Немският психолог и психоаналитик Фриц Риман ни кара да погледнем

Немският психолог и психоаналитик Фриц Риман ни кара да погледнем страха без боязън. Да го приемем и овладеем значи да се развиваме, да станем по-зрели. Когато бягаме от страха и конфликта с него, когато сме засегнати и не смеем да изразим експанзията си, когато се усещаме подвластни от любовта и се опасяваме да не я загубим, страховете ни се обръщат с яд към нас и ни трансформират в депресирани страдалци, изнемогващи под товара на накриво възприятие за морално предимство. Споделяме теорията на Риман за депресивния човек и експанзията от книгата му „ Основни форми на боязън ”.

За депресивният човек е огромен проблем да се оправи със своите експанзии и афекти. Как да бъде нападателен, да се декларира и постанова, когато е налегнат от боязън от загуба, претърпява се като подвластен и толкоз доста се надява на обич? Зависимият не може да нападне този, от който е подвластен, от който се нуждае. Това би означавало да отсече клона, върху който седи. Но светът и хората – такива, каквито са, какъвто, несъмнено, е всеки един от нас – правят въпреки това експанзиите и афектите неизбежни. Как обаче депресивният да се отнася към своите експанзии, откакто те му се костват толкоз рискови?

Едната опция е да ги заобикаля. Това се реализира посредством основаването на една идеология на миролюбието. По този метод човек не позволява нито в себе си, нито на открито опцията за експанзия, както и нея самата. Там, където би трябвало да се наложи, да влезе в конфликт, където в действителност би трябвало да се отбранява, той обезврежда обстановката, като я преиначава и оневинява – другият напълно не е имал това предвид; не си коства да станеш нападателен поради една дреболия, по този начин единствено се излагаш. Колкото повече човек се отдръпва в границите на една такава идеология, позволява да бъде засегнат, без да се съпротивлява, не си разрешава лични афекти, толкоз повече това държание би трябвало да бъде обезщетено от възприятието за морално предимство, без самото то да бъде разпознато като една – при това сублимна – форма на експанзия.

Това държание кулминира в ролята на страдалеца, която може да докара до нравствен, честен или полов мазохизъм. Тук се стига до това необичайно взаимоотношение, в което неизживяното, непосмяното се съпреживява в идентификацията с другия, комуто то в прочут смисъл е предоставено, трансферирано. Който трансформира себе си в обект на един изискващ, вземащ си и нападателен сътрудник, съпреживява в идентификацията с него освен тези потиснати у себе си страни, а изключително мощно изпитва възприятието на морално предимство: като понасящ той е по-добрият и счита, че е почтен, когато оставя другия да бъде отговорен. Тук става ясна проблематичността на едностранчиво претърпените „ добродетели “: до момента в който човек умишлено има вяра, че е страдащият, неумишлено трансформира другия в страдащ; садомазохистичното отношение се преобръща; „ светецът “ става изтезател, а „ грешникът “ – мъченик. „ Не килърът, а убитият е отговорен “ е заглавието на една пиеса от Франц Верфел. Защото когато в търпеливо примирение депресивният оставя другия да стане нападателен, „ неприятен “ и с това отговорен, той разсънва и ускорява у него възприятието за вина; а в случай че пък се разболее поради другия, последният в никакъв случай няма да може да се освободи от възприятието за виновност, до момента в който самият депресивен си остава почтено страдащият. Тук могат да се разиграят страховити неща, които дават визия за интензивността на афектите, стоящи зад тежките депресии, без засегнатият да ги осъзнава като експанзия – той би бил надълбоко шокиран, в случай че човек му предложи това пояснение.

Зад свръхзагрижената обич на депресивните хора се крият несъзнавани експанзии c тази своя свръхзагриженост те могат да задушат колегата, „ нежно да го изнасилят “.

Дори в най-често срещаната форма на депресивни експанзии – хленчене, недоволство и вайкане – самата експанзия също остава неосъзната. Депресивните не осъзнават какъв брой изнуряващо може да работи това на колегата. Те хленчат, че всичко им идва прекалено много, че хората са толкоз неприятни и безогледни; изразът на лицето им укорява без думи и разсънва по всевъзможни способи у другия възприятие за виновност, тъй че той се вижда заставен още повече да се преценява в общуването с тях. Или пък на колегата това му идва допълнително, той съумява да прозре обстановката и да се освободи от възприятието за виновност, с което депресивният го е натоварил.

Ако експанзията не откри нито един от упоменатите тук пътища, тя може да се прояви в началото като самосъжаление и в последна сметка да се насочи против личната персона, какъвто най-често е казусът с меланхолика. Заради станалия за него неразгадаем спор сред експанзия, възприятие за виновност и в същото време боязън от загуба на любовта, той би трябвало да насочи всички – първоначално годни във връзка с другия – оплаквания, упреци и своята ненавист към самия себе си, стигайки до себеомраза и до умишлено или неумишлено саморазрушаване. Истински трагично е саморазрушаването, провокирано от основателно появилите се в миналото в детството усеща на ненавист и злоба, които човек в никакъв случай не е съумял да изрази, тъй като по този начин единствено би влошил своята обстановка и би се претърпял като неприятен. Не намерил опцията, вентила да се освободи от своите афекти, претърпял ги с възприятие за виновност, той е трябвало да ги насочи против себе си, и като един тип самонаказание. Най-големите нещастия се разиграват в детството; те са породени от събитието, че детето е било насила да одобри своята отхвърленост като себеомраза във вътрешността в себе си и поради боязън от загуба и незащитеност да преживее своите експанзии като прекомерно огромно задължение за застрашената си обстановка. Така още през цялото време депресивният не е наясно по какъв начин да се оправи с експанзиите си. Вследствие на това той постоянно схваща прекомерно късно или пък въобще не схваща къде и по кое време е можело или трябвало да бъде агресивен; живее с неправилна визия за това, каква степен на експанзия би трябвало да вложи, с цел да реализира нещо, да се утвърди или наложи – той резигнира при мисълта, че за задачата са нужни тонове експанзия, с които той не разполага; и най-сетне, той има изцяло пресилена визия за вероятните последици от една проявена експанзия, които той, поради боязън и подготвеност да се усеща отговорен, вижда като прекомерно огромни – той непрестанно се опасява от един тип бумеранг, който го застига с двойно по-голяма мощ от тази, с която е хвърлен. Способността да реши по кое време би трябвало да е нападателен, да осъзнае, че постоянно единствено един корав взор и една декларирана позиция са задоволителни, с цел да предизвикаш почит у другите, да разбере, че надценява вероятните последици от своите прояви на експанзия – това са сериозните пунктове, които депресивният би трябвало да упражнява, с цел да придобие нов опит за справяне с експанзиите си.

Можем да кажем, че в потисканите експанзии на депресивния личи една възходяща линия, която потегля от свръх-загрижеността, идеологизирането на невзискателност, миролюбивост и примирение, и през хленчещото вайкане и страдалческата позиция води до обръщането на експанзията против самия себе си, изразяващо се в самоупреци, самообвинения, само-наказания, даже в саморазрушаване. Към това ориентиране на експанзията към себе си спада и към този момент упоменатото соматизиране; някои тежки или нелечими заболявания могат психодинамично да зародят на такава почва, като че ли като последно несъзнавано самонаказание и в същото време възмездие в саморазрушаването.

Афектите и експанзиите, които не могат или не трябва да се демонстрират, които по този начин и не намират вентил, освен стават извънредно мъчителни; те довеждат до една всеобща уязвимост на импулсите, до бездейност и пасивност, които по едно и също време са разследване на възпрепятстваната настъпателност и вторично се трансформират в нейно ново затруднение. Омразата, яростта и завистта са неизбежни в живота на детето, само че стават рискови едвам тогава, когато се натрупват вътре в него и се трансформират в учредения за депресии. Едва когато на детето бъде позволено да демонстрира своите афекти и настъпателност, то може да се научи да се оправя с тях, да ги ползва уместно съгласно обстановката или да се откаже от тях. Ако едно дете е извънредно безшумно и чинно, в случай че му е скучно и не подхваща нищо, в случай че не демонстрира самодейност и би трябвало да бъде подтиквано към каквато и да е интензивност, в случай че не е по детски импулсивно, в случай че не може да се занимава независимо и реагира свръхчувствително на оставянето му единствено – всичко това са признаци на една започваща меланхолия, на които би трябвало да се обърне внимание.

Избрано от „ Основни форми на боязън ”, Фриц Риман, изд. Лик, превод Златко Теохаров
Снимка: Аmerica.pink