Небето, облечено в охра, се покланяше на земята на инките.

Небето, облечено в охра, се покланяше на земята на инките. Жрецът Арами извършваше своя обред пред Портата на Боговете. Той пазеше техните секрети и ключа за Портата.

Всеки ден идваше на това място едновременно, да насочи своите молебствия. Вечер край огъня разказваше за прелестната страна Пайити и за мъдростта, донесена от нейните хора.

Дъщерята на жреца стоеше всякога като в транс и попиваше всяка дума.

– Татко, покажи ми ключа за вратата! Моля те!

– Не може, Аи! Още не си подготвена. Никой още не е подготвен – отсичаше татко ѝ.

Никой не знаеше къде е прикрит ключът, съществува ли въобще, или е част от античните митове. Аи проследяваше от време на време остарелия сановник, наблюдаваше странния му танц пред Портата и се чудеше дали Арами не е обладан от някой дух–веселяк. В скалата фактически имаше изсечена врата, а по средата ѝ имаше овална хлътналост. Едва ли има човек на Земята, който може да помръдне този голям камък. Момичето обичаше да прекарва доста време край езерото.

Наблюдаваше спокойните му води и игрите на светлината. А когато хвърлеше камъче, се удивяваше на кръговете, които се образуват и минават един в различен. Като че образуваха тунел към друго място. Представяше си Портата на Боговете като тези кръгове и една мисъл завладя главата ѝ: „ Ами в случай че приказките на баща не са просто митове и старческо бърборене?! “

Старият Арами разказваше по какъв начин в доста остарели времена през Портата идвали Боговете и ги научили на доста неща.

„ Трябва да схвана истина ли е! “ – реши буйната Аи. Тайничко проследяваше жреца, само че ключа по този начин и не виждаше. Разболя се Арами, шаманите опитваха всевъзможни билки и лекове. Усещайки своя край, той повика щерка си:

– Скъпа дъще, виждам те, когато ме наблюдаваш сред скалите. Вече знаеш всички ритуали – Аи погледна отговорно към земята. – Донеси ми златната чаша, с която сервирам на Инти свещеното питие!

Момичето донесе претенции съд и го подаде на жреца. Той хвана с две ръце чашата, с въртеливи придвижвания отдели долната част и подаде златния диск на щерка си.

– Това е ключът, нали това търсиш – направи изпитание да се усмихне и я погали по главата. – Слънцето се къпе в буйната река на твоите коси – целуна я по челото. – Знаеш какво да правиш с него.

След няколко дни остарелият Арами издъхна. По през целия ден Аи бродеше по поляните и хълмовете, не можеше да се оправи с болката. Акраш, най–доблестният боец от селото, беше влюбен в нея. Наблюдаваше я, помагаше ѝ, само че нейните безкрайни разходки към този момент го тревожеха.

Тъмен облак беше засенчил цветната усмивка на Аи и тя не можеше да се пребори с това.

– Трябва да направиш нещо – споделяше ѝ Акраш. – Мъдрият Арами към този момент е в Пайити и ти би трябвало да приемеш това.

Но тъгата по татко ѝ беше толкоз мощна, че не ѝ оставаше нищо друго, с изключение на да ревизира златния диск отключва ли вратата към приказната страна. Възможно ли е да го види още веднъж?!

В деня на Капак Раями Аи стана рано и вместо да отиде на празника на Слънцето, тя се насочи към Портата на Боговете. Застана пред скалата, подвигна златния диск високо към слънцето и се помоли:

– Велики Инти, в случай че има друга земя оттатък вратата, отведи ме там!

И сложи златния диск в овалната хлътналост. За един къс миг нищо не се промени и таман посегна да вземе диска назад, в близост се разля светлосиня светлина. Кълбовиден ураган я пое и я понесе в ярък тунел.

„ Умирам ли “ – намерения си Аи и продължаваше да прекосява тунела. Изведнъж падна на земя и се огледа в близост. Пред нея се изправяше друга врата, защитавана от два сфинкса. Момичето за първи път виждаше такива каменни същества. Пристъпи страхливо, докосна ги и мина през входа.

Намираше се до езеро, от което излизаше пара. Потопи ръка във водите му, те бяха ледено студени. Наоколо беше ярко и зелено. Треви и цветя се разстилаха в красиви пътеки. Извори с кристална вода сякаш пееха нежна ария. Навсякъде имаше пръснати бели каменни къщи, а по средата се издигаше огромна бяла пирамида. Аи потегли към нея, надникна вътре и беше удивена. На пода имаше кръг от бяла светлина и върху него бяха подредени дванадесет същества, изтъкани от светлина и плазма. Поклониха се на момичето, допирайки дланите си пред сърцето:

– Ела с мир!

Едно от съществата се приближи към нея и се поклони още веднъж:

– Идвам с мир! – и ѝ уточни центъра на кръга.

Аи постепенно пристъпи и застана на посоченото място. Бяла светлина се спусна върху нея от върха на пирамидата.

– Добре пристигнала в Пайити, Аи!

– Вие знаете името ми?!

– Арами беше наш възпитаник. Много добър възпитаник.

– Защо го оставихте да почине? Той тук ли е?

– Беше тук преди доста време. Премина сполучливо духовно посвещение. Но към този момент задачата му е друга и на друго място. Ще го срещнеш още веднъж на друго място, в друго време.

– Кои сте Вие?

– Ние сме Алхимици, на Ваш език значи Просветлени.

– Какво е това място?

– Това е нашият храм. Чуваш ли тази мелодия, която хармонизира ефира? Тук звукът провокира положение на разширено схващане, един нравствен светилник. Тук можеш да останеш три дни, изправяйки се против своите страхове, и да чуеш гласа на твоята душа.

– Ако остана, ще видя ли татко си?

– Както казахме, ще го видиш на Вашата Земя още веднъж, само че в друго, по–ново време.

– Какви ще бъдат хората тогава?

– Ще приказват за Рай и Ад, за най–прекрасното място и земята на безконечните страдания.

– А те съществуват ли?

– Раят и Адът не са места във Вашия физически свят. Те произлизат от вътрешното Ви положение. От позицията, в която виждате живота като наслаждение или страдалчество.

Момичето залитна и се свлече на пода. От върха на пирамидата се спусна върху нея жълта светлина. Сребърни светлинни пръстени оградиха тялото на Аи и тя се съвзе.

– Какво е това? Какво ми направихте?

– Болестите са резултат на неравновесие в енергийните полета на индивида. Хармонизирахме твоите силови полета. Тези пръстени разпределят силите, от които се нуждае твоето тяло. Сега те към този момент са в равновесие.

Момичето се заслуша в нежната мелодия на флейта, която изпълваше храма. Искаше да я запечата в съзнанието си за дълго време. Затвори очи и получи привидение. Беше още веднъж на нейната Земя, само че в друго време. Хората бяха необичайно облечени, на всички места имаше високи постройки, а в небето летяха големи железни птици.

– Боинг 777, подготвени ли сте за политане?

– Тук Боинг 777, подготвени сър!

Видя по какъв начин металната птица се понесе във въздуха, в корема ѝ имаше доста хора. Вероятно тя трябваше да ги придвижи над водата, която се виждаше изпод. Изведнъж видя надълбоко във водата бяла светлина. Птицата летеше, а светлинен ураган към този момент се беше устремил към нея. В момента, в който я доближи, металната птица и хората изчезнаха и Аи се разсъни от този сън.

– Какво стана, какво беше това?

– На Вашата Земя направихме храм, сходен на този. В центъра на храма поставихме платформа от два кръстосани триъгълника от червен гранит, а върху тях – голям кристал. От горната му страна излизаше бяла светлина, която се издигаше към върха на храма. Чрез този кристал се свързвахме с по–високите измерения. Но всичко от Вашия физически свят, което бива допряно от тази светлина, се дематериализира. Във времето, когато се извърши твоето привидение, този кристал ще се задейства и храмът още веднъж ще изплува от водата. Тогава ще срещнеш още веднъж татко си.

– Как да пребивавам до тогава?!

– Имаш любовта на Акраш. Любовта дава живот на безжизненото. Пали огън и в студено сърце, носи вяра и топлота. Любовта е благосъстоянието на човешката душа. Отдай се на тази обич! Всички сме пътешественици, които пътуват към дома. Често желаете да премахнете страданията, а те са тестване. Всяко страдалчество е интродукция към любовта! Ние ти дадохме равновесие. Поддържай го в мислите и възприятията си и ще бъдеш щастлива. Щастието е естетика!

Съзнанието на Аи се замъгли, единствено мелодията на флейта звучеше в главата ѝ. Събуди се на поляната пред Портата. Погледна към овалната хлътналост, само че златния диск го нямаше. Опита се да стане и видя подадената мощна ръка на Акраш.

– Търсих те. Сънувах доста непосилен сън – изгубвах те и те намирах, и отново те изгубвах.

– Тук съм – усмихна се Аи и се изправи против него. Погледна в тъмните му очи: – Винаги ме намирай! Чуваш ли?!Не ме оставяй дълго сама. Където и да съм, на всяко място и във всяко време, ще те чакам…

–––––

Това е прелестният роман на Катя Вангелова от град Варна. Тя ни написа, че има издадени две книги и голям брой изявления.

Изглежда, Налиша – Пазителката на Златния лъч, на Снежана Атанасова въодушеви създателите у вас.

Инфо: http://megavselena.bg