Скандал по български и новите стандарти в киното
Ние, българите обичаме да си имаме от всичко по две – два синода, два оперативни щаба, два футболни съюза, два тима ЦСКА, а за какво не и две кино оферти за премиите " Оскар ".
Миналата седмица, до момента в който следях завихрилия се скандал по отношение на обява на, който разяснява легитимността и архаичността на избора за българско предложение за " Оскар ", като един огромен киноман се замислих накъде върви киното и какви са новите критерии за " прекрасен филми ".
В нашите кино среди разискват коя тематика е по-актуална – тази за расизма, която се визира в „ Страх “ на Ивайло Христов, избран за българското предложение за " Оскар " от специфична комисия към Националния кино център, или тази за хомофобията в „ Жените в действителност плачат " на Мина Милева и Весела Казакова, желан от Тео Ушев.
Не знам те къде живеят, само че аз пребивавам в България, в която и двете тематики са еднообразно настоящи. Страдаме от толкоз тежки предубеждения и добър образец за това е отношението ни към мигрантите, другите и към Истанбулската спогодба.
Имам другари чернокожи, хомосексуалисти, мюсюлмани. Никога не съм гледала на тях от друг ъгъл – идваме на този свят по еднакъв метод и завършваме виталния си път на едно и също място.
Последните години ми демонстрираха, че светът не е задоволително зрял да води спор по този въпрос – ние, хората, обичаме да сме радикални и образец в тази посока са унищожаването и обругаването на скулптури на и провъзгласяването му за робовладелец и расист, прокламирането на вманиачен феминизъм до степен, че към този момент мъжете не смеят да вършат похвали, с цел да не ги обвинят в полов тормоз и изпадането в крайности във връзка с хората с друга полова ориентировка.
Но да се върна към новите стандарти в киното и въвеждането на квоти, що е то настояща тематика за филм и смяната на исторически обстоятелства.
Аз съм извънредно демократичен човек, само че това, което се случва в киното не ми харесва. Не считам, че в киното или където и да било другаде би трябвало да има квоти за дами, чернокожи или хомосексуалисти. Те основават в допълнение разделяне и са причина за дискриминация.
Смятам обаче, че напъните би трябвало да бъдат ориентирани към обезпечаване на еднакъв старт за всички и всеки един претендент би трябвало да бъде оценен на база на неговите качества, познания и умения, а не по пол, раса, етнос или полова ориентировка. Добрият филм би трябвало да е забавен, да те държи залепен за екрана до последната минута и да те оставя разчувствуван до степен, че да приказваш за него години откакто си го гледал.
Не съм съгласна да се трансформира историята – положително или неприятно, предишното е нещо, което не можем да променим.
Не считам, че е обикновено да се жигосват като расистки филми като „ “, който отразява исторически обстоятелства от Американската революция.
Не считам, че е обикновено феята кръстница на Пепеляшка да е негър мъж, който се счита за полово безпристрастен, тъй като се колебая, че през 1697 година на Шарл Перо и през 1812 година на братя Грим им е хрумнало феята кръстница да е негър мъж, който носи рокля.
Не считам, че е обикновено Джеймс Бонд да е негър, защото Йън Флеминг ясно го разказва в книгите си като бял хетеросексуален мъж.
Едва ли Марио Пузо или Копола са си мислили какъв % от героите в „ Кръстникът “ да са чернокожи, или пък Франк Дарабонт се е чудил по какъв начин да вмъкне дами в „ “, само че и след толкоз години към момента затаяваме мирис, когато ги гледаме. Не си задаваме въпроса режисьорът мъж ли беше, или жена, нито виждаме, дали има и какъв брой от актьорите са чернокожи или хомосексуалисти.
И както е споделил великият Алфред Хичкок: „ Киното – това е животът, от който са изрязани скучните подиуми “. Нека можем да се любуваме на живота без скуката.
Автор: Цонка Дрянкова
Миналата седмица, до момента в който следях завихрилия се скандал по отношение на обява на, който разяснява легитимността и архаичността на избора за българско предложение за " Оскар ", като един огромен киноман се замислих накъде върви киното и какви са новите критерии за " прекрасен филми ".
В нашите кино среди разискват коя тематика е по-актуална – тази за расизма, която се визира в „ Страх “ на Ивайло Христов, избран за българското предложение за " Оскар " от специфична комисия към Националния кино център, или тази за хомофобията в „ Жените в действителност плачат " на Мина Милева и Весела Казакова, желан от Тео Ушев.
Не знам те къде живеят, само че аз пребивавам в България, в която и двете тематики са еднообразно настоящи. Страдаме от толкоз тежки предубеждения и добър образец за това е отношението ни към мигрантите, другите и към Истанбулската спогодба.
Имам другари чернокожи, хомосексуалисти, мюсюлмани. Никога не съм гледала на тях от друг ъгъл – идваме на този свят по еднакъв метод и завършваме виталния си път на едно и също място.
Последните години ми демонстрираха, че светът не е задоволително зрял да води спор по този въпрос – ние, хората, обичаме да сме радикални и образец в тази посока са унищожаването и обругаването на скулптури на и провъзгласяването му за робовладелец и расист, прокламирането на вманиачен феминизъм до степен, че към този момент мъжете не смеят да вършат похвали, с цел да не ги обвинят в полов тормоз и изпадането в крайности във връзка с хората с друга полова ориентировка.
Но да се върна към новите стандарти в киното и въвеждането на квоти, що е то настояща тематика за филм и смяната на исторически обстоятелства.
Аз съм извънредно демократичен човек, само че това, което се случва в киното не ми харесва. Не считам, че в киното или където и да било другаде би трябвало да има квоти за дами, чернокожи или хомосексуалисти. Те основават в допълнение разделяне и са причина за дискриминация.
Смятам обаче, че напъните би трябвало да бъдат ориентирани към обезпечаване на еднакъв старт за всички и всеки един претендент би трябвало да бъде оценен на база на неговите качества, познания и умения, а не по пол, раса, етнос или полова ориентировка. Добрият филм би трябвало да е забавен, да те държи залепен за екрана до последната минута и да те оставя разчувствуван до степен, че да приказваш за него години откакто си го гледал.
Не съм съгласна да се трансформира историята – положително или неприятно, предишното е нещо, което не можем да променим.
Не считам, че е обикновено да се жигосват като расистки филми като „ “, който отразява исторически обстоятелства от Американската революция.
Не считам, че е обикновено феята кръстница на Пепеляшка да е негър мъж, който се счита за полово безпристрастен, тъй като се колебая, че през 1697 година на Шарл Перо и през 1812 година на братя Грим им е хрумнало феята кръстница да е негър мъж, който носи рокля.
Не считам, че е обикновено Джеймс Бонд да е негър, защото Йън Флеминг ясно го разказва в книгите си като бял хетеросексуален мъж.
Едва ли Марио Пузо или Копола са си мислили какъв % от героите в „ Кръстникът “ да са чернокожи, или пък Франк Дарабонт се е чудил по какъв начин да вмъкне дами в „ “, само че и след толкоз години към момента затаяваме мирис, когато ги гледаме. Не си задаваме въпроса режисьорът мъж ли беше, или жена, нито виждаме, дали има и какъв брой от актьорите са чернокожи или хомосексуалисти.
И както е споделил великият Алфред Хичкок: „ Киното – това е животът, от който са изрязани скучните подиуми “. Нека можем да се любуваме на живота без скуката.
Автор: Цонка Дрянкова
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ