Пред физиката на тъгата, предпочитам химията на шегата
Не за първи път участвате в Празници на изкуствата Аполония. Какви усеща породи у Вас тазгодишното 34-то издание на Фестивала?
Представял съм две книги на Празници на изкуствата Аполония. На първите Аполонии бях повече фен. Тогава, в средата на 80-те, аз си мислех, че Созопол е най-прекрасното място на света. То и светът бе затворен за нас и можехме да идваме единствено на нашето море. Даже не на цялото, Синеморец също бе затворен, както и Резово - там бе гранична зона и се ходеше с открит лист. Ние, банда другари, опъвахме палатки към Каваците - на Смокиня, на Веселие. Там се чувствахме свободни, в това време на несвобода - описал съм това въодушевление в разказите си от сборника " Стари хипари ", да не се дублирам в този момент. Тогава ми се искаше тук да пребивавам непрекъснато - на палатка по пътя сред Созопол и Каваците.
За страдание, моят Созопол през днешния ден го няма, само че имам едно нещо, което върша наложително, когато отида там - поставям едно цвете на паметника на Георги Минчев. Знаете ли го? В парка, над Градския плаж - към морето. Не е пищен, а елементарен монумент - една китара с мотото: " Блажени години, когато рокендролът беше млад ". Малко от днешната созополска аудитория го знае, а Георги Минчев в действителност заслужава монумент - с една ария той направи за Созопол толкоз доста...
Публиката на Аполония по-различна ли е от читателите, с които се срещате на останалите Ви представяния?
Да, доста по-различна - по-информирана, по-четяща, пък и по-професионална. Сред читателите има и писатели, а това ме изпълва с известно стеснение - като да продаваш на краставичар краставици. Но пък измежду публиката на Аполония имам доста познати и съидейници. В публиката на Аполония са хората, другари на Георги Минчев, които издигнаха неговия монумент... А останалите в заличката на Старото учебно заведение са феновете, които, тъкмо като мен, поставят всякога по едно " цвете за Гошо ".
Близка ми е тази аудитория - и като възраст, и като въодушевление. Пред такива хора няма потребност от доста думи или човек да продава фасони, ние се усещаме един-друг, държим се естествено... Имал съм единствено две литературни срещи през годините в Старото учебно заведение и двете ми донесоха прочувствено доволство. И някаква убеденост, че има смисъл да пиша - това за един публицист е доста значимо. Защото в последно време постоянно /като по-млад по-рядко/ се запитвам: има ли смисъл?... И самичък не съм наясно с отговора.
Последната ви творба е озаглавена " Оксиморон /Нечовешки роман/ ". Защо " безчовечен "? И за какво в скоби, уточняващо като второ заглавие?
Героят на романа по специалност е лингвист - та от неговата сфера е и заглавието. Поех прочут риск с това заглавие - оказа се, че малко хора го схващат. Току ме срещне някой и каже: издал си нова книга, но какво беше: оксижен ли, октопод ли? А оксиморонът като стилистична фигура се учи в пети клас, има го в изпита след седми - за гимназиите. Но както споделяше един панчаревски шоп: " Вие, учените, сте доста елементарни! " - ето ви един шопски оксиморон.
А уточнението " безчовечен разказ " се отнася за героя ми - той не е човек, а нещо друго - То. Станал е подобен, поради компромисите, които прави... Най-общо казано, романът е за компромисите. Те ни трансформират от хора в някакви други същества. Ама да не прецизирам повече, че ще издам номера. " Книгите би трябвало да приказват за писателя - споделяше Радой Ралин. - А не писателя за книгите си ". От него съм го чул и виждам да го съблюдавам - почне ли един публицист доста да приказва за книгата си, отива в рекламния род. По-лошо - в саморекламния...
Оксиморон ли е българската ни реалност?
Ако приемем, че оксиморонът е тип абсурд, животът е цялостен с парадокси. Има ги на всички места, стига човек да ги вижда. Фейлетонистът, /какъвто съм аз към този момент четирийсет години/, има способността да улавя парадоксите - неговите рецептори са настроени на такава вълна. Фейлетонистът вижда неща, които другите хора отминават, чува думи или изрази, които другите не чуват, усеща нюанси, които за другите не са забавни... Мога да давам доста образци - като почна от политиката, мина през стопанската система или културата и стигна до името на едно столично учебно заведение... Всички мислят, че най-големите днешни несъответствия са тъкмо в политиката и политиците са отговорни за всичките ни беди. Но аз не мисля по този начин - дяволът постоянно се крие в детайлите, по тази причина да обръщаме внимание на дребните неща. Макар че името на едно учебно заведение не е дребно нещо, а е значително за учениците, които учат там... Говоря за 31-во СУЧЕМ " Иван Вазов ". Как ви звучи: СУЧЕМ Иван Вазов? Какви деца учат там - някакви сукалчета, които бозаят от Народния стихотворец? Или тарикатчета, които въртят-сучат нещо към Иван Вазов? Не е това... СУЧЕМ значи Средно Училище за Чужди Езици и Мениджмънт, само че вижте какво се е получило в композиция с името на Дядо Вазов. Писал съм го това доста пъти в " Стършел " и други вестници и, в случай че шефът на това учебно заведение си беше на мястото, надписът на фасадата нямаше да си е още на мястото. Дори предлагах на шефа да му измисля име на учебното заведение - отново да е за непознати езици и мениджмънт, отново да е Иван Вазов, само че не в такава композиция. Досега никой не ми се е обадил... Друга недомислица: театралните награди " Аскеер " - съществуват към този момент толкоз години. Какво значи " войник " - турски боец. Вие представяте ли си театрални награди в Полша с име " Руски солдат "? А в Чехия - " Варшавски контракт "? Или в Москва спектакъл МХАТ учредява премия " ВерМХАТ " /майтап с немския Вермахт/. Разбирам шегата, която евентуално се е видяла смешна на актьорите, измислили " Аскеера " - пародийка на американските " Оскар " -и. Но на мен не ми е смешно, а жалко. В националната памет аскерът е обвързван с убийства, палежи, насилия... Защо да кръщаваме театрални награди на турски бойци? Казвам го това, не от позицията на " патрЕот " - от Сидеровски или Валерисимеоновски тип - пази, Боже! Казвам го като човек на думите, който се възмущава от една явна нелепост. Но съм забелязал, че колкото е по-голяма една нелепост, тя трае повече години... И от ден на ден хора й ръкопляскат - в публиката на " Аскеер " -ите нормално седят политици, писатели, културни дейци и ръкопляскат... Сякаш имат банани в ушите и не чуват на какво ръкопляскат. Щом театралите от Театъра на армията толкоз желаят да величаят пагона и военщината, дано да си кръстят премията " Войскар " - отново има мигане с " Оскар " -а. Ама задаваме ли си и различен въпрос: в кои страни още има подобен оксиморон - Театър на армията? Може би единствено в Русия и в Северна Корея...
Ето такива оксиморони, от време на време дребнички, различен път едри, ме нервират и аз скачам против тях като един хартиен тигър и ги ухапвам със сатиричните си зъбки. А пък оксимороните даже не ме виждат - те не престават да си живеят живота. Когато бях по-млад, мислех, че с писане може да се оправи светът, през днешния ден съм сигурен - не може! Но пък фейлетонистът би трябвало да се опита, другояче да не е ставал фейлетонист, а домоуправител.
Ако нашето настояще е оксиморон, животът ни преди 1989 година, за който постоянно пишете, какъв троп е?
Запомнил съм го като словесни инверсии - преливане от пусто в празно. Социализмът доста обичаше празните думи. Може ли през днешния ден човек да повтори най-малко едно изречение от многочислените речи на Тодор Живков - този не доста просветен човек имаше събрани съчинения в 25 тома. Като студент по публицистика ме караха да зубря речи от конгреси и пленуми... Да изяснявам някакви такива обърнати/объркани словесни структури - " Учение и труд, труд и обучение ", " Дръзновение и жизненост, жизненост и безстрашие "... Или още по-абсурдното: " Икономиката - икономична, дело на всеки "... Моят другар, музикантът Васко Кръпката, събира остарели табелки с лозунги от това време и като му отивам на посетители в Драгалевци се кикотим на тия нелепости от предишното... Сега е смешно, само че тогава - по никакъв начин. Да си даваме сметка за това - какъв брой хора са платили с живота си, смачкани от оная система. И да не се повтаря в никакъв случай - дори и като фарс!
Наложил сте се като публицист хуморист. Не е ли мъчно в днешния ден да се открие смешното?
На мен не ми е мъчно - може би е професионална дисторция, само че всекидневната усмивка ме държи жизнен и радостен. Просто съм подобен човек - пред физиката на тъгата, избирам химията на шегата. А пред Борхес, избирам Хашек, пред Ортега-и-Гасет - Илф и Петров. Може би в очите на сериозните хора наподобявам лековерен, само че това е ситуацията, Минке - не мисля да се трансформирам. Нито да ставам сериозен - политик или предприемач. Или пък мастит автор- класик.
Макар и заредени с доста комизъм, във Вашите творби се прокрадва горест. Не й позволявате да вземе превес - може би е умишлен избор като душеспасителна реакция?
Май още Аристофан го е споделил, че написа смешно, тъй като му е тъжно. И при мен има нещо такова, без да съм грък, още по-малко Аристофан. Виж, гръцкото узо с маслини по никакъв начин не ми е непознато...
Нечовешко изпитание ли е да бъдеш публицист през днешния ден, у нас, в България?
Ами, доста е човешко... И си има име: суетност. От пуста суетност кой ли не се пробва да става публицист - пенсионери дават пенсиите си, с цел да издадат книги, безработни, вместо да си търсят работа, сядат да пишат романи, като мислят, че ще повторят триумфа на авторката на Хари Потър. Пишат манекенки, пишат моделки, пишат домакини-лелки... Вижда им се доста лесна работа, лесни пари, лесна популярност. И светлина на прожектори - изявленията в телевизионни студия, срещи с читатели, награди...
Расъл съм в писателско семейство по независещи от мен аргументи. И от дребен следя какво е писателския труд - самотна битка с листа. Не чакаш муза или ентусиазъм - музата я ти кацне, я не. Има единствено подозрения, съмнения, неустановеност в крайния резултат. И нито ден без ред, няма събота, няма неделя... А огромните възнаграждения, премиите и цялостните салони са цялостни миражи...
От живота си измежду пишещи разбрах едно: суетата е най-големият зложелател на писателя. Затова се отнасям съществено към писането, само че не се взимам на съществено като публицист. Дори избирам да ме назовават фейлетонист. Това не е самоподценяване - в противен случай, преувеличавам се. Даже прекомерно нескромно. Да не забравяме, че и Алеко беше фейлетонист, а написа най-важната книга за българите, по-актуална през днешния ден, в сравнение с преди време...
Представял съм две книги на Празници на изкуствата Аполония. На първите Аполонии бях повече фен. Тогава, в средата на 80-те, аз си мислех, че Созопол е най-прекрасното място на света. То и светът бе затворен за нас и можехме да идваме единствено на нашето море. Даже не на цялото, Синеморец също бе затворен, както и Резово - там бе гранична зона и се ходеше с открит лист. Ние, банда другари, опъвахме палатки към Каваците - на Смокиня, на Веселие. Там се чувствахме свободни, в това време на несвобода - описал съм това въодушевление в разказите си от сборника " Стари хипари ", да не се дублирам в този момент. Тогава ми се искаше тук да пребивавам непрекъснато - на палатка по пътя сред Созопол и Каваците.
За страдание, моят Созопол през днешния ден го няма, само че имам едно нещо, което върша наложително, когато отида там - поставям едно цвете на паметника на Георги Минчев. Знаете ли го? В парка, над Градския плаж - към морето. Не е пищен, а елементарен монумент - една китара с мотото: " Блажени години, когато рокендролът беше млад ". Малко от днешната созополска аудитория го знае, а Георги Минчев в действителност заслужава монумент - с една ария той направи за Созопол толкоз доста...
Публиката на Аполония по-различна ли е от читателите, с които се срещате на останалите Ви представяния?
Да, доста по-различна - по-информирана, по-четяща, пък и по-професионална. Сред читателите има и писатели, а това ме изпълва с известно стеснение - като да продаваш на краставичар краставици. Но пък измежду публиката на Аполония имам доста познати и съидейници. В публиката на Аполония са хората, другари на Георги Минчев, които издигнаха неговия монумент... А останалите в заличката на Старото учебно заведение са феновете, които, тъкмо като мен, поставят всякога по едно " цвете за Гошо ".
Близка ми е тази аудитория - и като възраст, и като въодушевление. Пред такива хора няма потребност от доста думи или човек да продава фасони, ние се усещаме един-друг, държим се естествено... Имал съм единствено две литературни срещи през годините в Старото учебно заведение и двете ми донесоха прочувствено доволство. И някаква убеденост, че има смисъл да пиша - това за един публицист е доста значимо. Защото в последно време постоянно /като по-млад по-рядко/ се запитвам: има ли смисъл?... И самичък не съм наясно с отговора.
Последната ви творба е озаглавена " Оксиморон /Нечовешки роман/ ". Защо " безчовечен "? И за какво в скоби, уточняващо като второ заглавие?
Героят на романа по специалност е лингвист - та от неговата сфера е и заглавието. Поех прочут риск с това заглавие - оказа се, че малко хора го схващат. Току ме срещне някой и каже: издал си нова книга, но какво беше: оксижен ли, октопод ли? А оксиморонът като стилистична фигура се учи в пети клас, има го в изпита след седми - за гимназиите. Но както споделяше един панчаревски шоп: " Вие, учените, сте доста елементарни! " - ето ви един шопски оксиморон.
А уточнението " безчовечен разказ " се отнася за героя ми - той не е човек, а нещо друго - То. Станал е подобен, поради компромисите, които прави... Най-общо казано, романът е за компромисите. Те ни трансформират от хора в някакви други същества. Ама да не прецизирам повече, че ще издам номера. " Книгите би трябвало да приказват за писателя - споделяше Радой Ралин. - А не писателя за книгите си ". От него съм го чул и виждам да го съблюдавам - почне ли един публицист доста да приказва за книгата си, отива в рекламния род. По-лошо - в саморекламния...
Оксиморон ли е българската ни реалност?
Ако приемем, че оксиморонът е тип абсурд, животът е цялостен с парадокси. Има ги на всички места, стига човек да ги вижда. Фейлетонистът, /какъвто съм аз към този момент четирийсет години/, има способността да улавя парадоксите - неговите рецептори са настроени на такава вълна. Фейлетонистът вижда неща, които другите хора отминават, чува думи или изрази, които другите не чуват, усеща нюанси, които за другите не са забавни... Мога да давам доста образци - като почна от политиката, мина през стопанската система или културата и стигна до името на едно столично учебно заведение... Всички мислят, че най-големите днешни несъответствия са тъкмо в политиката и политиците са отговорни за всичките ни беди. Но аз не мисля по този начин - дяволът постоянно се крие в детайлите, по тази причина да обръщаме внимание на дребните неща. Макар че името на едно учебно заведение не е дребно нещо, а е значително за учениците, които учат там... Говоря за 31-во СУЧЕМ " Иван Вазов ". Как ви звучи: СУЧЕМ Иван Вазов? Какви деца учат там - някакви сукалчета, които бозаят от Народния стихотворец? Или тарикатчета, които въртят-сучат нещо към Иван Вазов? Не е това... СУЧЕМ значи Средно Училище за Чужди Езици и Мениджмънт, само че вижте какво се е получило в композиция с името на Дядо Вазов. Писал съм го това доста пъти в " Стършел " и други вестници и, в случай че шефът на това учебно заведение си беше на мястото, надписът на фасадата нямаше да си е още на мястото. Дори предлагах на шефа да му измисля име на учебното заведение - отново да е за непознати езици и мениджмънт, отново да е Иван Вазов, само че не в такава композиция. Досега никой не ми се е обадил... Друга недомислица: театралните награди " Аскеер " - съществуват към този момент толкоз години. Какво значи " войник " - турски боец. Вие представяте ли си театрални награди в Полша с име " Руски солдат "? А в Чехия - " Варшавски контракт "? Или в Москва спектакъл МХАТ учредява премия " ВерМХАТ " /майтап с немския Вермахт/. Разбирам шегата, която евентуално се е видяла смешна на актьорите, измислили " Аскеера " - пародийка на американските " Оскар " -и. Но на мен не ми е смешно, а жалко. В националната памет аскерът е обвързван с убийства, палежи, насилия... Защо да кръщаваме театрални награди на турски бойци? Казвам го това, не от позицията на " патрЕот " - от Сидеровски или Валерисимеоновски тип - пази, Боже! Казвам го като човек на думите, който се възмущава от една явна нелепост. Но съм забелязал, че колкото е по-голяма една нелепост, тя трае повече години... И от ден на ден хора й ръкопляскат - в публиката на " Аскеер " -ите нормално седят политици, писатели, културни дейци и ръкопляскат... Сякаш имат банани в ушите и не чуват на какво ръкопляскат. Щом театралите от Театъра на армията толкоз желаят да величаят пагона и военщината, дано да си кръстят премията " Войскар " - отново има мигане с " Оскар " -а. Ама задаваме ли си и различен въпрос: в кои страни още има подобен оксиморон - Театър на армията? Може би единствено в Русия и в Северна Корея...
Ето такива оксиморони, от време на време дребнички, различен път едри, ме нервират и аз скачам против тях като един хартиен тигър и ги ухапвам със сатиричните си зъбки. А пък оксимороните даже не ме виждат - те не престават да си живеят живота. Когато бях по-млад, мислех, че с писане може да се оправи светът, през днешния ден съм сигурен - не може! Но пък фейлетонистът би трябвало да се опита, другояче да не е ставал фейлетонист, а домоуправител.
Ако нашето настояще е оксиморон, животът ни преди 1989 година, за който постоянно пишете, какъв троп е?
Запомнил съм го като словесни инверсии - преливане от пусто в празно. Социализмът доста обичаше празните думи. Може ли през днешния ден човек да повтори най-малко едно изречение от многочислените речи на Тодор Живков - този не доста просветен човек имаше събрани съчинения в 25 тома. Като студент по публицистика ме караха да зубря речи от конгреси и пленуми... Да изяснявам някакви такива обърнати/объркани словесни структури - " Учение и труд, труд и обучение ", " Дръзновение и жизненост, жизненост и безстрашие "... Или още по-абсурдното: " Икономиката - икономична, дело на всеки "... Моят другар, музикантът Васко Кръпката, събира остарели табелки с лозунги от това време и като му отивам на посетители в Драгалевци се кикотим на тия нелепости от предишното... Сега е смешно, само че тогава - по никакъв начин. Да си даваме сметка за това - какъв брой хора са платили с живота си, смачкани от оная система. И да не се повтаря в никакъв случай - дори и като фарс!
Наложил сте се като публицист хуморист. Не е ли мъчно в днешния ден да се открие смешното?
На мен не ми е мъчно - може би е професионална дисторция, само че всекидневната усмивка ме държи жизнен и радостен. Просто съм подобен човек - пред физиката на тъгата, избирам химията на шегата. А пред Борхес, избирам Хашек, пред Ортега-и-Гасет - Илф и Петров. Може би в очите на сериозните хора наподобявам лековерен, само че това е ситуацията, Минке - не мисля да се трансформирам. Нито да ставам сериозен - политик или предприемач. Или пък мастит автор- класик.
Макар и заредени с доста комизъм, във Вашите творби се прокрадва горест. Не й позволявате да вземе превес - може би е умишлен избор като душеспасителна реакция?
Май още Аристофан го е споделил, че написа смешно, тъй като му е тъжно. И при мен има нещо такова, без да съм грък, още по-малко Аристофан. Виж, гръцкото узо с маслини по никакъв начин не ми е непознато...
Нечовешко изпитание ли е да бъдеш публицист през днешния ден, у нас, в България?
Ами, доста е човешко... И си има име: суетност. От пуста суетност кой ли не се пробва да става публицист - пенсионери дават пенсиите си, с цел да издадат книги, безработни, вместо да си търсят работа, сядат да пишат романи, като мислят, че ще повторят триумфа на авторката на Хари Потър. Пишат манекенки, пишат моделки, пишат домакини-лелки... Вижда им се доста лесна работа, лесни пари, лесна популярност. И светлина на прожектори - изявленията в телевизионни студия, срещи с читатели, награди...
Расъл съм в писателско семейство по независещи от мен аргументи. И от дребен следя какво е писателския труд - самотна битка с листа. Не чакаш муза или ентусиазъм - музата я ти кацне, я не. Има единствено подозрения, съмнения, неустановеност в крайния резултат. И нито ден без ред, няма събота, няма неделя... А огромните възнаграждения, премиите и цялостните салони са цялостни миражи...
От живота си измежду пишещи разбрах едно: суетата е най-големият зложелател на писателя. Затова се отнасям съществено към писането, само че не се взимам на съществено като публицист. Дори избирам да ме назовават фейлетонист. Това не е самоподценяване - в противен случай, преувеличавам се. Даже прекомерно нескромно. Да не забравяме, че и Алеко беше фейлетонист, а написа най-важната книга за българите, по-актуална през днешния ден, в сравнение с преди време...
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ