RE: Детски приятелства
Не си припомням по какъв начин тъкмо сме се срещнали. Помня обаче лизнатото й бретонче и по момчешки късата коса. Помня и по какъв начин се катерехме по катерушките в детската градина и можехме да висим на най-високото и да си бъбрим с часове. Идея нямам защо толкоз сме си говорили! По едно време обичахме страшните вицове: " Момиченце, момиченце – споделили белите обувки – в случай че искаш да видиш кой ще убие майка ти, качи се на втория етаж... " Ъъъъъх... Тръпнехме от смут, до момента в който си преправяхме гласовете, с цел да изиграем страшното, и се успокоявахме една друга, че това е единствено " наужкимска работа ". Един път дори толкоз се увлякохме в нашите истории на върха на катерушката, че учителките бяха прибрали групата и бяха заключили вратата, та се наложи да ги ядосаме, като ги накараме да ни отворят. И тогава тя го отнесе.
Александра, моята първа и най-ранна детска другарка, още по това време си беше герой за правдивост. Хвърляше се да адвокатства на онеправданите деца, обясняваше на учителките някои проблеми от ежедневния ни живот в градината и ме защитаваше огнено от всичко и всякакво. Аз бях леко смотано детенце – все ми беше неловко, не намирах храброст да се изкажа или не имах вяра, че някой ще ме чуе. Тя обаче имаше от всичко това и за двете ни. Отплащах й се с разкази за видяното по малкия екран, тъй като фамилията й беше от дребното останали тогава без тв приемник вкъщи и на нея това наслаждение й се струваше вълшебно. И с детско другарство в най-чист тип – играем, дояждаме си взаимно храната, преструваме се, че спим следобяд, не се топим една друга...
После се изгубихме. Пръснахме се по учебните заведения в първи клас, направихме нови другарства и по подигравка на ориста нито веднъж не се засякохме на някоя софийска улица или в някой магазин. Когато я видях още веднъж, бяха минали двадесет и пет години, а нас най-официално ни срещнаха по работа. Разбира се, за всеобща изненада прихнахме да се смеем – хората в близост нямаше даже по какъв начин да си показват, че тъкмо тези двете са прекарвали дружно часове на върха на детска катерушка. И, както става с детските другарства, продължихме оттова, където бяхме спрели преди толкоз време. Наваксахме с биографичните разяснения, напаснахме си възрастните характери и възприятие за комизъм и си продължихме другарството. Новото остаряло другарство, което не може да бъде като никое друго.
Тази година в " Капитал Kids " приказваме тъкмо за това детско другарство. За хората, които сме срещнали, преди да станем това, което сме през днешния ден. За тези, които ни познават при започване на пътя ни, когато самите ние не сме били още наясно кои сме. Това са късите истории на приятелите по чин или столче в детската градина, на тези, с които си се запознавал на игра и в името на играта и които и през днешния ден са част от живота ти. В този наш опит се включиха три двойки другари, които, нищо че през днешния ден са съществени, възрастни хора, когато са дружно и приказват един за различен, са си тези хлапета от предишното. Заедно с тях своите настоящи най-хубави другари описват, рисуват и изясняват няколко модерни деца. И най-хубавото е, че техните първи другарства се случват тъкмо по този начин, както са се случвали и нашите – непринудено, безусловно, с харесване и детска любов.
Иначе из страниците на нашето учебно списание ще срещнете, както постоянно, по малко от всичко, което визира класния и извънкласния живот на децата и техните родители. Този път из него шестват занимателни зъболекари, бебешки треньори по плуване, съществени и ведри психолози, учители по изкуства, танцуващи и спортуващи натури, хиперактивни деца и суперпротективни родители, шарени хапчета, възпитателни способи и даже един цялостен Стив Джобс във тип на учебен модел. Тук в свое съкровено пространство са и две майки, за чийто статут обществото си има определение – " самотни ". Самотни, тъй като са отгледали децата си сами. Само че последното нещо, което ще си помислите за тях, откакто прочетете техните изповеди, е, че страдат от самотност. И по какъв начин да е иначе - та нали имат децата си?!
Накрая да ви доразкажа за моята първа детска другарка Александра. Днес не е лизната и има дълга черна коса. Разказваме си страшни и смешни неща, без да се постанова безусловно да сме на върха на катерушката – и с чаша вино ни е окей. Тя е човек, на който не мога да се дразня, че ми вика Миме. Аз пък съм единствената, която има правото да я назовава Сашка. Взаимно можем да си разлаем кучетата даже обществено, само че сме приели това като част от играта и даже цупенето ни минава бързо, както в детската градина. Тя продължава да ме пази постоянно и за всичко, нищо че към този момент не съм това смотано детенце, на което все му беше неловко. Нея в случай че питате, не е напълно по този начин, тъй като в очите й съм " прекомерно деликатна ". В моите пък тя е цялостен, приключен, същински и несравним другар. Само си представете – тя е единственият човек след майка ми, който ми е прибирал в чантата си неизядените сандвич и шоколадче от самолета, с цел да мога да си ги хапна по-късно, когато огладнея. Просто тъй като й е значимо да ми е добре...
Александра, моята първа и най-ранна детска другарка, още по това време си беше герой за правдивост. Хвърляше се да адвокатства на онеправданите деца, обясняваше на учителките някои проблеми от ежедневния ни живот в градината и ме защитаваше огнено от всичко и всякакво. Аз бях леко смотано детенце – все ми беше неловко, не намирах храброст да се изкажа или не имах вяра, че някой ще ме чуе. Тя обаче имаше от всичко това и за двете ни. Отплащах й се с разкази за видяното по малкия екран, тъй като фамилията й беше от дребното останали тогава без тв приемник вкъщи и на нея това наслаждение й се струваше вълшебно. И с детско другарство в най-чист тип – играем, дояждаме си взаимно храната, преструваме се, че спим следобяд, не се топим една друга...
После се изгубихме. Пръснахме се по учебните заведения в първи клас, направихме нови другарства и по подигравка на ориста нито веднъж не се засякохме на някоя софийска улица или в някой магазин. Когато я видях още веднъж, бяха минали двадесет и пет години, а нас най-официално ни срещнаха по работа. Разбира се, за всеобща изненада прихнахме да се смеем – хората в близост нямаше даже по какъв начин да си показват, че тъкмо тези двете са прекарвали дружно часове на върха на детска катерушка. И, както става с детските другарства, продължихме оттова, където бяхме спрели преди толкоз време. Наваксахме с биографичните разяснения, напаснахме си възрастните характери и възприятие за комизъм и си продължихме другарството. Новото остаряло другарство, което не може да бъде като никое друго.
Тази година в " Капитал Kids " приказваме тъкмо за това детско другарство. За хората, които сме срещнали, преди да станем това, което сме през днешния ден. За тези, които ни познават при започване на пътя ни, когато самите ние не сме били още наясно кои сме. Това са късите истории на приятелите по чин или столче в детската градина, на тези, с които си се запознавал на игра и в името на играта и които и през днешния ден са част от живота ти. В този наш опит се включиха три двойки другари, които, нищо че през днешния ден са съществени, възрастни хора, когато са дружно и приказват един за различен, са си тези хлапета от предишното. Заедно с тях своите настоящи най-хубави другари описват, рисуват и изясняват няколко модерни деца. И най-хубавото е, че техните първи другарства се случват тъкмо по този начин, както са се случвали и нашите – непринудено, безусловно, с харесване и детска любов.
Иначе из страниците на нашето учебно списание ще срещнете, както постоянно, по малко от всичко, което визира класния и извънкласния живот на децата и техните родители. Този път из него шестват занимателни зъболекари, бебешки треньори по плуване, съществени и ведри психолози, учители по изкуства, танцуващи и спортуващи натури, хиперактивни деца и суперпротективни родители, шарени хапчета, възпитателни способи и даже един цялостен Стив Джобс във тип на учебен модел. Тук в свое съкровено пространство са и две майки, за чийто статут обществото си има определение – " самотни ". Самотни, тъй като са отгледали децата си сами. Само че последното нещо, което ще си помислите за тях, откакто прочетете техните изповеди, е, че страдат от самотност. И по какъв начин да е иначе - та нали имат децата си?!
Накрая да ви доразкажа за моята първа детска другарка Александра. Днес не е лизната и има дълга черна коса. Разказваме си страшни и смешни неща, без да се постанова безусловно да сме на върха на катерушката – и с чаша вино ни е окей. Тя е човек, на който не мога да се дразня, че ми вика Миме. Аз пък съм единствената, която има правото да я назовава Сашка. Взаимно можем да си разлаем кучетата даже обществено, само че сме приели това като част от играта и даже цупенето ни минава бързо, както в детската градина. Тя продължава да ме пази постоянно и за всичко, нищо че към този момент не съм това смотано детенце, на което все му беше неловко. Нея в случай че питате, не е напълно по този начин, тъй като в очите й съм " прекомерно деликатна ". В моите пък тя е цялостен, приключен, същински и несравним другар. Само си представете – тя е единственият човек след майка ми, който ми е прибирал в чантата си неизядените сандвич и шоколадче от самолета, с цел да мога да си ги хапна по-късно, когато огладнея. Просто тъй като й е значимо да ми е добре...
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ