самороден анархист “. За да се стигне там, че да съобщи на властниците в “Песен на богомилите “ от 1973г.:
“Плюем ви на святите трудове, на олтарните ви церемонии, на иконите и на хоругвите, на жезъла ви и на трона ви. Плюем ви на златните трапези, на езиците ви за възхвала… Тебе единствено, Боже безпаричен, популярност! “. Поетът няма да търпи власт над себе си и няма да се стреми към власт. Приема само властта на вулканическите си стихове.
Биньо Иванов, като се изключи че е имал “личен наблюдаващ “ в Клуба на културните дейци, е бил посещаван без предизвестие от цивилни сътрудници, с цел да му преглеждат книгите и ръкописите. В спомените си, Димитър Бинев, споделя:
“Идваха у дома от Държавна сигурност, гледаха книгите и ревизираха дали има нещо прикрито. С шлифери, помня ги, влизаха, без да предизвестяват. Търсеха във всяка книга. Най-странното е, че с един от сътрудниците по-късно станахме другари. Сега има хотел. Разбра, че съм наследник на Биньо Иванов и ми сподели “ Аз му бях прикачен, да вървя да пия с него. “ Бил е непрекъснато с татко ми – знае доста неща и споделя. Каза, че татко ми е схванал, че е от Държавна сигурност. И татко ми го е пропил. Наричаха сътрудника – “Бинката “. “
Зареден с “богомилска мощност “, макар житейските неволи и недостиг, Биньо Иванов в никакъв случай не хленчи, не моли, не се отхвърля да живее саморазрушително. Получава литературна премия в Пловдив и сериозна сума пари, за времето си, само че се прибира в Кюстендил при жена си, която споделя: “Не го интересуваше материалното. Дори и да му дадеш пари, не знае какво да ги прави. Искаше независимост да написа. Самият му живот беше сложен, неповторим живот. По три дни устояваше без да яде, без да спи, с три кутии цигари дневно! “, споделя Папазов.
Няма различен български стихотворец израснал в двора на фабрика. А Биньо не го крие, горделив е, че е роден в Балабановата фабрика и споделя: “Приспиван съм с работен маршове, приятели. “ Затова поезията му е плесница за официозната литература с искания за “кръвна връзка “ с работническата класа. Как да одобряват стихотворец, който написа “…боже, секретарю, секретарю, боже, какво е партия, за какво ме удрят по главата с нея. Навярно е сопа някаква. “. За това не е учудващо, че мнения за поезията му няма.
" Биньо Иванов прави две гладни стачки. Първата е през февруари 1989г., когато Държавна сигурност конфискува архива на пловдивския стихотворец Петър Манолов, а втората - през 1992г., против президента Желю Желев, когато даже Рашко Сугарев го навестява в Кюстендил, преди да претърпи съдбовната Чиркова интервенция. Но анархистът-богомил освен приказва, само че и работи. Синът му – Димитър Бинев си спомня: “Бяхме на разнообразни политически позиции. Аз не желаех той да гладува. Защото му навреди след това на организма. Едвин Сугарев се отхвърли на първата седмица, а баща изкара 40 дни. Беше станал 40 кг. И това му беше втората гладна стачка. Аз ходех всеки ден, карах му се, че го употребяват. За такива неща сме се карали. “
Не е било елементарно да имаш безмилостен и немилостив татко като Биньо Иванов. За него Любен Петков споделя: “С Биньо имам възприятието, че сме отраснали дружно. От време на време го прихващаха неговите бесове, само че до сдърпване не сме стигали. Нещо повече – нашите фамилии и нашите деца станаха по-близки от родственици. “ А добротата си скандалджията Биньо Иванов крие, с цел да не го помислят за мил и безрезервен.
Поетесата Екатерина Йосифова, която Биньо в никакъв случай не посмял да нападне, пък си спомня за него: “…беше злополучие, заредено с мощност, с устойчивост и геройство. Намерило излаз в поезията. Предизвика възторзи и отричания… Стихове, изригващи, протуберанси, родени от разгар. Яростно и на инат устоя 59 години ", спомня си още Папазов.
Така Биньо Иванов избира да пропилее живота си. И съумява. Предава последната си стихосбирка “Часът на участта “ (1998) и умира. Живял е самичък. Намират го паднал по очи. Погребват го с пуловер, костюм няма. Написал е епитафията си в фамозното стихотворение “До другата трева “:
“До 100 години дишах, до 100 и петдесет,
само че леко съм тъгувал, съвсем не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и какъв брой съм бил правилен, погрешен и идентичен?
Остава доста нещо, тъй като няма време,
до другата трева сбогом и всичко. “
Любен Петков и морския бряг
Третият роман във кино лентата - “По стъпките на моя необут татко “ е за Любен Петков (1939 – 2016). “Медиум “ ще бъде неговата щерка – Цвета (45).
Писателят е роден в Странджанското село Крушевец с бунтарска кръв. И цялостен живот ще върви по ръба: “Когато умря Сталин бях в прогимназията. Строиха цялото учебно заведение да почетем гибелта на вожда. За неволя, моя благосклонност, постоянно захилен, когато шефът ни подреди с креслив глас “На колене! “, аз се изкисках и заразих другите. Церемонията стана посмешище. Слава Богу, никой не загатна името ми. Инак тежко ми и горко. Подобни случки в моя живот нямат край. “- е написал той.
Участва в ученическа стачка във Варна, поради което е изключен от гимназията и комсомола. “Бях усмихнато момче. На 17 усмивката ми замръзна. Прозрях за себе си, че животът не е усмивка. “ – споделя писателят. Завършва Икономическия институт във Варна, само че работи като финансов контрольор в Сливен единствено една година. “С 80 лв. заплата, от които 45 за квартира, не се живее ", споделя той.
Борейки се с демоните си, Любен Петков взема решение да извърви дистанцията от Балчик до Резово около морския бряг – пешком. Краката му са били изранени, вървял е необут – самонаказвал се е. Мислел е, че се самобичува. Нужно му е било телесно безсилие.
Във кино лентата за тримата виртуози на перото, дъщерята на Любен Петков – Цвета, ще мине по стъпките му - от Балчик до Резово. Едва ли, тя като татко й ще издържи боса, само че най-малко ще направи опит. Колко километра ще издържи – към момента никой не знае. Вървейки, тя въображаемо ще разпитва татко си за “подробностите от живота “, а той ще и дава отговор със смешни и тъжни случки от непубликуваната си литературна анкета и автобиографичната книга “Огън и мъгла “. Това ще бъде една изповед на път!
Седмичният “поход “ от Балчик до Резово, ще бъде сниман по този начин, че да се трансформира в разгърната хипербола – посредством фотоси в четирите сезона, описват създателите, с цел да се внуши концепцията, че от Балчик потегля един студент, който идва в Резово като приключен публицист.
За повестта си “Зелени кръстове “ от 1968г., Любен Петков споделя “Написах я на 26 години. Аз бях никой – човек без име, без адресна регистрация, без работа. Живеех незаконно, като нарушител. Давид Овадия ме затвори в една стаичка и сподели, че тази книга няма да излезе. Отчаян я дадох на Ивайло Петров. Бях доста слаб, неприятно облечен. Той ме попита: “Къде живееш? “ Аз замълчах. “Къде ти е квартирата? “ Пак мълчах. “Къде работиш? “ Аз дигнах плещи. Мисля, че той разбра. “А какво ядеш? Пишеш ли? “ Свенливо мълчах. “Какъв публицист ще станеш ти, щом няма какво да ядеш, къде да спиш! Иди при Динко, кажи му, че аз те изпращам. “. С повестта, Любен Петков смайва литературната общественост, тя е родена от насъбраното противоречие и митинг. “Зелени кръстове “ поразява и до през днешния ден с “непозволената “ си тема: тъга по бягствата на странджанските горяни през границата в Турция, насилието и извращенията при колективизацията по руски пример, тъгата на прокудените от земята си планинци. И чувство за халюцинации, породени от обществени катаклизми, оскверняващи божествената природа в Странджа, която съпреживява с основният воин Войводата. Първите две фрази в “Зелени кръстове “ са: “Когато се разделяш с нещо скъпо, ставаш по-коравосърдечен. А разделиш ли се със земята си, към този момент нямаш нищо – нито другари, нито родственици. “
Боян Папазов споделя още, че от тримата писатели, непосредствен е бил точно с Любен Петков. Спомените му за него са с лице на умен сатир, излъчващ сдържано, вродено достолепие. През 1990г., когато в София се появява “Градът на истината “, Любен Петков бил измежду писателите, които основали “писателския квартал “ до стената на Президентството. Повестта “Градът на истината “ е плод на прекарвания и наблюдения, това е зареден с подигравка текст. На една от фотосите над главите им се чете “Когато отвратителните остават, отвратените си отиват “. Днес този графит даже звучи оракулски. Тази повест е толкоз богата на обстоятелства и наблюдения, че дружно с гладната стачка на Биньо Иванов против президента Желев ще бъдат “двата епизода “, които ще припомнят за писателите-граждани в най-близката ни история.
Ако през днешния ден прочетем “Зелени кръстове “ и “Градът на истината “, всеки ще разбере за какво Любен Петков е измежду първите, които без грам носталгия са споделили “сбогом “ на държавния социализъм.
" Деян Енев прави забавен разбор на ориста на писателите в България. Той пита “В какво се трансформират писателите след гибелта си? Повечето потъват в давност. Имената им изчезват изцяло във фунията на времето. Някои имат повече шанс и се трансформират в улици. Или в площадчета. А някои се преселват даже върху банкноти. В това се крие царска премия, само че и велика печал, изключително когато писателят е бил безсребърник. Като Алеко Константинов върху зелената столевка. “
Разбирам горчивата подигравка на Деян Енев. Но тезата му има и антитеза. В Кюстендил, в читалище “Братство “, приятелите на Биньо Иванов към този момент 19 години се събират на неговия рожден ден (16-ти януари), с цел да поменат поета. Колко са пишещите братя и сестри, които през днешния ден се радват на такава респект и любов?
Преди да почине Любен Петков моли, когато го няма, на този ден при всеки спомен споделя “за мен да има забава “! И по този начин във кино лентата, на “този ден “ – 8-ми март, ще се съберат приятелите му, в родната му къща – в село Крушевец. Те ще поменат поета с дудук и гайда ", споделя сценариста.
Финала на кино лентата ще бъде лекция на професор Божидар Кунчев пред курс за кандидат-студенти в Софийския университет. “Ще заснемем отговорите на младежите и девойките от цялата страна “ – споделя Боян Папазов, които ще се явяват на изпит по история и български език. А самите въпроси ще бъдат в частност: “Какво ви приказва името Биньо Иванов? “, “Солидарност “ – на какво ви припомня? “, “Какъв е Илия Минев? “, “Къде са живяли горяните? “, “Какъв по специалност е Ян Палах? “, “С какво са свързани думите “Боянски ливади “? “, и доста други.
Именно отговорите на тези въпроси ще осмислят мотивацията на създателите да основат този филм. През 2014г. до момента в който професор Кунчев изнасял лекция в същия университет, по същото време, Данута Валенса представяла мемоарната си книга в София. Нямайки опция да участва на представянето, професорът пита кандидат-студентите: “ Кой е Лех Валенса? “ и “Какво е “Солидарност “?
Никой в залата не знаел.
“За това желаеме да заснемем този филм “, споделя Боян Папазов.
Боян Папазов е едно от най-големите имена в българската драматургия и един от най-успешните български сценаристи. Роден е на 2-ри декември 1943г. в София. Завършва компетентност кинодраматургия и висши режисьорски курсове в Държавния институт по кинематография в Москва. След това става редактор във кино студия „ Бояна “, депутат в 7-мо Велико Народно заседание. Бил е и културно аташе в Съединени американски щати, както и учител в НАТФИЗ. Получава специфична премия на Варненския фестивал „ Любовта е полуда “ за кино лентата „ Моето мъничко нищо “ (2007).
Автор е на едни от най-успешните пиеси, някои от които са: „ Да отвориш рана “, „ Надежда сляпата “, „ Изнеси ме на Горната земя “, „ Магия `82 “, „ Главанаци “, „ Муа у тупан “, „ Рицар на Светия Дух “, „ Хора под наблюдаване “, „ Бая си на бълхите “, „ Продавате ли демони? “ и „ Бяс “. Сценарист на " Всичко е обич " и доста други.
А идващият филм на режисьора-сценарист ще бъде точно за тримата писатели – Биньо Иванов, Рашко Сугарев и Любен Петков. В извънредно изявление за кореспондентa на Кюстендил на Actualno.com, Папазов споделя повече любопитни обстоятелства от живота на поетите и сюжета на кино лентата.
Пишеха един за различен като за роден брат
“Като за роден брат пишеха един за различен Биньо Иванов и Рашко Сугарев, а Любен Петков е споделил “Биньо ми е непосредствен по чувство за света, по метод на живеене. Често си мисля за него и за Рашко Сугарев. Между нас тримата има подобие, нещо ни сближава. Тримата герои във кино лентата не “произведоха значими романи и лирика “, стартира Боян Папазов. " В текстовете им се ширят подценявани тематики и типажи. Никой от тях не е направил компромис поради кариера. И не бяха в масовката от услужливи лакеи на властващата идеология “.
Любен Петков и Рашко Сугарев безшумно и настойчиво ерозирали от вътрешната страна соцреализма, създавайки безсюжетния психически роман у нас. А поетът Биньо Иванов бил стоик, който без формален статут на стихотворец, писал по метод, сепващ с непозната независимост. След стиховете му в “До другата трева “, литературната общественост изтръпва и го назовава коренен стихотворец. А Любен Петков споделя за него: “Биньо е вулканичен стихотворец, такова знамение природата повече няма да роди “.
Те са били като че ли като троица, по този начин ориста ги е събрала, без самите те да знаят, че три е съвършеното число. За това и структурата на сюжета е три условни описа, с условни заглавия, като по този начин те разказват ориста на всеки един от тримата, прецизира Боян Папазов.
“Разказите текат редом, като взаимно се допълват и проникват един в различен. Те са три въжета, вплетени в едно. “
С кино лентата създателите подаряват живот, подаряват величие на тези велики писатели, като беседват с техните близки и другари. “В този филм, ще се опитаме “да викаме “ духовете на тримата, посредством техните близки “ – споделя сценаристът.
Рашко Сугарев - подправената диагноза на огромния гений
“Едно колегиално ликвидиране “ е първата история, включена в документалния филм и е за Рашко Сугарев (1941-1995). В този роман, другари на починалия публицист описват за живота му, за отрязания здрав бял дроб на поета и за диагнозата, която му слагат тогава – “рак “, макар че познати описват по какъв начин е бил в чудесно физическо положение – постоянно е пътувал 150км от София до Пловдив с колело, а на другия ден – назад. Рашко Сугарев бива погубен от неговите “колеги “. Колеги, тъй като Рашко Сугарев е приключил медицина и даже е практикувал като психиатър в София, само че изоставя специалността и сяда зад пишещата машина.
" Здрав и цялостен със сили, хванал някаква кашлица, в Пловдив му “откриват “ фиктивен рак на белия дроб. По-късно едвам се схваща, че при биопсията, пробите му са били сменени. Така откакто поставят поета на “сатанинско химио и гама излъчване “ както самият той го дефинира, лекарите изрязват белия му дроб.
Щетите нанесени от лекарите, писателят самичък разказва като “убийство по изключително непосилен метод “ и “преднамерено закононарушение “, тъй като след ненужните лечения и интервенции, имунната му система е срината. Тогава лекарите му оповестяват, че се е образувала “гнойна зараза “ и цяла година отсрочват лекуването му в чужбина.
Приятели-писатели избавят тогава поета, в частност – Любен Станоев, който се обръща за помощ към немските си сътрудници – лекари, които унищожават гнойната празнина за 16 дни и даже се отхвърлят от хонорарите си ", споделя още Папазов.
Тогава Рашко Сугарев оцелява, само че без един бял дроб и с рухнала имунна система. Последните години от живота си той прекарва на легло. Но написа. Продължава да написа и изненадва всички посмъртно с книгата “Свободен до неимоверност “.
След интервенцията в Германия, за своите “убийци “ той споделя “Нека Господ ги съди! “, само че откакто схваща, че ще оцелее, с останалите пари от Германия, писателят основава фондация “Бедстващи интелектуалци “ – за боледуващи писатели.
" С предсмъртния си текст “За достойнството и славата на Германия “, Рашко Сугарев удря плесница на българските лекари. Въпреки това, без взаимопомощта и солидарността на приятелите му, той нямаше да оцелее и да живее даже толкоз. За това, макар че Христо Ботев написа, че на нашия народ му липсва взаимност, в този случай поетът ще бъде опроверган, а тематиките за взаимопомощ и взаимност, ще са доминантни във кино лентата ", споделя Папазов.
Биньо Иванов - самородния анархист
“Тебе единствено, Боже безпаричен, популярност! “ е идващият роман, който ще бъде показан в лентата. В него за живота на татко си – Биньо Иванов (1939-1998), ще приказва синът му – Димитър Бинев, който работи като художник на надгробни камъни на кюстендилските гробища. Той e приключил Художествената гимназия, само че от 30 години рисува гравирани фотоси на покойниците, върху плочите.
" През ранното си детство Биньо Иванов живее в изискванията на един “скандинавски социализъм “ – както го назовава самият той. Биньо е на 7 години, когато татко му – служащ, умира. Момчето е със саката дясна ръка, само че е дебелоглав и написа с лявата! Писателят имал лична библиотека, от открити книги, само че учителите го приемали като “хулиган “, люшкащ се сред сирачеството и немотията. По-късно е изключван от гимназиите в Бобов Дол и Кочериново.
Приятелите на Биньо Иванов го дефинират като “самороден анархист “. За да се стигне там, че да съобщи на властниците в “Песен на богомилите “ от 1973г.:
“Плюем ви на святите трудове, на олтарните ви церемонии, на иконите и на хоругвите, на жезъла ви и на трона ви. Плюем ви на златните трапези, на езиците ви за възхвала… Тебе единствено, Боже безпаричен, популярност! “. Поетът няма да търпи власт над себе си и няма да се стреми към власт. Приема само властта на вулканическите си стихове.
Биньо Иванов, като се изключи че е имал “личен наблюдаващ “ в Клуба на културните дейци, е бил посещаван без предизвестие от цивилни сътрудници, с цел да му преглеждат книгите и ръкописите. В спомените си, Димитър Бинев, споделя:
“Идваха у дома от Държавна сигурност, гледаха книгите и ревизираха дали има нещо прикрито. С шлифери, помня ги, влизаха, без да предизвестяват. Търсеха във всяка книга. Най-странното е, че с един от сътрудниците по-късно станахме другари. Сега има хотел. Разбра, че съм наследник на Биньо Иванов и ми сподели “ Аз му бях прикачен, да вървя да пия с него. “ Бил е непрекъснато с татко ми – знае доста неща и споделя. Каза, че татко ми е схванал, че е от Държавна сигурност. И татко ми го е пропил. Наричаха сътрудника – “Бинката “. “
Зареден с “богомилска мощност “, макар житейските неволи и недостиг, Биньо Иванов в никакъв случай не хленчи, не моли, не се отхвърля да живее саморазрушително. Получава литературна премия в Пловдив и сериозна сума пари, за времето си, само че се прибира в Кюстендил при жена си, която споделя: “Не го интересуваше материалното. Дори и да му дадеш пари, не знае какво да ги прави. Искаше независимост да написа. Самият му живот беше сложен, неповторим живот. По три дни устояваше без да яде, без да спи, с три кутии цигари дневно! “, споделя Папазов.
Няма различен български стихотворец израснал в двора на фабрика. А Биньо не го крие, горделив е, че е роден в Балабановата фабрика и споделя: “Приспиван съм с работен маршове, приятели. “ Затова поезията му е плесница за официозната литература с искания за “кръвна връзка “ с работническата класа. Как да одобряват стихотворец, който написа “…боже, секретарю, секретарю, боже, какво е партия, за какво ме удрят по главата с нея. Навярно е сопа някаква. “. За това не е учудващо, че мнения за поезията му няма.
" Биньо Иванов прави две гладни стачки. Първата е през февруари 1989г., когато Държавна сигурност конфискува архива на пловдивския стихотворец Петър Манолов, а втората - през 1992г., против президента Желю Желев, когато даже Рашко Сугарев го навестява в Кюстендил, преди да претърпи съдбовната Чиркова интервенция. Но анархистът-богомил освен приказва, само че и работи. Синът му – Димитър Бинев си спомня: “Бяхме на разнообразни политически позиции. Аз не желаех той да гладува. Защото му навреди след това на организма. Едвин Сугарев се отхвърли на първата седмица, а баща изкара 40 дни. Беше станал 40 кг. И това му беше втората гладна стачка. Аз ходех всеки ден, карах му се, че го употребяват. За такива неща сме се карали. “
Не е било елементарно да имаш безмилостен и немилостив татко като Биньо Иванов. За него Любен Петков споделя: “С Биньо имам възприятието, че сме отраснали дружно. От време на време го прихващаха неговите бесове, само че до сдърпване не сме стигали. Нещо повече – нашите фамилии и нашите деца станаха по-близки от родственици. “ А добротата си скандалджията Биньо Иванов крие, с цел да не го помислят за мил и безрезервен.
Поетесата Екатерина Йосифова, която Биньо в никакъв случай не посмял да нападне, пък си спомня за него: “…беше злополучие, заредено с мощност, с устойчивост и геройство. Намерило излаз в поезията. Предизвика възторзи и отричания… Стихове, изригващи, протуберанси, родени от разгар. Яростно и на инат устоя 59 години ", спомня си още Папазов.
Така Биньо Иванов избира да пропилее живота си. И съумява. Предава последната си стихосбирка “Часът на участта “ (1998) и умира. Живял е самичък. Намират го паднал по очи. Погребват го с пуловер, костюм няма. Написал е епитафията си в фамозното стихотворение “До другата трева “:
“До 100 години дишах, до 100 и петдесет,
само че леко съм тъгувал, съвсем не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и какъв брой съм бил правилен, погрешен и идентичен?
Остава доста нещо, тъй като няма време,
до другата трева сбогом и всичко. “
Любен Петков и морския бряг
Третият роман във кино лентата - “По стъпките на моя необут татко “ е за Любен Петков (1939 – 2016). “Медиум “ ще бъде неговата щерка – Цвета (45).
Писателят е роден в Странджанското село Крушевец с бунтарска кръв. И цялостен живот ще върви по ръба: “Когато умря Сталин бях в прогимназията. Строиха цялото учебно заведение да почетем гибелта на вожда. За неволя, моя благосклонност, постоянно захилен, когато шефът ни подреди с креслив глас “На колене! “, аз се изкисках и заразих другите. Церемонията стана посмешище. Слава Богу, никой не загатна името ми. Инак тежко ми и горко. Подобни случки в моя живот нямат край. “- е написал той.
Участва в ученическа стачка във Варна, поради което е изключен от гимназията и комсомола. “Бях усмихнато момче. На 17 усмивката ми замръзна. Прозрях за себе си, че животът не е усмивка. “ – споделя писателят. Завършва Икономическия институт във Варна, само че работи като финансов контрольор в Сливен единствено една година. “С 80 лв. заплата, от които 45 за квартира, не се живее ", споделя той.
Борейки се с демоните си, Любен Петков взема решение да извърви дистанцията от Балчик до Резово около морския бряг – пешком. Краката му са били изранени, вървял е необут – самонаказвал се е. Мислел е, че се самобичува. Нужно му е било телесно безсилие.
Във кино лентата за тримата виртуози на перото, дъщерята на Любен Петков – Цвета, ще мине по стъпките му - от Балчик до Резово. Едва ли, тя като татко й ще издържи боса, само че най-малко ще направи опит. Колко километра ще издържи – към момента никой не знае. Вървейки, тя въображаемо ще разпитва татко си за “подробностите от живота “, а той ще и дава отговор със смешни и тъжни случки от непубликуваната си литературна анкета и автобиографичната книга “Огън и мъгла “. Това ще бъде една изповед на път!
Седмичният “поход “ от Балчик до Резово, ще бъде сниман по този начин, че да се трансформира в разгърната хипербола – посредством фотоси в четирите сезона, описват създателите, с цел да се внуши концепцията, че от Балчик потегля един студент, който идва в Резово като приключен публицист.
За повестта си “Зелени кръстове “ от 1968г., Любен Петков споделя “Написах я на 26 години. Аз бях никой – човек без име, без адресна регистрация, без работа. Живеех незаконно, като нарушител. Давид Овадия ме затвори в една стаичка и сподели, че тази книга няма да излезе. Отчаян я дадох на Ивайло Петров. Бях доста слаб, неприятно облечен. Той ме попита: “Къде живееш? “ Аз замълчах. “Къде ти е квартирата? “ Пак мълчах. “Къде работиш? “ Аз дигнах плещи. Мисля, че той разбра. “А какво ядеш? Пишеш ли? “ Свенливо мълчах. “Какъв публицист ще станеш ти, щом няма какво да ядеш, къде да спиш! Иди при Динко, кажи му, че аз те изпращам. “. С повестта, Любен Петков смайва литературната общественост, тя е родена от насъбраното противоречие и митинг. “Зелени кръстове “ поразява и до през днешния ден с “непозволената “ си тема: тъга по бягствата на странджанските горяни през границата в Турция, насилието и извращенията при колективизацията по руски пример, тъгата на прокудените от земята си планинци. И чувство за халюцинации, породени от обществени катаклизми, оскверняващи божествената природа в Странджа, която съпреживява с основният воин Войводата. Първите две фрази в “Зелени кръстове “ са: “Когато се разделяш с нещо скъпо, ставаш по-коравосърдечен. А разделиш ли се със земята си, към този момент нямаш нищо – нито другари, нито родственици. “
Боян Папазов споделя още, че от тримата писатели, непосредствен е бил точно с Любен Петков. Спомените му за него са с лице на умен сатир, излъчващ сдържано, вродено достолепие. През 1990г., когато в София се появява “Градът на истината “, Любен Петков бил измежду писателите, които основали “писателския квартал “ до стената на Президентството. Повестта “Градът на истината “ е плод на прекарвания и наблюдения, това е зареден с подигравка текст. На една от фотосите над главите им се чете “Когато отвратителните остават, отвратените си отиват “. Днес този графит даже звучи оракулски. Тази повест е толкоз богата на обстоятелства и наблюдения, че дружно с гладната стачка на Биньо Иванов против президента Желев ще бъдат “двата епизода “, които ще припомнят за писателите-граждани в най-близката ни история.
Ако през днешния ден прочетем “Зелени кръстове “ и “Градът на истината “, всеки ще разбере за какво Любен Петков е измежду първите, които без грам носталгия са споделили “сбогом “ на държавния социализъм.
" Деян Енев прави забавен разбор на ориста на писателите в България. Той пита “В какво се трансформират писателите след гибелта си? Повечето потъват в давност. Имената им изчезват изцяло във фунията на времето. Някои имат повече шанс и се трансформират в улици. Или в площадчета. А някои се преселват даже върху банкноти. В това се крие царска премия, само че и велика печал, изключително когато писателят е бил безсребърник. Като Алеко Константинов върху зелената столевка. “
Разбирам горчивата подигравка на Деян Енев. Но тезата му има и антитеза. В Кюстендил, в читалище “Братство “, приятелите на Биньо Иванов към този момент 19 години се събират на неговия рожден ден (16-ти януари), с цел да поменат поета. Колко са пишещите братя и сестри, които през днешния ден се радват на такава респект и любов?
Преди да почине Любен Петков моли, когато го няма, на този ден при всеки спомен споделя “за мен да има забава “! И по този начин във кино лентата, на “този ден “ – 8-ми март, ще се съберат приятелите му, в родната му къща – в село Крушевец. Те ще поменат поета с дудук и гайда ", споделя сценариста.
Финала на кино лентата ще бъде лекция на професор Божидар Кунчев пред курс за кандидат-студенти в Софийския университет. “Ще заснемем отговорите на младежите и девойките от цялата страна “ – споделя Боян Папазов, които ще се явяват на изпит по история и български език. А самите въпроси ще бъдат в частност: “Какво ви приказва името Биньо Иванов? “, “Солидарност “ – на какво ви припомня? “, “Какъв е Илия Минев? “, “Къде са живяли горяните? “, “Какъв по специалност е Ян Палах? “, “С какво са свързани думите “Боянски ливади “? “, и доста други.
Именно отговорите на тези въпроси ще осмислят мотивацията на създателите да основат този филм. През 2014г. до момента в който професор Кунчев изнасял лекция в същия университет, по същото време, Данута Валенса представяла мемоарната си книга в София. Нямайки опция да участва на представянето, професорът пита кандидат-студентите: “ Кой е Лех Валенса? “ и “Какво е “Солидарност “?
Никой в залата не знаел.
“За това желаеме да заснемем този филм “, споделя Боян Папазов.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ