85-годишен дядо учи английски, за да си пише с унукинята в Белгия
„ Не мога да понасям да заставам без работа. Тия дни навърших 85 години и отново не ме свърта. Цял живот съм по този начин. Всичко ми иде отръки, каквото и да подхвана, все ще го свърша. Ама електричарството ми е най на сърце, от 14-годишен се занимавам с него. Сега съм се хванал да изучавам британски, само че единствено по книга мъчно става. Решил съм да си направя телефона по този начин, че да можем да си пишем в унукинята (внучка - бел. ред.) в Белгия. Тя знае британски и френски – ще ми оказва помощ да изучавам английския”. Това споделя с забележим възторг и с ухилен взор Димитър Филипов.
От три години той е в дома за остарели хора в плевенското село Бохот. Още като дошъл, незабавно си намерил занимания. Запознал се с някогашния кмет на Бохот, който е акордеонист. Предложил му да създадат оркестър и да свирят в пенсионерския клуб на празниците. Сам си изработил тупан и двамата почнали да забавляват локалните пенсионери един път месечно. Засадил цветя в двора на дома и поел грижата за градинката. За Баба Марта изработил 100 мартеници. Освен това шие и бродира. Лятото по четири пъти дневно ходел до селото, с цел да купува на бабите от вкъщи, каквото му заръчат.
Дядо Митко е от червенобрежкото село Радомирци. Има две дъщери, шестима внуци – две момчета и четири девойки, и три правнучки. „ Цялото ми семейство е от скромни и работливи хора. Като изкарах седми клас, татко ми искаше да ме прати в Луковит да изучавам още. Рекох му: „ Ей, аз академик няма да стана, ами по-добре да си хвана някой поминък, та да мога да се изхранвам”. Той предложи да ме учи за строител, но това не ми харесваше. Бях мераклия за елтехник. С електроинсталации на къщи се занимавам още 14-15-годишен. Имаше един инкасатор, дето като ме видеше да работя по някоя къща, и ме гонеше. След време го попитах що ме е гонил и той ми рече: „ Щото, като те виждам толкоз слаб, не приличаш на човек, а си се захванал с такава сериозна работа – да правиш съоръжения. Ще вземе да те пребие токът или ще запалиш някоя къща, та не може да я заплати татко ти”. Слава Богу – нито едното се случи, нито другото”, спомня си дядо Митко.
Казармата изкарал в Чупрене – служил в гранични войски. Уволнил се през 1956 година и отворил в Радомирци работилничка за електро- и радиопоправки. Макар че по социализма властта не гледаше с положително око на частниците, той две години си плащал постоянно налозите и си работил - никой не го закачал.
По някое време научил, че се набират монтажници за градежи на захарни фабрики в тогавашния Съветски съюз. Записал се и отпътувал. Изкарал там три години, след това останал още две. Там се срещнал с бъдещата си брачна половинка – рускиня. Живеела в градче покрай Краснодар. Оженили се и още до момента в който бил в Съюза, им се родило дете . „ Като ти пристигна „ сляпата неделя”, не му мислиш много”, изяснява с усмивка дядо Митко.
Прибрал се от гурбета в чужбина с жена, дете и мотор с панер. Не изтраял дълго в Радомирци. Научил, че отново се набират служащи за Съветския съюз и тръгнал. Този път го назначили за електричар в едно дружество за поддръжка на рейсове – отново в региона на Краснодар. Там схванал, че се търсят желащи да се образоват в курс по радио и телевизия. Решил, че това е тъкмо като за него и се записал.
Курсът траял цяла година и се оказал извънредно потребен за Димитър. Като изминал срокът и на втория гурбет, той се прибрал в Радомирци и се захванал с поддръжка на тв приемници в селото. Качвал антени по покривите, ремонтирал апаратите, като се повредят и така нататък По това време, при започване на 60-те години на предишния век, имало малко тв приемници – всичките били от именитите български „ Опера”.
„ Хората ме знаеха и ме викаха да им оправям и котлоните, печките и други домашни електроуреди. После започнах работа в „ Битова техника” в Луковит. Дотогава не бях виждал ледник, камо ли да го поправям. Ама се научих – нищо не ми се опира. И в килимената фабрика в Луковит работих, и в ТКЗС-то електричар работих. Последното ми работно място беше в завод за ширпотреба на военния цех „ Девети май” в Червен бряг – поддържах електрото на машините. Пенсионирах се, по кое време пристигна това... демокрацията. В завода започнаха съкращения и аз се оказах на трудовата борса . Една година изкарах на борсата и чак тогава ме пенсионираха”, продължава описа си дядо Митко.
За разлика от множеството хора, той изобщо не претърпял трагично прекосяването в неопределен „ подобаващ отдих”. Купил си магаре. После и каручка – била развалена, та първо трябвало да я постегне. Започнал да си кара с магарешкото возило вършини за печката в къщи. След това си направил желязна каручка и с нея почнал да събира липов чай и да го предава на горския в прилежащото село Рупци. Веднъж видял, че преди него са минали ромите и са накършили цели клони и обрали единствено там, където липовият цвят е по-нагъсто. Тогава си рекъл „ Димитре, я не влазай тука!” - решил, че като нищо горските могат да обвинят него за съсипията на дърветата. Две години събирал пък орехи. Даже ги броял, до момента в който ги събирал – и в този момент не може да си изясни за какво. Каруцата му в никакъв случай не се е прибирала празна от къра – все ще откри най-малко дръвца за печката да постави в нея. Гледал и три крави – една след друга. И конче гледал. Опитвал какво ли не, по тази причина не може да се оплаче, че пенсионерските години са му скучни.
„ От година на година хората ставаме все по-нечовечни. Алчността, егоизмът и завистта ни унищожават. Защо той да има, пък аз да нямам? Ама не гледат, че тоя дето има, е подскачал по-високо, с цел да стигне до това, което желае да има. Някога хората бяха напълно други - по-добри и по-човечни. Тия времена няма да се върнат”, приключва разказът си дядо Митко, а усмихнатият му взор става печален.
От три години той е в дома за остарели хора в плевенското село Бохот. Още като дошъл, незабавно си намерил занимания. Запознал се с някогашния кмет на Бохот, който е акордеонист. Предложил му да създадат оркестър и да свирят в пенсионерския клуб на празниците. Сам си изработил тупан и двамата почнали да забавляват локалните пенсионери един път месечно. Засадил цветя в двора на дома и поел грижата за градинката. За Баба Марта изработил 100 мартеници. Освен това шие и бродира. Лятото по четири пъти дневно ходел до селото, с цел да купува на бабите от вкъщи, каквото му заръчат.
Дядо Митко е от червенобрежкото село Радомирци. Има две дъщери, шестима внуци – две момчета и четири девойки, и три правнучки. „ Цялото ми семейство е от скромни и работливи хора. Като изкарах седми клас, татко ми искаше да ме прати в Луковит да изучавам още. Рекох му: „ Ей, аз академик няма да стана, ами по-добре да си хвана някой поминък, та да мога да се изхранвам”. Той предложи да ме учи за строител, но това не ми харесваше. Бях мераклия за елтехник. С електроинсталации на къщи се занимавам още 14-15-годишен. Имаше един инкасатор, дето като ме видеше да работя по някоя къща, и ме гонеше. След време го попитах що ме е гонил и той ми рече: „ Щото, като те виждам толкоз слаб, не приличаш на човек, а си се захванал с такава сериозна работа – да правиш съоръжения. Ще вземе да те пребие токът или ще запалиш някоя къща, та не може да я заплати татко ти”. Слава Богу – нито едното се случи, нито другото”, спомня си дядо Митко.
Казармата изкарал в Чупрене – служил в гранични войски. Уволнил се през 1956 година и отворил в Радомирци работилничка за електро- и радиопоправки. Макар че по социализма властта не гледаше с положително око на частниците, той две години си плащал постоянно налозите и си работил - никой не го закачал.
По някое време научил, че се набират монтажници за градежи на захарни фабрики в тогавашния Съветски съюз. Записал се и отпътувал. Изкарал там три години, след това останал още две. Там се срещнал с бъдещата си брачна половинка – рускиня. Живеела в градче покрай Краснодар. Оженили се и още до момента в който бил в Съюза, им се родило дете . „ Като ти пристигна „ сляпата неделя”, не му мислиш много”, изяснява с усмивка дядо Митко.
Прибрал се от гурбета в чужбина с жена, дете и мотор с панер. Не изтраял дълго в Радомирци. Научил, че отново се набират служащи за Съветския съюз и тръгнал. Този път го назначили за електричар в едно дружество за поддръжка на рейсове – отново в региона на Краснодар. Там схванал, че се търсят желащи да се образоват в курс по радио и телевизия. Решил, че това е тъкмо като за него и се записал.
Курсът траял цяла година и се оказал извънредно потребен за Димитър. Като изминал срокът и на втория гурбет, той се прибрал в Радомирци и се захванал с поддръжка на тв приемници в селото. Качвал антени по покривите, ремонтирал апаратите, като се повредят и така нататък По това време, при започване на 60-те години на предишния век, имало малко тв приемници – всичките били от именитите български „ Опера”.
„ Хората ме знаеха и ме викаха да им оправям и котлоните, печките и други домашни електроуреди. После започнах работа в „ Битова техника” в Луковит. Дотогава не бях виждал ледник, камо ли да го поправям. Ама се научих – нищо не ми се опира. И в килимената фабрика в Луковит работих, и в ТКЗС-то електричар работих. Последното ми работно място беше в завод за ширпотреба на военния цех „ Девети май” в Червен бряг – поддържах електрото на машините. Пенсионирах се, по кое време пристигна това... демокрацията. В завода започнаха съкращения и аз се оказах на трудовата борса . Една година изкарах на борсата и чак тогава ме пенсионираха”, продължава описа си дядо Митко.
За разлика от множеството хора, той изобщо не претърпял трагично прекосяването в неопределен „ подобаващ отдих”. Купил си магаре. После и каручка – била развалена, та първо трябвало да я постегне. Започнал да си кара с магарешкото возило вършини за печката в къщи. След това си направил желязна каручка и с нея почнал да събира липов чай и да го предава на горския в прилежащото село Рупци. Веднъж видял, че преди него са минали ромите и са накършили цели клони и обрали единствено там, където липовият цвят е по-нагъсто. Тогава си рекъл „ Димитре, я не влазай тука!” - решил, че като нищо горските могат да обвинят него за съсипията на дърветата. Две години събирал пък орехи. Даже ги броял, до момента в който ги събирал – и в този момент не може да си изясни за какво. Каруцата му в никакъв случай не се е прибирала празна от къра – все ще откри най-малко дръвца за печката да постави в нея. Гледал и три крави – една след друга. И конче гледал. Опитвал какво ли не, по тази причина не може да се оплаче, че пенсионерските години са му скучни.
„ От година на година хората ставаме все по-нечовечни. Алчността, егоизмът и завистта ни унищожават. Защо той да има, пък аз да нямам? Ама не гледат, че тоя дето има, е подскачал по-високо, с цел да стигне до това, което желае да има. Някога хората бяха напълно други - по-добри и по-човечни. Тия времена няма да се върнат”, приключва разказът си дядо Митко, а усмихнатият му взор става печален.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ