Не съм сигурна защо поех по алеята, обратно по маршрута

Не съм сигурна за какво поех по алеята, назад по маршрута на Тони към моста. Екопътеката беше по-близо. Нужда от независимост? Подсъзнателно бягство? Не се колебая, че доста се забавляваш с всичко това.
Освен това несъмнено ще се гордееш с мен, че почувствах потребност да проучвам претекстовете на Ивет. По някаква причина не се усещам толкоз отговорна за това, че се колебая в нея, що се касае за Тони. Защо толкоз бързаше да му подскаже да заприказва за избавителния отряд? Беше ли обвързвано с желанието за надзор? Да не признае, че Мостар е била права? Затова ли на утринната медитация беше извъртяла истината за това кой беше планувал лахарите? Затова ли ни беше изправила пред неособено дискретното си тестване за честност? Дали да се съгласи с Мостар, за нея не означаваше да се откаже от част от контрола, който упражняваше върху групата? Толкова значимо ли беше за нея да упражнява надзор?
Занимавах се с тези мисли към половин час. Не съм сигурна какъв брой надалеч по пътя стигнах. Все още бях доста надалеч от моста. Човек в действителност не помни каква е разликата в дистанцията, което изминава пешком и с кола. Но несъмнено можех да продължа още малко. И едвам не го направих, разсеяна от психическите си размисли, само че когато излязох зад един дребен завой, забелязах тъкмо по средата на пътя една огромна канара.
Трябва да кажа, че очите ми без друго бяха пресъхнали от недоспиване, а и дребните частици пепел във въздуха не ми помагаха. По тази причина не можех да бъда сигурна какъв брой тъкмо беше огромна скалата или на какво разстояние от мен се намираше. Спомням си, че си помислих по какъв начин несъмнено се е дотъркаляла тук през последните няколко часа. Иначе по какъв начин щеше да я заобиколи Тони, с цел да отиде и да види, че мостът в действителност го няма към този момент? Дори виждах следите от гумите на колата му – общо четири, по две във всяка посока. Спомням си, че изпитах чувство за край – без значение дали имаше мост, или нямаше, към този момент не можехме да си тръгнем от тук с коли, тъй като на пътя беше паднала тази гигантска канара.
А след това видях по какъв начин скалата се раздвижи.
Размърда се на мястото си, порасна и по-късно изчезна зад дърветата. Освен това ми се стори, че видях по какъв начин трансформира формата си – удължава се, стеснява се, даже разперва клони като на дърво. Крайници? Разтърках очи и мощно примигнах.
Когато още веднъж погледнах натам, на пътя нямаше нищо. Скалата несъмнено беше изчезнала. А след това вятърът промени посоката си и довя до мен една миризма. На яйца и гниещи отпадъци.
В главата ми нямаше съзнателни размисли какво да направя по-късно. Никакъв вътрешен разговор. Сторих го инстинктивно. Обърнах се и закрачих назад. Очите ми не спираха да обхождат всичко в близост в равномерна дъга, както те учат да правиш на първия урок по шофиране. Стараех се да вървя отмерено и да вдишвам непрекъснато. Опитвах се да не мисля за това, което бях ви¬дяла. Животно, елен. Може би „ скалата “ е била просто нещо, което ми е влезнало в окото.
Но миризмата ставаше все по-силна и аз към този момент не можех да се въздържам да не ускоря ход. Стори ми се, че видях по какъв начин нещо се раздвижи от дясната ми страна – сред две дървета ненадейно се откри празно пространство.
Отново форсирах крачка.
Глупости. Безсмислици. Изтощение. Информационно претоварване от новините, съчетано със спомените за окървавения, заклан заек.
Отначало в лек тръс, с продължителни следени вдишвания. Онова чувство. По тила ми. Усещането, че някой ме гледа. Затичах се, а дъхът ми загърмя в ушите.
Нямаше по какъв начин да съм си въобразила воя. Определено го чух – тъкмо както оня ден. Басов писък, който се надигна и заехтя измежду дърветата. В стомаха ми избухна гръмотевица.
Втурнах се да тичам.
Спринтирах задъхана, а светът се тресеше пред мен.
И паднах. Точно както в някой от тези глупави, евтини филми на ужасите, в които тъпата русокоска се просва на земята тъкмо сега, когато психопатът замахва с ножа си към нея. Поне се сетих да стисна очи и да затая мирис, само че откакто паднах по очи в пепелта, към този момент нямаше по какъв начин да не си поема мирис.
Започнах да кашлям и да се давя, очите ми пареха и не виждах ясно, когато още веднъж се втурнах напред.
Легендата за Голямата стъпка е развенчана
Cлед като огънят от изригването на вулкана Маунт Рейниър най-накрая стихва, архивите за клането в едно малко градче могат да бъдат разкр...
Не се обръщай! Ясно си припомням това. Виковете в главата ми. Не се обръщай! Не мисли! ДАВАЙДАВАЙДАВАЙ!
Бедрата ми горяха, както и дробовете.
Тичах, до момента в който не видях покривите да се демонстрират над пътя. Тялото ми се извърши с ендорфини. Успях. Стигнах. На несъмнено място!
Дан!
Той идваше против мен, следван от Мостар.
Излезе " Тайната на разказвачката на истории "
Излезе „ Тайната на разказвачката на истории ” от Седжал Бадани – богато разказана история за секрети, обич и преданост в...
И двамата изглеждаха шокирани, обзети от цялостна изненада.
Сигурно съм изглеждала неуместно, покрита с пот и пепел, задавена и неспособна да си поема мирис. Още се усещам неуместно. Паднах в прегръдките на Дан и продължих да се давя на гърдите му.
Минаха няколко минути, преди да съумея да си поема мирис дотолкоз, че да им опиша къде съм била. Дори си признах по какъв начин съм си помислила, че може да ме е гонило някакво животно. Не споделих какво. Никакви детайлности. Нямаше по какъв начин да е било толкоз огромно, като се има поради какъв брой бяха огромни дърветата. Сигурно въобще не съществуваше. Но онази миризма – допустимо ли беше да съм си я въобразила?
По лицето на Мостар се четеше примес от комплициране и… угриженост? Съжалявам, изтощена съм. Дан непрестанно ми повтаря да си лягам. Но желая първо да запиша всичко това. Извинявам се, че се получава толкоз несвързано.
Погледът на Мостар. Не знам за какво ме гледаше по този начин – нито за какво, до момента в който Дан ми помагаше да вляза в къщата, тя не откъсваше очи от гората.