Незнайно защо винаги около 10 ноември се създава един ентусиазъм

Незнайно за какво постоянно към 10 ноември се основава един възторг в българското общество и стартира да се приказва демократична република България. Отвсякъде ни се внушава, че преходът от комунизъм към народна власт, от планова към пазарна стопанска система е завършил и към този момент сме свободни. Дали това обаче е по този начин или просто ни се предлага една красива неистина?

Всъщност, поглеждайки конфигурацията в 44-ото Народно заседание, по-скоро можем да се спрем на първата теза. От една страна, ни ръководят водачите, охранителите и прислугата на Централен комитет на Българска комунистическа партия. А от друга, главната е съпротива е формирана от внуците и синовете на същия този "червен партиен хайлайф ". Като прибавим и главните им сътрудници, самообявили се за патриоти или бранители на правата и свободите, в чиито редици личат имена на някогашни сътрудници на "Държавна сигурност ", излиза наяве за какво 30 години след ръководството на другарите от Българска комунистическа партия още не можем да "преходим " техния режим.

Та несъмнено и по тази причина доста от така наречен "деца на прехода " се възползваха от единственото си демократично право - на свободното предвижване. И към този момент градят бъдещето си другаде.

Тази позиция за прехода е на сътрудника ни Атанаси Петров. Той е на 25 години и се вписва в така наречен "деца на прехода " или както още е известно "генерация Z ". Драмата на това потомство, към което спада и сътрудника, е че това, което им се показва за достижение на демокрацията, в действителност е 28-годишна мъка, под благовидния термин "преход ". Агония, по време на която тези деца познаха света на дрогата, алкохола, безразборния секс, политическата проституция. Агония, резултат на неналичието на посока и изключително на правила.

За него е драма, а за мен - роденият и възмъжал по времето на социалистическата неистина и отгледал децата си по време на същия прокълнат "преход " - е покруса. А от нея спасението е единствено едно - сходно на евреите, водени от Мойсей след 40 години скитничество в пустинята, да намеря своя край. И най-сетне да се лиша от бремето на спомените и горчивината на разочарованието от това, което лъжливите политици назовават "преход ". А децата ни да намерят своята обетована земя някъде другаде, не и тук.