В тези тежки в много отношения дни – страшни болести,

В тези тежки в доста връзки дни – страшни заболявания, жеги и наводнения, улични политически пристрастености, настъпваща икономическа рецесия, все по-незабелязваща се грижа на страната за културата и изкуството, както и за тези, които го основават, ни напусна ненадейно, с някакво вродено аристократично достолепие, надълбоко и органично присъщо на театралния и житейския му натюрел, незабравимият артист и другар Васил Стойчев. Казвам ненадейно, тъй като до напълно скоро гледахме по разнообразни телевизионни канали неговото осъществяване на великото Вазово стихотворение-завет „ Българският език “ и се радвахме както на непреходния с годините артистичен гений на Васко, по този начин и на неговата неизчерпаема младежка активност. Тези негови качества го подредиха още от ранната му артистична кариера измежду най-хубавите и обичани на феновете български артисти.

Многобройни са функциите, с които ще го помнят генерации българи, ще изброя единствено някои от тях – Бойчо Огнянов от „ Под игото “, Владиков от „ Хъшове “, прокурорът Мезон от „ Американска покруса “ на Драйзер (в театъра); Алафрангата от „ Под игото “ и Калоян от „ Цар Калоян “ (в киното). Изброявам единствено няколко, а те са доста десетки. Не мога да не загатна, несъмнено, и огромната креативна и човешка наслада, която ми донесе техният „ фамилен “ театър (с огромната Виолета Бахчеванова и двете им надарени дъщери Деси и Биляна) на моята пиеса „ Нерви за обич “, с която двамата популярни артисти отпразнуваха в средата на 80-те година на предишния век 50-годишния си празник. С този театър те освен пълнеха години наред салона на Театър 199, само че и пътуваха из България и в чужбина, посрещани постоянно с огромна обич и с дълго продължаващи диалози с публиката след всеки театър. Понякога се случваше и аз да пътувам с тях и по този начин имах невероятния късмет да видя в Ел Джуфра, на повече от 750 километра във вътрешността в пустинята Сахара, по какъв начин на спектакъла пред българските служащи, полагащи съвсем каторжен труд в засипаното от пясъците либийско населено място, в дъсчения “Културен дом “ 5-6 служащия, с цел да могат да гледат спектакъла, висяха от един отвор в тавана час и половина с главите надолу… След което и те чак до полунощ не пуснаха актьорите да си отидат. А и на актьорите не им се тръгваше, на тях, както към този момент загатнах във връзка на спектаклите в Театър 199, в никакъв случай не им се тръгваше незабавно след спектакъла, като че правеха самобитен „ дубъл “ на изиграното, този път към този момент не „ пред “, а „ със “ публиката…
Затова имам възприятието, че и в този момент Васко не си е тръгнал след края на театралния и житейския си театър и че ще бъде постоянно с нас – неговите фенове и другари – на продължението на този театър, най-малко до момента в който бъдем живи всички, които го помним. А след нас ще остане големият му фото и видео списък, който ще бъде непреходната история освен на артистичния път на неговото семейство, само че и на целия български спектакъл.
15 юли 2020