Умре Ли Бабичката - Умира И Къщата
Живееше нейде в Плевен,в квартал,,Сторогозия,,.
Сега Нелито я няма.
Бабата умря, къщата опустя и тревясва самотна и глуха....
През две къщи е къщата на баба ми Слава. На нея са ме кръстили, та съм Десислава.
Деспотична и сурова севернячка, с червени бузи и едрогърда, изправена снага, в миналото гледаше стадо овце, бели гъски, и каква ли не стока, копаеше царевица на полето неуморно, квасеше мляко, правеше сирене, въртеше и къщата...
А в този момент? Сега е една остаряла и грохнала старица, която чака своя натурален край, дружно с последния си мъж, който е на 94 години...
Умре ли бабичката, умира и къщата.
Тая къща е отгледала няколко генерации Бърлатовци.
Има няколко версии за името на семейството ни, само че нито една не е потвърдена.
На територията на днешното село Якимово, Монтанско е имало огромна цитадела и град, който турците обсаждат при настъплението си към Видин- 1393-4г. Българите се отбраняват ловко и сполучливо, само че не могат да устоят на настъпващите турски пълчища. Затова се взема решение военните да продължат защитата, до момента в който през нощта цивилното население да се изнесе тихомълком. Няколко семейства, водени от създателя на Бърлатовци, към 9 на брой, по- късно основават актуалното село Мокреш са от избягалите / Съществува и друга версия, че Фамилията е учредена от римски легионер на Марк Лициний Крас, открил се в поселището, известно в този момент като с. Мокреш/.
Други Бърлатовци по време на турското иго отиват да си търсят шанса в Русия, където се хващат на работа на река Волга като влекачи на кораби - съветската дума за тази специалност е “ Бурлаки ", откъдето се счита и че идва името на нашата фамилия.
Старият Бърлат, най-първия, за който ми е разказвал татко ми е доживял до 100 години. Преселници са от нейде отвън границите на настояща България. Дошли са с каруци по турско от Бесарабия./ може би са тези, които са забегнали по съветските земи/. Преминали са Дунава и са се разселили главно по Северна България, някои във Враца, а нашите в с. Медковец, където гостувам на старците в този момент....
Лежа на стоманения креват в дюкяна на студ и виждам портрета на прадядя ми Цветан Бърлатов. Баща ми беше Цветан Бърлатов, па я съм Десислава Цветанова Бърлатова.
Красив и достоен изселник, с впечатляващо палто, което самичък си е ушил и филцова шапка ми се усмихва от стената...
Внезапно влиза бабичката, превита о две и рука-
-Ето ви чаршафи, възглавки. Айде, легайте, че сте пътувале. Цела Сръбия сте обиколели, па и Румъния, нейсе... почивайте в този момент....
И внезапно ни в чеп, ни в ръкав изтърсва, сочейки към огромната маса в стаята, където сме полегнали на ладовинка-
- Те тука ще ми бъде ковчега, мале. Леля ти Сийка ще ти се обади да дойдеш...
Замръзвам. Нищо, че е август.
Стените безшумно пукат в тишината, като че ли охкат, а в тапетите се движат живинки. Миризмата на застоял въздух и напреднала възраст нервира ноздрите ми.
И тавана, и стените са се изкривили също като стопанката. Осъзнавам, че тя отиде ли си, отива си и къщата на Бърлатовците. Циганите ще я купят за една смешна сума, та кой живее в Северозападна България? Няма занаят, няма цех, няма работа.
Тая пуста сган ще измъкне и керемидите, и дървата и всичко по-ценно ще се продаде, черчеветата на дограмата ще възпламенят, с цел да се стоплят тия лешояди...
Прадядо ми Цветан с филцовата шапка упорито ме следи от стената...
Знаеш ли, че е ходил едно време на визита при Царя, с цел да желае позволение да създадат учебно заведение в селото. Бил е изтъкнат шивач и търговец, взел участие е в построяването на учебното заведение. Какви хора са били, ей...какви сме в този момент...
Училището си е на мястото, единствено дето съвсем няма деца. А тези, които учат в него едва приказват български...
Осъзнавам, че и прадядовия ковчег, и на дядо ми Виктор, и на другите от рода са седяли на тая маса, в стаята, в която сме настанени, наречена,,дюкян,,. Стаята за изпращане от единия в другия свят.
Тъмно и тихо е в остарялата къща, а мъжът ми тихичко похърква на другия креват и нещо сънува.
Не мога да заспя. Страх ме е. Адски ме е боязън, има толкоз доста умрели души около мен. Сякаш ни следят от горната страна всичките покойници с моята фамилия....
Викам мъжа ми и го притеглям към мен. Неистово желая да се обичан, да се роди от нас живот, живот, който да надвие толкоз многото мъртви към нас.
Сетне се укротявам, че съм направила най-правилната постъпка и задрямвам...а в главата ми се ражда следната мисъл.
Някога си в часовете по география ни учеха, че най-голямото благосъстояние на една страна са естествените и благосъстояния. Залежи от златна и желязна руда, петрол, гори, плодородната земя, а едвам в този момент разбрах, че най-големия капитал на България в действителност са хората.
източник: desilosha.blog.bg
Сега Нелито я няма.
Бабата умря, къщата опустя и тревясва самотна и глуха....
През две къщи е къщата на баба ми Слава. На нея са ме кръстили, та съм Десислава.
Деспотична и сурова севернячка, с червени бузи и едрогърда, изправена снага, в миналото гледаше стадо овце, бели гъски, и каква ли не стока, копаеше царевица на полето неуморно, квасеше мляко, правеше сирене, въртеше и къщата...
А в този момент? Сега е една остаряла и грохнала старица, която чака своя натурален край, дружно с последния си мъж, който е на 94 години...
Умре ли бабичката, умира и къщата.
Тая къща е отгледала няколко генерации Бърлатовци.
Има няколко версии за името на семейството ни, само че нито една не е потвърдена.
На територията на днешното село Якимово, Монтанско е имало огромна цитадела и град, който турците обсаждат при настъплението си към Видин- 1393-4г. Българите се отбраняват ловко и сполучливо, само че не могат да устоят на настъпващите турски пълчища. Затова се взема решение военните да продължат защитата, до момента в който през нощта цивилното население да се изнесе тихомълком. Няколко семейства, водени от създателя на Бърлатовци, към 9 на брой, по- късно основават актуалното село Мокреш са от избягалите / Съществува и друга версия, че Фамилията е учредена от римски легионер на Марк Лициний Крас, открил се в поселището, известно в този момент като с. Мокреш/.
Други Бърлатовци по време на турското иго отиват да си търсят шанса в Русия, където се хващат на работа на река Волга като влекачи на кораби - съветската дума за тази специалност е “ Бурлаки ", откъдето се счита и че идва името на нашата фамилия.
Старият Бърлат, най-първия, за който ми е разказвал татко ми е доживял до 100 години. Преселници са от нейде отвън границите на настояща България. Дошли са с каруци по турско от Бесарабия./ може би са тези, които са забегнали по съветските земи/. Преминали са Дунава и са се разселили главно по Северна България, някои във Враца, а нашите в с. Медковец, където гостувам на старците в този момент....
Лежа на стоманения креват в дюкяна на студ и виждам портрета на прадядя ми Цветан Бърлатов. Баща ми беше Цветан Бърлатов, па я съм Десислава Цветанова Бърлатова.
Красив и достоен изселник, с впечатляващо палто, което самичък си е ушил и филцова шапка ми се усмихва от стената...
Внезапно влиза бабичката, превита о две и рука-
-Ето ви чаршафи, възглавки. Айде, легайте, че сте пътувале. Цела Сръбия сте обиколели, па и Румъния, нейсе... почивайте в този момент....
И внезапно ни в чеп, ни в ръкав изтърсва, сочейки към огромната маса в стаята, където сме полегнали на ладовинка-
- Те тука ще ми бъде ковчега, мале. Леля ти Сийка ще ти се обади да дойдеш...
Замръзвам. Нищо, че е август.
Стените безшумно пукат в тишината, като че ли охкат, а в тапетите се движат живинки. Миризмата на застоял въздух и напреднала възраст нервира ноздрите ми.
И тавана, и стените са се изкривили също като стопанката. Осъзнавам, че тя отиде ли си, отива си и къщата на Бърлатовците. Циганите ще я купят за една смешна сума, та кой живее в Северозападна България? Няма занаят, няма цех, няма работа.
Тая пуста сган ще измъкне и керемидите, и дървата и всичко по-ценно ще се продаде, черчеветата на дограмата ще възпламенят, с цел да се стоплят тия лешояди...
Прадядо ми Цветан с филцовата шапка упорито ме следи от стената...
Знаеш ли, че е ходил едно време на визита при Царя, с цел да желае позволение да създадат учебно заведение в селото. Бил е изтъкнат шивач и търговец, взел участие е в построяването на учебното заведение. Какви хора са били, ей...какви сме в този момент...
Училището си е на мястото, единствено дето съвсем няма деца. А тези, които учат в него едва приказват български...
Осъзнавам, че и прадядовия ковчег, и на дядо ми Виктор, и на другите от рода са седяли на тая маса, в стаята, в която сме настанени, наречена,,дюкян,,. Стаята за изпращане от единия в другия свят.
Тъмно и тихо е в остарялата къща, а мъжът ми тихичко похърква на другия креват и нещо сънува.
Не мога да заспя. Страх ме е. Адски ме е боязън, има толкоз доста умрели души около мен. Сякаш ни следят от горната страна всичките покойници с моята фамилия....
Викам мъжа ми и го притеглям към мен. Неистово желая да се обичан, да се роди от нас живот, живот, който да надвие толкоз многото мъртви към нас.
Сетне се укротявам, че съм направила най-правилната постъпка и задрямвам...а в главата ми се ражда следната мисъл.
Някога си в часовете по география ни учеха, че най-голямото благосъстояние на една страна са естествените и благосъстояния. Залежи от златна и желязна руда, петрол, гори, плодородната земя, а едвам в този момент разбрах, че най-големия капитал на България в действителност са хората.
източник: desilosha.blog.bg
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ