Българско, незаличимо
Недялко Бакалов
Един от най-тъжните моменти в живота ми бе, когато преди четвърт век видях избодените очи на свети цар Борис-Михаил Първи Покръстител в манастира „ Свети Наум ” край Охридското езеро. Стенописът е от 1806 година. Сърцето ме заболя и когато предишния месец зърнах заличените дарствени надписи на занаятчиите от българските филистерски гилдии върху иконите в битолския храм „ Рождество Богородично ”. Малка разтуха бе оживялото „ български ” в иконата на един от еснафите. Нямаше я и паметната плоча, прославяща делото на локалния покровител доктор Константин Мишайков, закупил и дарил терена за откритата през 1876-а църква и прилежащото към нея учебно заведение „ Св. св. Кирил и Методий ”. Така е освен в Битоля. Така е и в Дебър, Кичево, Скопие, Крива паланка, Велес, по този начин е
в цяла Вардарска Македония
В Дебърския манастир вместо името на Борис Първи е изписано това на сръбския крал Стефан Дечански. Случаите на посягане и безчинство са в детайли изброени и документирани от огромния патриот, починалия професор Божидар Димитров.
Всички знаем и ориста на Битолския надпис на цар Иван Владислав, потрошен и потулен в мазето на битолския музей. Панде Ефтимов, мир на праха му, снима през 1956 година плочата и изпраща фотографията на българското посолство в Белград. Македонските управляващи му се „ отблагодаряват ” с
присъда и затвор
Системно е заличавано „ български ” в изписаното по волята на ктиторите прилагателно към названието на просветителите св. св. Кирил и Методий. На множеството фрески е прибавено „ славянски ”, на някои от тях от свещена елементарност, т.е. незнание, е оставено „ от Преслав ”. Явно малко на брой от заличителите знаят, че това е името на остарялата българска столица.
Така е във Вардарска Македония – усърдно са отстранени всички знаци, че популацията в тази част от географската област Македония докъм средата на предишния век се е осъзнавало като българско и е оставило материални и духовни знаци за това. В града, в който пребивавам – Хасково, вторият като време на пораждане православен храм е „ Свети Архангели Михаил и Гавраил ”. Осветен е през 1861 година и тъй като кварталът, в който е съграден, по това време е населяван от гърчеещи се българи – надписите върху стенописите са гръцки. Преди няколко години стенописите в черквата бяха главно реставрирани и гръцките надписи си останаха, не ги замениха с български. На молещите се под непознатите букви вярващи вероятно не им е прелестно, само че утешително одобряват, че такава е била волята Божия. ЮНЕСКО не разрешава реставраторска интервенция в монументи, която би трансформирала етническата им характерност. Знаят ли във Вардарска Македония за това условие на културната организация на Организация на обединените нации? Очевидно знаят, само че какво да сторят, когато тези българи от остаряло време смущават македонистката им съвест и те на воля размахват баданарката.
Горките, не осъзнават, че има незаличими неща. Трудно отвикват да бъдат себе си, да бъдат българи. Сами си избождат очите и по този начин повтарят стореното със Самуиловите бойци от Василий Българоубиец. Алеко Константинов има роман, озаглавен „ Пази, Боже, сляпо да прогледа ”. Колко още ще чакаме да прогледнат духовно слепите?
Един от най-тъжните моменти в живота ми бе, когато преди четвърт век видях избодените очи на свети цар Борис-Михаил Първи Покръстител в манастира „ Свети Наум ” край Охридското езеро. Стенописът е от 1806 година. Сърцето ме заболя и когато предишния месец зърнах заличените дарствени надписи на занаятчиите от българските филистерски гилдии върху иконите в битолския храм „ Рождество Богородично ”. Малка разтуха бе оживялото „ български ” в иконата на един от еснафите. Нямаше я и паметната плоча, прославяща делото на локалния покровител доктор Константин Мишайков, закупил и дарил терена за откритата през 1876-а църква и прилежащото към нея учебно заведение „ Св. св. Кирил и Методий ”. Така е освен в Битоля. Така е и в Дебър, Кичево, Скопие, Крива паланка, Велес, по този начин е
в цяла Вардарска Македония
В Дебърския манастир вместо името на Борис Първи е изписано това на сръбския крал Стефан Дечански. Случаите на посягане и безчинство са в детайли изброени и документирани от огромния патриот, починалия професор Божидар Димитров.
Всички знаем и ориста на Битолския надпис на цар Иван Владислав, потрошен и потулен в мазето на битолския музей. Панде Ефтимов, мир на праха му, снима през 1956 година плочата и изпраща фотографията на българското посолство в Белград. Македонските управляващи му се „ отблагодаряват ” с
присъда и затвор
Системно е заличавано „ български ” в изписаното по волята на ктиторите прилагателно към названието на просветителите св. св. Кирил и Методий. На множеството фрески е прибавено „ славянски ”, на някои от тях от свещена елементарност, т.е. незнание, е оставено „ от Преслав ”. Явно малко на брой от заличителите знаят, че това е името на остарялата българска столица.
Така е във Вардарска Македония – усърдно са отстранени всички знаци, че популацията в тази част от географската област Македония докъм средата на предишния век се е осъзнавало като българско и е оставило материални и духовни знаци за това. В града, в който пребивавам – Хасково, вторият като време на пораждане православен храм е „ Свети Архангели Михаил и Гавраил ”. Осветен е през 1861 година и тъй като кварталът, в който е съграден, по това време е населяван от гърчеещи се българи – надписите върху стенописите са гръцки. Преди няколко години стенописите в черквата бяха главно реставрирани и гръцките надписи си останаха, не ги замениха с български. На молещите се под непознатите букви вярващи вероятно не им е прелестно, само че утешително одобряват, че такава е била волята Божия. ЮНЕСКО не разрешава реставраторска интервенция в монументи, която би трансформирала етническата им характерност. Знаят ли във Вардарска Македония за това условие на културната организация на Организация на обединените нации? Очевидно знаят, само че какво да сторят, когато тези българи от остаряло време смущават македонистката им съвест и те на воля размахват баданарката.
Горките, не осъзнават, че има незаличими неща. Трудно отвикват да бъдат себе си, да бъдат българи. Сами си избождат очите и по този начин повтарят стореното със Самуиловите бойци от Василий Българоубиец. Алеко Константинов има роман, озаглавен „ Пази, Боже, сляпо да прогледа ”. Колко още ще чакаме да прогледнат духовно слепите?
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ