Всяка жена има нужда от един черен овен
Не е елементарно да си майка е може би най-досадната фраза, отнасяща се до майчинството. Обожавам случаите, в които това лековато резюме се хвърля във въздуха и от майката се чака мигновено да плесне с ръце и да си каже – но да, бе, доста ясно, аз се чудя какво ми е, а то ПРОСТО НЕ МИ Е ЛЕСНО!
Едва ли има жена на тоя свят, която да си е давала сметка каква смяна я чака, откакто роди – и не, не приказвам за това, че не ти става оная рокля, с която беше в Барселона преди две години, нито че едното ти стъпало ненадейно е станало по-дълго от другото и в този момент носиш лява обувка 40 номер, а дясна... каквото там успееш да наденеш, да вземем за пример консерва от стерилизиран грах.
Netinfo
Говорим за това, че от едно изпълнено с сила създание, способно да се метне на колата в петък вечерта и да дебаркира на морето в 12 вечерта, внезапно се превръщаш в нещо, което има подготвеност само да се метне върху домашния любим и да го помоли – освен това със сетни сили и подкупвайки го с доста скъпи гранули – да те закара до леглото и да пусне клетите ти остатъци там.
Говорим за това, че допреди раждането излизането с другари на бар, клуб, кино или просто на сладкарница за по три петифури, не беше събитие от национална големина, отбелязвано във всички вероятни календари, уговаряно с шест баби, еднакъв брой дядовци, лели, един брой татко (поне той, за благополучие, е единствено един, НАЛИ??) и най-после, когато най-сетне е уговорено, това разюздано преживяване бъде ненадейно осуетено поради... ъъъъ... ротавирус. Или задна хрема. ИЛИ И ДВЕТЕ.
Говорим за това, че... абе, разбирате защо приказваме. Говорим, че нещата към този момент не са същите, макар че на пръв взор нищо не е кой знае какъв брой друго. Все още имаме два крайници (макар и с разнообразни ходила), които желаят да си сложат хубави обувки и да излязат на бар, и имаме усти, които желаят да пият коктейли, и имаме тела, които желаят да се провиснал и забавляват както преди.
А, да не забравяме, че към момента имаме и души, макар че постоянно споделяме, че душа не ни е останала – и тези души също желаят да живеят, да се смеят и да не мислят непрестанно има ли детето нови апрески и къса ли му е грейката от предходната година или може да изкара още една зима с нея.
Истината е, че в действителност не желая да приказваме за всичко това.
Искам да приказваме, че нас още ни има. И че с раждането на дете не се трансформираме автоматизирано в тиква, чиято единствена цел в живота е да стои в кухнята, обута в плюшен спортен екип, да пуска пералня на 60 градуса, и това да я изпълва с благополучие.
Netinfo
Искам да приказваме за това, че животът продължава, и даже да е малко по-трудно за образуване нашето присъединяване в него, той, животът, е там на открито, и ни чака. Като правилно, остаряло куче, което си чака стопанина даже и когато той е починал (а ние още сме си напълно живи, нали, макар че постоянно се усещаме мъртви от умора).
Аз, обаче имам и по-голям шанс – извън да ме чака не остаряло куче, а чисто нов Volkswagen T-Roc, който ми бе възложен за тест през нощта, назад на предстоящото факсимиле за „ майките” – да пробват автомобил със фамилията си някоя неделя . T-Roc е автомобил, в който сядаш и поемаш накъдето искаш, като че ли постоянно си го карала без значение от терена, посоката и проектите. Верен, подсъзнателен, самоуверен и супер, супер комфортен. И хубав!! Със система, която държи водача безсънен при дълъг път – не е ли крепко? Щеше да е хубаво да има такава система и до момента в който подготвяме закуска в 6 сутринта... но няма!
Та и животът по този начин ни чака, да надуем клаксона и да му кажем – слушай, живот, тая вечер пристигам с мръсна газ, като в положителните остарели дни, и ще те сграбча и ще взема всичко от теб. Ще дойда с приятелки, ще си облечем новите облекла (или каквото от старите ни става), ще обуем високи токчета и ще се раздадем, до момента в който таваните паднат или най-малко до момента в който свършат коктейлите в бара, и стартира да ни се коства, че таваните падат.
Искам да приказваме за това, че в случай че ние не решим да се внедрим още веднъж в тоя ми ти живот, никой различен няма да го направи. Да, звучи жалко и клиширано, и като извадено от семинар за положително мислене (с извинение).
Но в действителност... никой няма да ни погали по рамото и да каже – слушай, скъпа, коства ми се, че би трябвало да си облечеш една рокля, да обуеш тези готини обувки и да идеш да се забавляваш с приятелите си цяла нощ. И да го правиш постоянно. Да го правиш най-малко един път месечно, тъй като времето минава, всички имат проблеми, някой се развежда, различен намира нова обич, трети се разболява и може на следващия ден да го загубиш вечно.
Netinfo
Познавате ли човек, който ще ви каже всичко това? Ако да – дайте го насам, да го пипнем за шанс. По-вероятно е обаче да не познавате, или просто да не го познавате към момента. Защото този човек сте си самите вие. Ние. Аз.
Животът ни чака още веднъж да бъдем яки, радостни, ексцентрични, смели.
Смели дотолкоз, че тази вечер да обявим на фамилията, че този петък излизаме с другари и в събота не желаеме никой да ни буди до 12 на обед! Леле, какъв авантюризъм, а?
Нестандартни дотолкоз, че да си изровим роклята с гол тил и дребната чанта, и да излезем да изпием по две напитки в този тип, а не с пуловер и дънки. Не че с пуловер не можем да пием, само че към този момент сме го правили толкоз пъти...
Та, животът ни чака. И не желае от нас да изкачваме Еверест, или да гълтаме саби, или да прескачаме през огнени обръчи. Иска единствено да го желаяме. Защото той не се е отказал от нас, за разлика от... айде, няма да споделяме за разлика от кого, ние си знаем.
Netinfo
И единственото, което би трябвало да създадем, е просто да го вместим тоя живот някъде в графика ни, сред родителската среща в учебното заведение на огромния и промоцията на коледни покривки в хипермаркета.
Това е.
Иначе да си майка правилно не е елементарно, но то какво ли пък е!
Специални благодарности на моя джентълмен: Volkswagen Т-Roc , който сега е и на промоционални цени за коли, налични на склад.
Не е елементарно да си майка е може би най-досадната фраза, отнасяща се до майчинството. Обожавам случаите, в които това лековато резюме се хвърля във въздуха и от майката се чака мигновено да плесне с ръце и да си каже – но да, бе, доста ясно, аз се чудя какво ми е, а то ПРОСТО НЕ МИ Е ЛЕСНО! Едва ли има жена на тоя свят, която да си е давала сметка каква смяна я чака, откакто роди – и не, не приказвам за това, че не ти става оная рокля, с която беше в Барселона преди две години, нито че едното ти стъпало ненадейно е станало по-дълго от другото и в този момент носиш лява обувка 40 номер, а дясна... каквото там успееш да наденеш, да вземем за пример консерва от стерилизиран грах.
Netinfo Говорим за това, че от едно изпълнено с сила създание, способно да се метне на колата в петък вечерта и да дебаркира на морето в 12 вечерта, внезапно се превръщаш в нещо, което има подготвеност само да се метне върху домашния любим и да го помоли – освен това със сетни сили и подкупвайки го с доста скъпи гранули – да те закара до леглото и да пусне клетите ти остатъци там.
Говорим за това, че допреди раждането излизането с другари на бар, клуб, кино или просто на сладкарница за по три петифури, не беше събитие от национална големина, отбелязвано във всички вероятни календари, уговаряно с шест баби, еднакъв брой дядовци, лели, един брой татко (поне той, за благополучие, е единствено един, НАЛИ??) и най-после, когато най-сетне е уговорено, това разюздано преживяване бъде ненадейно осуетено поради... ъъъъ... ротавирус. Или задна хрема. ИЛИ И ДВЕТЕ.
Говорим за това, че... абе, разбирате защо приказваме. Говорим, че нещата към този момент не са същите, макар че на пръв взор нищо не е кой знае какъв брой друго. Все още имаме два крайници (макар и с разнообразни ходила), които желаят да си сложат хубави обувки и да излязат на бар, и имаме усти, които желаят да пият коктейли, и имаме тела, които желаят да се провиснал и забавляват както преди.
А, да не забравяме, че към момента имаме и души, макар че постоянно споделяме, че душа не ни е останала – и тези души също желаят да живеят, да се смеят и да не мислят непрестанно има ли детето нови апрески и къса ли му е грейката от предходната година или може да изкара още една зима с нея.
Истината е, че в действителност не желая да приказваме за всичко това.
Искам да приказваме, че нас още ни има. И че с раждането на дете не се трансформираме автоматизирано в тиква, чиято единствена цел в живота е да стои в кухнята, обута в плюшен спортен екип, да пуска пералня на 60 градуса, и това да я изпълва с благополучие.
Netinfo Искам да приказваме за това, че животът продължава, и даже да е малко по-трудно за образуване нашето присъединяване в него, той, животът, е там на открито, и ни чака. Като правилно, остаряло куче, което си чака стопанина даже и когато той е починал (а ние още сме си напълно живи, нали, макар че постоянно се усещаме мъртви от умора).
Аз, обаче имам и по-голям шанс – извън да ме чака не остаряло куче, а чисто нов Volkswagen T-Roc, който ми бе възложен за тест през нощта, назад на предстоящото факсимиле за „ майките” – да пробват автомобил със фамилията си някоя неделя . T-Roc е автомобил, в който сядаш и поемаш накъдето искаш, като че ли постоянно си го карала без значение от терена, посоката и проектите. Верен, подсъзнателен, самоуверен и супер, супер комфортен. И хубав!! Със система, която държи водача безсънен при дълъг път – не е ли крепко? Щеше да е хубаво да има такава система и до момента в който подготвяме закуска в 6 сутринта... но няма!
Та и животът по този начин ни чака, да надуем клаксона и да му кажем – слушай, живот, тая вечер пристигам с мръсна газ, като в положителните остарели дни, и ще те сграбча и ще взема всичко от теб. Ще дойда с приятелки, ще си облечем новите облекла (или каквото от старите ни става), ще обуем високи токчета и ще се раздадем, до момента в който таваните паднат или най-малко до момента в който свършат коктейлите в бара, и стартира да ни се коства, че таваните падат.
Искам да приказваме за това, че в случай че ние не решим да се внедрим още веднъж в тоя ми ти живот, никой различен няма да го направи. Да, звучи жалко и клиширано, и като извадено от семинар за положително мислене (с извинение).
Но в действителност... никой няма да ни погали по рамото и да каже – слушай, скъпа, коства ми се, че би трябвало да си облечеш една рокля, да обуеш тези готини обувки и да идеш да се забавляваш с приятелите си цяла нощ. И да го правиш постоянно. Да го правиш най-малко един път месечно, тъй като времето минава, всички имат проблеми, някой се развежда, различен намира нова обич, трети се разболява и може на следващия ден да го загубиш вечно.
Netinfo Познавате ли човек, който ще ви каже всичко това? Ако да – дайте го насам, да го пипнем за шанс. По-вероятно е обаче да не познавате, или просто да не го познавате към момента. Защото този човек сте си самите вие. Ние. Аз.
Животът ни чака още веднъж да бъдем яки, радостни, ексцентрични, смели.
Смели дотолкоз, че тази вечер да обявим на фамилията, че този петък излизаме с другари и в събота не желаеме никой да ни буди до 12 на обед! Леле, какъв авантюризъм, а?
Нестандартни дотолкоз, че да си изровим роклята с гол тил и дребната чанта, и да излезем да изпием по две напитки в този тип, а не с пуловер и дънки. Не че с пуловер не можем да пием, само че към този момент сме го правили толкоз пъти...
Та, животът ни чака. И не желае от нас да изкачваме Еверест, или да гълтаме саби, или да прескачаме през огнени обръчи. Иска единствено да го желаяме. Защото той не се е отказал от нас, за разлика от... айде, няма да споделяме за разлика от кого, ние си знаем.
Netinfo И единственото, което би трябвало да създадем, е просто да го вместим тоя живот някъде в графика ни, сред родителската среща в учебното заведение на огромния и промоцията на коледни покривки в хипермаркета.
Това е.
Иначе да си майка правилно не е елементарно, но то какво ли пък е!
Специални благодарности на моя джентълмен: Volkswagen Т-Roc , който сега е и на промоционални цени за коли, налични на склад.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ