Най-Ревностно Потулваната Тайна Е Разкритя! Българските Държави Преди 681 Г. До 2137 Г. Пр. Христа
Ние имаме огромни учени историци, издадени са монументални исторически писания, само че университетският им теоретичен език е недосегаем за простосмъртните,а учебниците по история са написани толкоз скучно, като че ли създателите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едвам проходили, да намразят историята на своя народ – и за жалост, тази цел е към този момент съвсем реализирана.
От друга страна това неведение се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всякога към ползите на властващата политическа мощ, та човек освен ще се обърка, само че може и да се побърка; а може би повода е по-отчайваща: остарялата наша история надвишава настоящето ни тъпо самочувствие като народ, сравнението с предишното ни потиска и ние не желаеме да си го спомняме…
Тъй или другояче, България е най-старата европейска страна, която не е сменила името си през вековете.
Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година. Така написа в учебниците по история. Така знаех и аз.
Но преди осем години дойде у нас един маджарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, починал в миналото в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска църква и нямаше по какъв начин да му я дадем, само че за разтуха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от гняв, че не му дадохме тази скъпа светиня, или с цел да изтъкне своя национализъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:
– Как е допустимо да броите началото на своята страна от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, тъй като китайците били елементарен народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предварително за него и преднамерено нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, тъй като около тази ваша страна е поминувало и нашето маджарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а с цел да спасят империята си от неудържимите нападения на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия жанр са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците почнали да строят Великата китайска стена, само че не съумели още да я довършат и ето ги – българите се задали отново откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и тези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и до момента в който се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад след слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – по този начин българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве!
Тези, дето тръгнали на север, трансферирали планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя господ Тангра – по този начин се споделя върхът и до момента – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар; траяли нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където в този момент е северен Афганистан, основали втора страна, наречена също България, само че тъй като другите нации не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали страната ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе вярно името ви: руснаците ви викат балгари, англичаните – балгейриън, французите – бюлъгар, немците – булгарен, арабите – бурджан, ний, унгарците, в този момент ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви назовават и арменците, чехите ви назовават булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – болгар…).
Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, след това прехвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слезли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; след това тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали народа балхарис, тоест българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската кралица, разказана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.
По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в региона Сакар, след това поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където стопират, назовават Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който трансферират Балкана на север, назовават Шипка, а свещената си планина – Мадара; те носели със себе си тези остарели и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите остарели градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н… Ха наздраве!
Но да оставим Савската кралица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да забележим какво вършат ония българи на север, дето основаха страната си Балхара под планината Памир.
Девизът на тези прабългари в миналото бил: „ Не замръквай, където си осъмнал! ”, след това станал: „ Не умирай, където си роден! ”, само че тук, под сянката на Памир, им харесало и почнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват дамите си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон назовава Балх, столицата на Балхара, „ перлата на Азия ”, тук през VI век преди новата епоха пророкът Заратустра[2] е написал свещената си „ Зенд-Авеста ”.
Кога е било учредено това фамозно царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като отпива от втората ракия, само че знае се, че египетският фараон Рамзес II, съблазнен от благосъстоянията на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос, и до момента в който българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, тъй че вашата история е по-стара от Библията, вика унгарецът, и вий, българите, сте избавили бедните евреи освен през Втората международна война, само че и 33 века по-рано.
През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, само че до пердах не се стигнало – вместо войска, отсреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „ Какво търсиш тук, Александре? ”; покорен от хубостта й, той отвърнал: „ Намерих повече от това, което търсех ”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и кралица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата точно на планината Хиндукуш – Аристотел му бил споделил, че там е краят на света и оттатък тази планина се плискал безкрайният международен океан, само че като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, тъй като схванал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро по-късно починал. Просъществувала тази велика ваша страна до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.
Далече преди този момент обаче, незнайно за какво, остарелият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, трансферирал се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска страна. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със остарялата Балхара доста епохи. Споменът за нея е непокътнат в индийските веди – в „ Адхарва-веда ”, написана на санскрит през X век преди Христа.
Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се назовават Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали купата балхара – името на античната държава се трансформирало в купа, както името на Цезар.
Оттогава са и общите ви думи в двата езика: изучавам, чета, събуждам, татко, баща, лик, прекрасен, китна, шал, сандал, тава, халка, супа, компот, соя и доста други.
Бежанци от покорената памирска Балхара потеглят на север и край днешния град Самарканд основават петата българска страна, а огромното езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъществувала тази страна до VII век след Христа; други от победените българи потеглят на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска страна, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), по този начин се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която стопират, назовават Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днешна България; трети от българите отиват оттатък Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се назовава и до през днешния ден тази самостоятелна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли отново със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа трансферират планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска страна, нарекли местността Булхар, основния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и в този момент се назовава Балгаручай. Където и да идат българите, все носят името си и, въпреки накриво от произношението на прилежащите нации, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.
Прекрачвайки от остарялата в новата епоха, българите прекрачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „ Именникът на българските ханове ”, основава през 165 година след Христа деветата българска страна, приета – нещо нечувано – даже от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор:[3] ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!
Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, тъй като била на друга територия.
Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата – или народът, който е основал всичките тези български страни? Прочула се тази Стара Велика България най-вече при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „ бичът Божий ”, само че тури му пепел!) неизвестно за какво расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година – през същата година, когато Мохамед почнал да проповядва в Мека исляма, а застанал отпред на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед. Това за образованието не го споделям инцидентно, вика унгарецът, тъй като вий, българите, след този Кубрат имате единствено един академик цар – Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са елементарни и необразовани. Тъй че на вятъра вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, в случай че има нещо смислено във вас, наследили сте го от тях, тъй като те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически знания.
За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти към Слънцето, прабългарите освен знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите към него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го трансформирали в собствен сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари пресметнали, че Земята се завърта към Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня насмалко и пресметнали това „ насмалко ” с невероятна акуратност: съпоставяйки придвижването на Земята с придвижването на Юпитер, те прецизирали, че Земята обикаля към Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от безусловно точното астрономическо време, измерено през днешния ден. Основавайки се на тези свои астрономически познания, прабългарите основали най-съвършения календар, прочут до момента: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, тъй като слънцето стои, бил разгласен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разграничен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този метод първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, през днешния ден го наричаме Еньовден.
Унгарецът надигна третата ракия, отпи една мудна глътка и продължи:
– Ученият хан Кубрат обичал да следи нощното небе и да чете по звездите ориста на хората и на народите.
В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, след това отпътувал на запад след залязващото слънце, основал там грамадна страна, дето са в този момент Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, само че не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „ Страната на Дуло ”, другите нации пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, само че като починал Самбат Кий и страната му загинала; та Кубрат си помислил: „ И моята страна ли ще почине след гибелта ми? ”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл:
– Синове мои, свършват земните ми дни.
– Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще вършим без тебе?
– Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който лежал до огнището, където мъждукал свещеният непрекъсващ огън.
– Ха в този момент се пробвай да ги счупиш всичките едновременно -казал му Кубрат.
Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, по тази причина му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил повторно – отново не се чупят. Трети път блъснал с все мощ – същото.
– Не мога – рекъл, – тате.
– Нека опитат и другите – споделил Кубрат.
Опитали един по един и другите четирима синове на Кубрат, само че никой не могъл да счупи наръча пръчки.
– Дайте ги в този момент на мен – рекъл Кубрат.
Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекост ги чупел – една по една.
– Еее, по този начин и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може.
– Точно по този начин – споделил Кубрат. – И вас, в случай че се разделите след моята гибел, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте дружно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви победи. Разбрахте ли?
– Тъй правилно, разбрахме! – отвърнали в един глас петимата му синове.
– Какво разбрахте?
– Съединението прави силата.
Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и умрял.
Тези хубави думи „ Съединението прави силата ” вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, само че тежко ви и горко, в случай че спазвате този завет като Кубратовите синове.
Защото още не бил изстинал трупът на остарелия хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния престол.
– По старшинство на мен се пада – споделил Батбаян.
– Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четиримата му горди братя.
На другия ден погребали татко си по християнски, както им бил заръчал, погребали го дружно със скиптъра и меча му, тъй като не могли да поделят и тях.
Народа на Велика България обаче поделили на пет равни елементи и всеки застанал отпред на ордата си.
– Аз оставам тук, на бащината си земя – споделил Батбаян.
– Аз поемам на север – споделил Котраг.
– Аз на юг – споделил Аспарух.
– Тогава аз потеглям на запад – споделил Кубер.
– Аз пристигам с тебе, бате – споделил Алцек. И поели в четирите направления на света.
Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата братя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал единствено споменът. Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали… и като стигнали там, където река Кама се влива във великата река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел облакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели безкрайни гори и поля.
Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:
– Ето тук ще съградим град и ще го назовем Болгар, тук ще бъде моята България!
Това била десетата България. Наричат я Волжка България, а поради благосъстоянието й в ония времена я наричали Сребърна България.
През X век сребърните българи приели от арабите исляма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, тъй като, както е известно, вика унгарецът, като отпи отново от ракията, великата съветска поетеса Анна Ахматова се отказала от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттова, и Гогол е оттова, оттова е и великият бас Шаляпин, руският цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците…
Тази славна и богата страна просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни обезверени борби била завладяна от татарите на Чингиз хан, само че българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали протести – и против татарите, и против руснаците, затова през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, само че и през днешния ден, както е известно, те още веднъж надигат глава и желаят страната им да се споделя България.
Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще използвам мълчанието му да прибавя още няколко думи за тази България.
За разлика от нашата България, която няма непокътнати остарели хроники (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „ Джагфар Тарихъ ” („ Историята на Джагфар ”) антични български летописи, написани през предходните 4-5 века; от тях излиза наяве, че върху територията на Волжка България доста епохи преди този момент е имало друга прабългарска страна, наречена Идел; в една от хрониките – „ Хон китабъ ” („ Книга за хуните ”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите стартира 33 000 години преди Христа и че българската цивилизация е съществувала редом или по-рано от цивилизацията на Шумер, с която сме имали еднакъв корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, избягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или минали по ледовете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова доста от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)… Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се загатват в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой собствен сътрудник с по-храбро въображение.
Унгарецът отпи постепенно от чашата си и продължи:
– Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, прехвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат страна и там (просъществувала тя единствено година-две, тъй че няма да я броим), аварите обаче посрещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил надвит и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е през днешния ден Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; точно против тази България, която напирала да превземе Солун, се отправил на поход през 688 година византийският император Юстиниан II Носоотрязания и едвам не бил покорен и побягнал позорно, както написа във византийските летописи, а бойците му били избити от прабългарите на Кубер.
etargetAllowOtherCheck=!0; По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – евентуално това е бил тайният план на двамата братя… Алцек траял на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с наслада, само че през нощта заповядал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с останалите живи мъже и дами побягнал на юг през Алпите. Било зима, по какъв начин са оживели, не е известно, само че напролет се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и траяли да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си безконечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро…
Не съумял Алцек да основе дванадесетата българска държава, само че неговите българи оставили из Апенините освен името си, само че и кръвта си:
Данте, вика унгарецът, е от българския жанр Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини направо си е потомък на българския хан Паган…
Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наименуван Арпад, пристигнал по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой маджарин!) основал Унгария…
А кой основа вашата – дванадесетата българска държава през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата страна в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в рамките й! Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?
Ами тъй като елементарни хора страни не могат да вършат. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, по тази причина не помните и собствената си история. Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си отпътува. Сигурно прекаляваше той в приказките си, само че някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните остарели и нови истории и се оказа, че такива Българии в действителност е имало, един създател разказва за една, различен – за друга, трети гневно ги отхвърля, а ние всички нехаем…
И така ден след ден, век след век – „ Било ли е, не е ли било? ” – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъглата на нашата памет. Другите нации прогласяват за истина и най-малката възможност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на подозрението. Кое е по-добро?
От друга страна това неведение се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всякога към ползите на властващата политическа мощ, та човек освен ще се обърка, само че може и да се побърка; а може би повода е по-отчайваща: остарялата наша история надвишава настоящето ни тъпо самочувствие като народ, сравнението с предишното ни потиска и ние не желаеме да си го спомняме…
Тъй или другояче, България е най-старата европейска страна, която не е сменила името си през вековете.
Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година. Така написа в учебниците по история. Така знаех и аз.
Но преди осем години дойде у нас един маджарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, починал в миналото в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска църква и нямаше по какъв начин да му я дадем, само че за разтуха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от гняв, че не му дадохме тази скъпа светиня, или с цел да изтъкне своя национализъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:
– Как е допустимо да броите началото на своята страна от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, тъй като китайците били елементарен народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предварително за него и преднамерено нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, тъй като около тази ваша страна е поминувало и нашето маджарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а с цел да спасят империята си от неудържимите нападения на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия жанр са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците почнали да строят Великата китайска стена, само че не съумели още да я довършат и ето ги – българите се задали отново откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и тези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и до момента в който се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад след слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – по този начин българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве!
Тези, дето тръгнали на север, трансферирали планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя господ Тангра – по този начин се споделя върхът и до момента – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар; траяли нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където в този момент е северен Афганистан, основали втора страна, наречена също България, само че тъй като другите нации не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали страната ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе вярно името ви: руснаците ви викат балгари, англичаните – балгейриън, французите – бюлъгар, немците – булгарен, арабите – бурджан, ний, унгарците, в този момент ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви назовават и арменците, чехите ви назовават булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – болгар…).
Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, след това прехвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слезли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; след това тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали народа балхарис, тоест българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската кралица, разказана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.
По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в региона Сакар, след това поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където стопират, назовават Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който трансферират Балкана на север, назовават Шипка, а свещената си планина – Мадара; те носели със себе си тези остарели и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите остарели градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н… Ха наздраве!
Но да оставим Савската кралица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да забележим какво вършат ония българи на север, дето основаха страната си Балхара под планината Памир.
Девизът на тези прабългари в миналото бил: „ Не замръквай, където си осъмнал! ”, след това станал: „ Не умирай, където си роден! ”, само че тук, под сянката на Памир, им харесало и почнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват дамите си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон назовава Балх, столицата на Балхара, „ перлата на Азия ”, тук през VI век преди новата епоха пророкът Заратустра[2] е написал свещената си „ Зенд-Авеста ”.
Кога е било учредено това фамозно царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като отпива от втората ракия, само че знае се, че египетският фараон Рамзес II, съблазнен от благосъстоянията на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос, и до момента в който българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, тъй че вашата история е по-стара от Библията, вика унгарецът, и вий, българите, сте избавили бедните евреи освен през Втората международна война, само че и 33 века по-рано.
През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, само че до пердах не се стигнало – вместо войска, отсреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „ Какво търсиш тук, Александре? ”; покорен от хубостта й, той отвърнал: „ Намерих повече от това, което търсех ”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и кралица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата точно на планината Хиндукуш – Аристотел му бил споделил, че там е краят на света и оттатък тази планина се плискал безкрайният международен океан, само че като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, тъй като схванал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро по-късно починал. Просъществувала тази велика ваша страна до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.
Далече преди този момент обаче, незнайно за какво, остарелият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, трансферирал се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска страна. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със остарялата Балхара доста епохи. Споменът за нея е непокътнат в индийските веди – в „ Адхарва-веда ”, написана на санскрит през X век преди Христа.
Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се назовават Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали купата балхара – името на античната държава се трансформирало в купа, както името на Цезар.
Оттогава са и общите ви думи в двата езика: изучавам, чета, събуждам, татко, баща, лик, прекрасен, китна, шал, сандал, тава, халка, супа, компот, соя и доста други.
Бежанци от покорената памирска Балхара потеглят на север и край днешния град Самарканд основават петата българска страна, а огромното езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъществувала тази страна до VII век след Христа; други от победените българи потеглят на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска страна, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), по този начин се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която стопират, назовават Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днешна България; трети от българите отиват оттатък Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се назовава и до през днешния ден тази самостоятелна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли отново със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа трансферират планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска страна, нарекли местността Булхар, основния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и в този момент се назовава Балгаручай. Където и да идат българите, все носят името си и, въпреки накриво от произношението на прилежащите нации, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.
Прекрачвайки от остарялата в новата епоха, българите прекрачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „ Именникът на българските ханове ”, основава през 165 година след Христа деветата българска страна, приета – нещо нечувано – даже от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор:[3] ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!
Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, тъй като била на друга територия.
Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата – или народът, който е основал всичките тези български страни? Прочула се тази Стара Велика България най-вече при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „ бичът Божий ”, само че тури му пепел!) неизвестно за какво расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година – през същата година, когато Мохамед почнал да проповядва в Мека исляма, а застанал отпред на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед. Това за образованието не го споделям инцидентно, вика унгарецът, тъй като вий, българите, след този Кубрат имате единствено един академик цар – Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са елементарни и необразовани. Тъй че на вятъра вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, в случай че има нещо смислено във вас, наследили сте го от тях, тъй като те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически знания.
За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти към Слънцето, прабългарите освен знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите към него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го трансформирали в собствен сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари пресметнали, че Земята се завърта към Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня насмалко и пресметнали това „ насмалко ” с невероятна акуратност: съпоставяйки придвижването на Земята с придвижването на Юпитер, те прецизирали, че Земята обикаля към Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от безусловно точното астрономическо време, измерено през днешния ден. Основавайки се на тези свои астрономически познания, прабългарите основали най-съвършения календар, прочут до момента: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, тъй като слънцето стои, бил разгласен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разграничен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този метод първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, през днешния ден го наричаме Еньовден.
Унгарецът надигна третата ракия, отпи една мудна глътка и продължи:
– Ученият хан Кубрат обичал да следи нощното небе и да чете по звездите ориста на хората и на народите.
В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, след това отпътувал на запад след залязващото слънце, основал там грамадна страна, дето са в този момент Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, само че не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „ Страната на Дуло ”, другите нации пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, само че като починал Самбат Кий и страната му загинала; та Кубрат си помислил: „ И моята страна ли ще почине след гибелта ми? ”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл:
– Синове мои, свършват земните ми дни.
– Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще вършим без тебе?
– Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който лежал до огнището, където мъждукал свещеният непрекъсващ огън.
– Ха в този момент се пробвай да ги счупиш всичките едновременно -казал му Кубрат.
Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, по тази причина му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил повторно – отново не се чупят. Трети път блъснал с все мощ – същото.
– Не мога – рекъл, – тате.
– Нека опитат и другите – споделил Кубрат.
Опитали един по един и другите четирима синове на Кубрат, само че никой не могъл да счупи наръча пръчки.
– Дайте ги в този момент на мен – рекъл Кубрат.
Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекост ги чупел – една по една.
– Еее, по този начин и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може.
– Точно по този начин – споделил Кубрат. – И вас, в случай че се разделите след моята гибел, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте дружно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви победи. Разбрахте ли?
– Тъй правилно, разбрахме! – отвърнали в един глас петимата му синове.
– Какво разбрахте?
– Съединението прави силата.
Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и умрял.
Тези хубави думи „ Съединението прави силата ” вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, само че тежко ви и горко, в случай че спазвате този завет като Кубратовите синове.
Защото още не бил изстинал трупът на остарелия хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния престол.
– По старшинство на мен се пада – споделил Батбаян.
– Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четиримата му горди братя.
На другия ден погребали татко си по християнски, както им бил заръчал, погребали го дружно със скиптъра и меча му, тъй като не могли да поделят и тях.
Народа на Велика България обаче поделили на пет равни елементи и всеки застанал отпред на ордата си.
– Аз оставам тук, на бащината си земя – споделил Батбаян.
– Аз поемам на север – споделил Котраг.
– Аз на юг – споделил Аспарух.
– Тогава аз потеглям на запад – споделил Кубер.
– Аз пристигам с тебе, бате – споделил Алцек. И поели в четирите направления на света.
Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата братя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал единствено споменът. Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали… и като стигнали там, където река Кама се влива във великата река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел облакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели безкрайни гори и поля.
Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:
– Ето тук ще съградим град и ще го назовем Болгар, тук ще бъде моята България!
Това била десетата България. Наричат я Волжка България, а поради благосъстоянието й в ония времена я наричали Сребърна България.
През X век сребърните българи приели от арабите исляма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, тъй като, както е известно, вика унгарецът, като отпи отново от ракията, великата съветска поетеса Анна Ахматова се отказала от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттова, и Гогол е оттова, оттова е и великият бас Шаляпин, руският цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците…
Тази славна и богата страна просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни обезверени борби била завладяна от татарите на Чингиз хан, само че българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали протести – и против татарите, и против руснаците, затова през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, само че и през днешния ден, както е известно, те още веднъж надигат глава и желаят страната им да се споделя България.
Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще използвам мълчанието му да прибавя още няколко думи за тази България.
За разлика от нашата България, която няма непокътнати остарели хроники (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „ Джагфар Тарихъ ” („ Историята на Джагфар ”) антични български летописи, написани през предходните 4-5 века; от тях излиза наяве, че върху територията на Волжка България доста епохи преди този момент е имало друга прабългарска страна, наречена Идел; в една от хрониките – „ Хон китабъ ” („ Книга за хуните ”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите стартира 33 000 години преди Христа и че българската цивилизация е съществувала редом или по-рано от цивилизацията на Шумер, с която сме имали еднакъв корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, избягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или минали по ледовете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова доста от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)… Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се загатват в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой собствен сътрудник с по-храбро въображение.
Унгарецът отпи постепенно от чашата си и продължи:
– Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, прехвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат страна и там (просъществувала тя единствено година-две, тъй че няма да я броим), аварите обаче посрещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил надвит и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е през днешния ден Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; точно против тази България, която напирала да превземе Солун, се отправил на поход през 688 година византийският император Юстиниан II Носоотрязания и едвам не бил покорен и побягнал позорно, както написа във византийските летописи, а бойците му били избити от прабългарите на Кубер.
etargetAllowOtherCheck=!0; По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – евентуално това е бил тайният план на двамата братя… Алцек траял на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с наслада, само че през нощта заповядал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с останалите живи мъже и дами побягнал на юг през Алпите. Било зима, по какъв начин са оживели, не е известно, само че напролет се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и траяли да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си безконечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро…
Не съумял Алцек да основе дванадесетата българска държава, само че неговите българи оставили из Апенините освен името си, само че и кръвта си:
Данте, вика унгарецът, е от българския жанр Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини направо си е потомък на българския хан Паган…
Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наименуван Арпад, пристигнал по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой маджарин!) основал Унгария…
А кой основа вашата – дванадесетата българска държава през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата страна в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в рамките й! Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?
Ами тъй като елементарни хора страни не могат да вършат. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, по тази причина не помните и собствената си история. Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си отпътува. Сигурно прекаляваше той в приказките си, само че някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните остарели и нови истории и се оказа, че такива Българии в действителност е имало, един създател разказва за една, различен – за друга, трети гневно ги отхвърля, а ние всички нехаем…
И така ден след ден, век след век – „ Било ли е, не е ли било? ” – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъглата на нашата памет. Другите нации прогласяват за истина и най-малката възможност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на подозрението. Кое е по-добро?
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ