Фундаментално изследване за Захарий Стоянов
Неведнъж съм писал за стратегическата поредност на Панко Анчев " Българският разум ". Като редактор и първи четец на впечатляващата серия от девет тома (досега са излезли проучвания, отдадени на Георги Сава Раковски, Христо Ботев, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Антон Дончев, Кръстю Куюмджиев, Димитър Талев и " Теория и история " ), а пък и в многочислени диалози с критика-философ, когато той е доуточнявал своите хрумвания за съответните създатели или цялостната идея на поредицата, съм изпитвал наслада, неспокойствие и възходящ почит от внушителния план. И напълно неслучайно, тъй като съгласно мен с поредицата си Панко Анчев прави първи по рода си в новата история на България опит концептуално да се осмисли делото и творчеството на упоменатите огромни български писатели и духовни водачи на нацията.
В поредицата " Българският разум " изключително място заема най-новата книга на Панко Анчев, отдадена на Захарий Стоянов. Мисля, че в " Непрочетеният Захарий Стоянов " създателят реализира най-висока степен на комбиниране на философския, историческия, социално-политическия и литературоведческия разбор. Сякаш досегашните монографични проучвания са били подготовка точно за написването на тази книга. Още повече, че става дума за такава изключително комплицирана и спорна персона като създателя на " Записките по българските въстания ".
Още в уводните си думи Панко Анчев аргументира разбирането си за какво е нужна радикална преоценка и препрочит освен на гениалните " Записки по българските въстания ", само че и на цялостното духовно завещание на Захарий Стоянов. Според нашия откривател Захарий Стоянов е не просто импровизиран и ослепителен публицист и журналист, обладан от еуфорията на Възраждането, само че и огромен политически мъдрец, тъй като творчеството му показва публичното схващане от 80-те и 90-те години на XIX век и ни дава неподражаеми свидетелства за процесите през тези трагични десетилетия.
Може би като никой различен от следвъзрожденските писатели и журналисти Захарий Стоянов усеща дълбинните публични процеси, изследва или проучва освен следствията в общественото развиване, само че и аргументите, скритите трендове. Ето за какво Панко Анчев заслужено твърди, че " Записки по българските въстания " е първият български политически разказ за властта. И тук откривателят продължава и доразвива своите хрумвания, залегнали още в книгата му " Философия на литературната история " за епическия разказ и епическото схващане, родоначалници на които са Иван Вазов с " Под игото " и самият Захарий Стоянов със " Записки по българските въстания ". В " Записките " Панко Анчев вижда очертаващите се към този момент очертания и жанровите особености на епическия капиталистически разказ. И е уверен, че " Записките " би трябвало да се преглеждат не толкоз като летопис на националноосвободителните битки, не толкоз като спомен или спомен за Старозагорското и Априлското въстание, колкото като политическа литература, в която на първо място изпъква казусът за властта на всичките й нива.
За Панко Анчев мемоарната прозаичност на Захарий Стоянов единствено официално е отдадена на националноосвободителното придвижване и на неговите герои и жертви. Всъщност единствено сюжетът на " Записките " следва хронологията на битките, а концепциите, които разпростира великият публицист, са от десетилетието след Освобождението. Тук точно е ключът към творчеството на Захарий Стоянов.
Политическите възгледи на създателя на " Записките " се оформят по време на битките за национално избавление и изключително в интервала, когато той издава феноменалния вестник " Борба ", прочут като орган на Съединението. През 1881-1882 година той се числи към организацията на русенските либерали, а малко по-късно към каравелистите (през първата половина на 1886 г.), след това на стамболовистите (1887-1889). Но Захарий Стоянов има свое лично отношение и позиция към партиите и партийното строителство и активност. Винаги когато неговите разбирания влизат в несъгласие с устава или платформата на определената от него партия, той й обръща тил и потегля, както заслужено отбелязва Тодор Ташев, " след своето лично знаме ".
Панко Анчев преглежда комплицираната фигура на писателя, поборника и публичния деятел Захарий Стоянов в подтекста на своите проучвания за развиването на българския разум от края на XIX век. Току-що освободеното общество едвам образува своите институции, към момента няма блестящо обществено разслоение, не са се оформили обособените съсловия и прослойки, към момента е доста жив споменът за драмите и нещастията от Априлското въстание. Но доста бързо в границите на едно десетилетие единствено възторгът и опиянението от Освобождението се заместват от избуяващите лакомия, самомнителност, нарцисизъм, злоба, които превземат обществото. За това време Иван Вазов споделя, че предходният разгар на сърцата на романтиците и поборниците за национално избавление е преместен от " грубата прозаичност на парламентарний живот ". В " Записките " си Захарий Стоянов напълно неслучайно редува изобразяването на светлите облици и герои на въстанията с подробните описания на низ от изменничества и подлости, които съпътстват революционните битки.
Захарий Стоянов осъзнава изключителното значение на това преди малко освободената от турско иго българска нация да има своите нравствени икони и духовни водачи. Ето за какво с такава обич, пиетет и екстаз той портретува облиците на някои от най-ярките български националреволюционери. В очерците и историко-биографическите бележки, отдадени на тези светли имена, той рисува по този начин нужните за националното самочувствие и съзнание нравствени икони, които ще бъдат образец и ориентир за бъдещите български генерации.
Според Панко Анчев Захарий Стоянов е новият вид български публицист, който се оформя след Освобождението, тъй като неговото обемно творчество съставлява освен равносметка на Възраждането, само че и завършек на неговата ера. Проницателно е наблюдението на откривателя, че от дълго време одобреното в българското литературознание разбиране, че " Записките " са епосът на българската национална история е незадълбочено: " Аз отхвърлям това твърдение; то е неопределено от литературоведска позиция, погрешно и основаващо се на незадълбочено и прекомерно прочувствено четене. Захарий Стоянов е кадърен да те накара да четеш прочувствено и с нестихващо неспокойствие, тъй като е популярен занаятчия на словото и споделя увлекателно. Но огромните майстори на словото от ранга на самия Захарий Стоянов не са безусловно епически писатели. Захарий Стоянов е занаятчия и основател на политическия разказ за властта. Като подобен разказ с изключение на " Записки по българските въстания " биха могли да бъдат избрани и биографиите му на Васил Левски, Христо Ботев, Чардафон Велики и Любен Каравелов, взети като едно цяло произведение с един общ сюжет и разнообразни герои и характери в разнообразни обстановки. "
Панко Анчев акцентира непреходното значение на " Записките ", както и полемичната журналистика на Захарий Стоянов за осветляването на положението на българското общество преди и след въстанията. В главите за политическия прелом, спомените от историята, както и политическите биографии (на Христо Ботев, Васил Левски и Любен Каравелов) се подчертава на неповторимата дарба на Летописеца да отразява живо и пластично процеса на основаване на историята, да запечатва нейното придвижване, да съхранява неумиращ облика й. Тая журналистика има необикновен темп, ритъма на неспокойната и търсеща мисъл, на неукротимата и непрекъснато пулсираща страст. Тя цялата е деяние, придвижване и неспособност да се ограничи това придвижване. Тя реагира остро и незабавно на всеки факт от тогавашните публични връзки. Но бързите рефлексии на тази журналистика се дефинират на първо място от изключителния динамичен дух, с който е наситена. След Христо Ботев българската литература не познава толкоз прочувствено въздействащ полемист като Захарий Стоянов. Наистина ураганното му слово дава съображение на Никола Обретенов да възкликне: " А когато пък полемизираше, с цел да отстоява концепциите си, да брани свободата и независимостта на България, тоя беше немилостив и безмилостен в стихията си ".
В поредицата " Българският разум " са фокусирани и преосмислени духовните старания и многогодишните проучвания на най-значимите български литературни критици, народопсихолози и историци през последния век. Заслугата на Панко Анчев е, че основава повсеместен модел, безапелационна идея, която за първи път обрисува пред нас общата картина и откроява връзките, аргументите и следствията, трендовете в развиването на българската литература и социална мисъл в подтекста на историческия развой.
В поредицата " Българският разум " изключително място заема най-новата книга на Панко Анчев, отдадена на Захарий Стоянов. Мисля, че в " Непрочетеният Захарий Стоянов " създателят реализира най-висока степен на комбиниране на философския, историческия, социално-политическия и литературоведческия разбор. Сякаш досегашните монографични проучвания са били подготовка точно за написването на тази книга. Още повече, че става дума за такава изключително комплицирана и спорна персона като създателя на " Записките по българските въстания ".
Още в уводните си думи Панко Анчев аргументира разбирането си за какво е нужна радикална преоценка и препрочит освен на гениалните " Записки по българските въстания ", само че и на цялостното духовно завещание на Захарий Стоянов. Според нашия откривател Захарий Стоянов е не просто импровизиран и ослепителен публицист и журналист, обладан от еуфорията на Възраждането, само че и огромен политически мъдрец, тъй като творчеството му показва публичното схващане от 80-те и 90-те години на XIX век и ни дава неподражаеми свидетелства за процесите през тези трагични десетилетия.
Може би като никой различен от следвъзрожденските писатели и журналисти Захарий Стоянов усеща дълбинните публични процеси, изследва или проучва освен следствията в общественото развиване, само че и аргументите, скритите трендове. Ето за какво Панко Анчев заслужено твърди, че " Записки по българските въстания " е първият български политически разказ за властта. И тук откривателят продължава и доразвива своите хрумвания, залегнали още в книгата му " Философия на литературната история " за епическия разказ и епическото схващане, родоначалници на които са Иван Вазов с " Под игото " и самият Захарий Стоянов със " Записки по българските въстания ". В " Записките " Панко Анчев вижда очертаващите се към този момент очертания и жанровите особености на епическия капиталистически разказ. И е уверен, че " Записките " би трябвало да се преглеждат не толкоз като летопис на националноосвободителните битки, не толкоз като спомен или спомен за Старозагорското и Априлското въстание, колкото като политическа литература, в която на първо място изпъква казусът за властта на всичките й нива.
За Панко Анчев мемоарната прозаичност на Захарий Стоянов единствено официално е отдадена на националноосвободителното придвижване и на неговите герои и жертви. Всъщност единствено сюжетът на " Записките " следва хронологията на битките, а концепциите, които разпростира великият публицист, са от десетилетието след Освобождението. Тук точно е ключът към творчеството на Захарий Стоянов.
Политическите възгледи на създателя на " Записките " се оформят по време на битките за национално избавление и изключително в интервала, когато той издава феноменалния вестник " Борба ", прочут като орган на Съединението. През 1881-1882 година той се числи към организацията на русенските либерали, а малко по-късно към каравелистите (през първата половина на 1886 г.), след това на стамболовистите (1887-1889). Но Захарий Стоянов има свое лично отношение и позиция към партиите и партийното строителство и активност. Винаги когато неговите разбирания влизат в несъгласие с устава или платформата на определената от него партия, той й обръща тил и потегля, както заслужено отбелязва Тодор Ташев, " след своето лично знаме ".
Панко Анчев преглежда комплицираната фигура на писателя, поборника и публичния деятел Захарий Стоянов в подтекста на своите проучвания за развиването на българския разум от края на XIX век. Току-що освободеното общество едвам образува своите институции, към момента няма блестящо обществено разслоение, не са се оформили обособените съсловия и прослойки, към момента е доста жив споменът за драмите и нещастията от Априлското въстание. Но доста бързо в границите на едно десетилетие единствено възторгът и опиянението от Освобождението се заместват от избуяващите лакомия, самомнителност, нарцисизъм, злоба, които превземат обществото. За това време Иван Вазов споделя, че предходният разгар на сърцата на романтиците и поборниците за национално избавление е преместен от " грубата прозаичност на парламентарний живот ". В " Записките " си Захарий Стоянов напълно неслучайно редува изобразяването на светлите облици и герои на въстанията с подробните описания на низ от изменничества и подлости, които съпътстват революционните битки.
Захарий Стоянов осъзнава изключителното значение на това преди малко освободената от турско иго българска нация да има своите нравствени икони и духовни водачи. Ето за какво с такава обич, пиетет и екстаз той портретува облиците на някои от най-ярките български националреволюционери. В очерците и историко-биографическите бележки, отдадени на тези светли имена, той рисува по този начин нужните за националното самочувствие и съзнание нравствени икони, които ще бъдат образец и ориентир за бъдещите български генерации.
Според Панко Анчев Захарий Стоянов е новият вид български публицист, който се оформя след Освобождението, тъй като неговото обемно творчество съставлява освен равносметка на Възраждането, само че и завършек на неговата ера. Проницателно е наблюдението на откривателя, че от дълго време одобреното в българското литературознание разбиране, че " Записките " са епосът на българската национална история е незадълбочено: " Аз отхвърлям това твърдение; то е неопределено от литературоведска позиция, погрешно и основаващо се на незадълбочено и прекомерно прочувствено четене. Захарий Стоянов е кадърен да те накара да четеш прочувствено и с нестихващо неспокойствие, тъй като е популярен занаятчия на словото и споделя увлекателно. Но огромните майстори на словото от ранга на самия Захарий Стоянов не са безусловно епически писатели. Захарий Стоянов е занаятчия и основател на политическия разказ за властта. Като подобен разказ с изключение на " Записки по българските въстания " биха могли да бъдат избрани и биографиите му на Васил Левски, Христо Ботев, Чардафон Велики и Любен Каравелов, взети като едно цяло произведение с един общ сюжет и разнообразни герои и характери в разнообразни обстановки. "
Панко Анчев акцентира непреходното значение на " Записките ", както и полемичната журналистика на Захарий Стоянов за осветляването на положението на българското общество преди и след въстанията. В главите за политическия прелом, спомените от историята, както и политическите биографии (на Христо Ботев, Васил Левски и Любен Каравелов) се подчертава на неповторимата дарба на Летописеца да отразява живо и пластично процеса на основаване на историята, да запечатва нейното придвижване, да съхранява неумиращ облика й. Тая журналистика има необикновен темп, ритъма на неспокойната и търсеща мисъл, на неукротимата и непрекъснато пулсираща страст. Тя цялата е деяние, придвижване и неспособност да се ограничи това придвижване. Тя реагира остро и незабавно на всеки факт от тогавашните публични връзки. Но бързите рефлексии на тази журналистика се дефинират на първо място от изключителния динамичен дух, с който е наситена. След Христо Ботев българската литература не познава толкоз прочувствено въздействащ полемист като Захарий Стоянов. Наистина ураганното му слово дава съображение на Никола Обретенов да възкликне: " А когато пък полемизираше, с цел да отстоява концепциите си, да брани свободата и независимостта на България, тоя беше немилостив и безмилостен в стихията си ".
В поредицата " Българският разум " са фокусирани и преосмислени духовните старания и многогодишните проучвания на най-значимите български литературни критици, народопсихолози и историци през последния век. Заслугата на Панко Анчев е, че основава повсеместен модел, безапелационна идея, която за първи път обрисува пред нас общата картина и откроява връзките, аргументите и следствията, трендовете в развиването на българската литература и социална мисъл в подтекста на историческия развой.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ