Не че не се е случвало! Така си казах и

...
Не че не се е случвало! Така си казах и
Коментари Харесай

Умиращи родилки, захвърлени бебета

Не че не се е случвало!

Така си споделих и въздъхнах – както постоянно.

Научих се с годините прекалено много и прекомерно леко да тъгувам. Ако на земята падне астероид с размерите на футболно игрище и унищожи 97% от живите организми, най-вероятно ще се наложи да въздъхна два пъти.

Но преди, когато бях млад, не въздишах, от не!

Захващах се и роптаех, възмущавах се, крещях, размахвах ръце, предизвиквах обществени диспути, а от време на време подвигах и протести. Стихийните протести на младостта.

Защо, Боже, е толкоз слаба човешката воля, толкоз къса човешката непримиримост? Трябват й няколкостотин неуспеха, няколкостотин натривания на носа, няколкостотин ясни доказателства, че от нея нищо не зависи – и волята се предава, и стартира единствено да въздиша.

Просто в остатъка от дните си си въздишаш!

Не че и преди не се е случвало – споделих си – да изхвърлят дечица на бунището. И родилки да умират. При неразбираеми условия. Но в този момент ми се коства, че реакцията на такива - случвали се постоянно - неща е по-често въздишка, в сравнение с реакция, присъща за жив и борещ се за самосъхранението си организъм.

Въздишат, преди да издъхнат, захвърлените на бунището бебета. Те не могат да се съпротивляват. Никой не ги е научил по какъв начин.

А ние може и да сме знаели по какъв начин, само че може и да не сме. Най-вероятно сме знаели – споделям си – само че сме не запомнили.

Медиите ни зариват с ужаси, битието ни залива с образци за неучтивост и цинизъм, общественият диалог ни залива с вулгарна свирепост – а ние току въздъхнем. И продължаваме напред.

Какво мога да направя? – запитвам се – Вместо да тъгувам? Когато науча за изхвърлено бебе на сметището?

Питам се – мога ли да отстранявам съответна парченце от възприятията си, от мислите си, от силата си и от гражданската си дейна съвест – за всяко такова нещо? Мога ли да си го разреша? За какъв брой такива случая ще ми стигне интензивността, силата, силата, съвестта?

Та белким не умират по няколко хиляди индивида във всяка една минута, из целия тоя голям и неправдив свят? И белким във всяка гибел няма по най-малко една капка неправда?

Примерно – едно от нещата, които незабавно се пръкнаха в главата ми, когато научих за мъртвото бебе, беше мисъл, противна колкото самото изхвърляне: Дали са роми тези, които са го изхвърлили? – ето това се запитах.

И в първия миг се засрамих от тоя добит още в детството, несъзнателно обхванат като отровен боклук, детски расизъм. Как – смъмрих се – си разрешаваш мигновено да изпитваш подозрение към ромите?

Хм – оправдах се самичък – като дете и като младеж, изключително като доктор, са ме учили да имам вяра на статистиката. И когато има частен случай, в който нещо не е изяснено – да одобрявам, че неизясненото нещо е такова, каквото статистически потвърдено е по-вероятно да е. И - несъмнено статистически ромите изоставят по-често децата си.

Но по този начин ли е? И имам ли право да споделям това?

Да – тъкмо поради това се засрамих. Защото, фактически, каквото и да приказва една статистика – стига да има и едно изключение – аз нямам никакво право – на основата на статистически вероятности – да мятам каквито и да било обвинявания!

И в момент си дадох сметка, че расизмът е една статистическа безсърдечност.

И си дадох сметка, че в действителност статистиката е една расистка безсърдечност.

Казва се: Голям % от ромите...

И на основата на тая статистическа стигма – ние, привикналите да имаме вяра на статистики – сме подготвени, защото процентът е висок...или още повече – защото сме привикнали с тая безпроцентна статистика на Тоталната Еснафска Предубеденост – да „ знаем ”, тъй като видиш ли, сме „ виждали по този начин ”, и по този начин е „ явно ”, че (да речем) ромите крадат повече от българите. И когато има кражба – ние без доста да му мислим – по най-фашистко-статистически метод – си споделяме: Хм, да, това отново са го създали ромите.

Да, статистически видяно, по-вероятно да е по този начин.

Но когато има частен, съответен случай, статистиката губи всякаква достоверност!

И това е редно да го знае всеки просветен човек! Защото даже и вероятността, да речем, някое закононарушение да е осъществено от роми, да е голяма – въпреки всичко в съответния случай може да се е случило точно по-малко евентуалното!

Но кой ти мисли по тоя метод? Щом нещо е по-вероятно да е еди по какъв начин си – значи то Е по този начин!

Ха – ето това е – споделих си и въздъхнах – същинското начало на фашизма!

А жена ми – до момента в който гледахме телевизия и говореха за умрялата родилка – напълно без да се замисля, напълно сходно на мен ( в тоя първи миг, откакто бях схванал за бебето) ме попита: Тези роми ли са?

И аз изтръпнах. Защото си бях помислил нещо сходно.

И си дадох сметка, че по един сръчен, първичен, себесъхранителен метод – съм податлив да трансферирам виновността. От себе си на различен. А в тази ситуация – от своя си народ – на другия; на тоя – сенчестия, поемащия (като същинско кошче за нравствен боклук) всичките ни неприятни мисли, мрачни подозрения и съмнения. Не! - споделя моят първичен самосъхранителен инстинкт - не, българите не вършим такива неща! Това може да са единствено роми!

А щом са роми – значи виновността е добре опакована, свита на обезопасен пакет и трансферирана изкусно – на бунището за вини!

Ние виновност не обичаме да носим – само че си имаме сметище за вини и това сметище си има име: Ромска общественост.

Това, естествено, в съзнанията ни. На равнище първи мисли, първи чувства; на равнище вътрешен глас. Но не е ли тя това, което ни движи в тоя свят?

Прищя ми се да престана да тъгувам и да се помирявам при всяко чудовищно безсрамие. Но какво мога да направя?

Първо – споделих си – направи от себе си нещо, което да наподобява повече на постоянен остров на светлина, в сравнение с е всичко в близост. Направи себе си повече Човек!

Въздиша и се усеща безпомощен слабият! А слаб е тоя, който не се усеща добър.

Заливането с грозотия, безсрамие и смут – от медиите, от цялата бълбукаща и вряща от зла информация наша човешка среда – прави едно: прави ни заболели от възприятие за изтощение.

А безсилният човек, страдащият от възприятие за изтощение човек, е две неща: Той е трагичен, само че той е и елементарен. За ръководене.

Той се усеща отговорен и не-добър, не-достоен, не-успял, провален човек – като треска в злия въртоп на живота! И то такава треска, която е и отговорна, че от нея нищо не зависи.

Хитро са ни спретнали, по този начин да се каже, тая манджа – тая душевна настройка ни я сервират, тъй като ни желаят такива! Така ще сме комфортни!

А аз не желая да съм подобен и да съм Така.

И си дадох сметка, че единственият метод е, когато чуя за безсрамие, за умряло на сметище детенце, за умряла в болница родилка – да насочвам взор...

Ето тук е моето просветление!

Не да насочвам взор към тях, към далечните и независещи от мен неща...които ми подмятат, с които ме засипват, точно и единствено с цел да се усещам безпомощен (за „ поправянето им ”)...

А да насочвам погледа си незабавно – като същински сръчен, образован, справящ се с действителни трудности Хомо Сапиенс – към това, което зависи от мен, което мога да поправя, което мога да трансформира, което мога да спася!

И по този начин – поправяйки околните и подръчни (не по Хайдегер, а по мен си) неща в битието си – да престана – един път за постоянно - с това малодушно въздишане.

Което е заболяването на нашето малодушно време.
Източник: offnews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР