Голямата ни баскетболистка от близкото минало Гергана Славчева даде специално

...
Голямата ни баскетболистка от близкото минало Гергана Славчева даде специално
Коментари Харесай

Гергана Славчева: Тренирах леака атлетика и Стефка Костадинова ми беше идол

Голямата ни баскетболистка от близкото минало Гергана Славчева даде особено изявление за предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Тя е измежду малцината състезателки, докоснали се до женската НБА. Името краси стената на славата на Флорида Интернешънъл Юнивърсити в Маями. Направи и сполучлива кариера в мощното италианско състезание, където изигра 150 срещи в елитната серия “А” и 100 мача в европейските шампионати. На този декор звучи необикновено, че като госпожица предричаха блестящо бъдеще, само че не с оранжевата топка, а в скока на височина. Е, не стана наследничка на Стефка Костадинова, само че пък извървя извънредно забавен състезателен път. В Америка приключва “Криминално право”, а у нас се дипломира като магистър по “Национална сигурност и охрана”. Все отново любовта към баскетбола надвива и в този момент работи в школата на Славия.

- Гергана, здравей! Защо реши да се занимаваш с младите гении на Славия ?
- Когато завърших да играя, родих втората си щерка. Починах си у дома и внезапно ми стана мъчително за баскетбола. Реших да дойда да погледна какво се случва. След като още веднъж влязох в баскетболната зала, нещо в мен се възроди и желанието да извозвам повече време в залата пристигна още веднъж.

- Какво ти носят срещите с тези усмихнати дребни баскетболистки? - Аз съм доста прочувствен човек. За мен всяка среща е като празник, а баскетболът е огромна страст. Вече съм от другата страна на игрището и чак в този момент разбирам какъв брой е мъчно и какво е коствало на моите треньори. Водя тимове до 16 и до 12 години. Вълнувам се и е доста значимо да се победи.

- Какво ги натъжава? И по какъв начин в такива обстановки работи треньор ът Гергана Славчева?

- Натъжава ги, когато загубим някоя среща и когато не всяка от тях може да покаже най-хубавото от себе си. Но тогава се въвличам аз и на идващия ден или на идната подготовка им изяснявам, че най-хубавото е, че този мач е завършил и след няколко дни идва идващ. Така аз съм приемала моите разочарования. Играла съм доста добър баскетбол, само че и на мен се е случвало да има някой мач, в който просто топката не желае да влезе в коша. Тогава от моя опит изяснявам на тези млади девойки, че каквото е било, е завършило. След няколко дни има нов мач и ново поле за изява.
- На държавното състезание по баскетбол за девойки до 14 години тази година завоюва сребърен орден. Отстъпихте на финала на Рилски състезател. Доволна ли остана от второто място или съжаляваше за пропуснатата купа, или и двете?
- Когато си толкоз покрай златния орден е отчаяние да не го вземеш, защото през по-голямата част бяхме в мача. Може би и ситуацията там оказа помощ на Рилски, те се усещаха у дома, имаха голяма агитка. Но справедливо си завоюваха златния орден. Нормално е да има отчаяние, само че за това пък има нов сезон, който сега е в разгара си. Готвим се да подобрим резултата от предходната година.
- Освен в Славия , си и помощник-тр е ньор на националния тим кадетки до 16 години. Има ли светлина в тунела? Ще се върне ли женския т ни баскетбол на европейската сцена?

- Определено има. Някои от девойките са на много положително равнище, някои отпътуваха още от това лято за Италия. Направи ми усещане, че каквото им се споделяше, те го изпълняваха. Имаше доста добра дисциплинираност, стараеха се девойките от самото начало на лагера. Може би поради това се получи този добър резултат. Предишната година са приключили 18-и, а в този момент сме осми. Малко не ни доближи да отидем в четворката, загубихме с две точки от Хърватия. Там се получи един душевен срив, не толкоз физически. За това пък в този момент има ново европейско състезание и ще се опитаме да имаме по-добър резултат.

- Спомняш ли си от кое място потегли любовта сред теб и оранжевата топка? Къде направи първите си стъпки в спорта, който след това зае огромно място в живота ти? Брат ти какъв принос има за това да станеш баскетболистка ?

- Това е моят баскетболен дом. В залата на Славия стартира всичко. Бях седми клас и упражнявах долу на пистата лека атлетика, а брат ми тренираше баскетбол в юношеския тим на Славия. Един ден пристигнах да го взема, с цел да си вървим дружно. Тогава ме видя Гери Скерлатова, която е моята първа треньорка. Попита ме какво върша, а аз обясних, че долу търча на пистата. Тя сподели: „ Моля! Ела тук да опиташ с нас… “ На другия ден пристигнах, дадоха ми топката и фантазията просто се получи. Бях доста добре физически готова. Спомням си, че ми беше доста елементарно да търча, да скачам и по този начин стартира всичко.

- Загуби ли България новата Стефка Костадинова, откакто реши да загърбиш скока на височина и да останеш вярна на баскетбола? К огато си на 15 години , достижението ти в скока на височина е 170 см…
- Стефка Костадинова ми беше кумир тогава. Тренирах лека атлетика и задачата ми беше да стана като нея един ден. Но пристигнах в баскетболната зала, а тук сред девойките, може би атмосферата… И всичко се случи за една седмица. Изведнъж взех решение, че тук ми харесва повече и желая да остана в баскетболната зала. Не мога да си обясня по какъв начин се случи, само че стана доста бързо.
- Спомена за Г и ргина Скерлатова , само че има още един човек, съдействал за развиването ти - Георги Божков . Лесно ли работи с него?

- Напротив! Той изискваше доста от мен, постоянно очакваше да направя освен това. Благодарение на него по-нагоре се построих като подобен състезател, с цел да мога да изляза в чужбина и да се наложа, да имам уменията да покажа, че мога да играя и зад граница. Започнахме с Гери Скерлатова, тя ми сподели първите стъпки, тя е моят първи треньор. Но по-късно прекосих в по-голямата възраст и за мое благополучие тогава Георги Божков се прибра от чужбина. Спомням си, че бяхме доста млад тим. За разлика от в този момент, тренирахме двуразово, заниманията бяха ориентирани доста към самостоятелната работа, показваше се всеки един подробност. Взимам образец от него, когато в този момент демонстрирам нещата на девойките. Един дребен подробност, който наподобява доста елементарен, в случай че свикнеш да го правиш по този метод, по-нагоре този детайл остава в съзнанието ти и нещата се получават по-лесно.

- Никога ли не сте имали спорове?

- Имали сме. Аз бях доста твърдоглава, само че той постоянно намираше метод. Исках да узнавам нови и нови неща. Той ненапълно беше опознал характера ми и постоянно знаеше по кое време да ме постави на място, по кое време да ми се скара и по кое време да ме стимулира да играя добър баскетбол.

- Кои са моментите ти в родния баскетбол, които са те на правили щастлива?

- Последната година преди да отпътува в Съединени американски щати станах шампионка в Кремиковци. Мисля, че беше през 1998 година Другите моменти са с националната фланелка. Фланелката на България е една голяма страст, доста повече от една фланелка. За мен постоянно е било горделивост да изляза да играя за българския народен тим. Моментът, в който стартира химнът и когато има победа. Още от по-малките гарнитури постоянно са били прелестни моменти. Сега като треньор изпитах тази страст още веднъж. На младите баскетболисти бих споделила, че няма нищо по-хубаво от това да отидеш в националния тим на България и с горделивост да защитаваш тази фланелка.

- Заминаваш за Съединени американски щати на 18 години. Трудно ли взе това решение? Имаше ли съмнение? Как реагираха родителите ти?

- Дали го взех мъчно не си припомням. Нашите се двоумяха, защото тогава бяха други времената. Не е като в този момент – качваш се на самолета и заминаваш. Тогава Георги Божков също имаше огромна роля. Родителите ми го помолиха да се срещнат. Видяхме се малко преди да вземем решението и той сподели, че е една огромна опция да отидеш да играеш в университет в Съединени американски щати. Още повече, приказваме за един от елитните университети – Флорида Интернешънъл. Божков ни оказа помощ в избора. Тогава можех да играя където си желая, колкото и нескромно да звучи. Имах умеенето и можех да играя на всички места в Европа, можех да остана в България. Но предизвикването да отпътува в Америка беше по-голямо, тъй като желаех да се доближа до женската НБА. Божков ми оказа помощ и наклони везните да отпътува и да опитам. Каза: „ Ти постоянно може да се върнеш в Европа и в България, а в случай че успееш да се наложиш в Съединени американски щати и да стигнеш до НБА, Европа ще бъде просто една дребна спирка след Америка. “

- Завършваш университета Флорида Интернеш ъ нъл. Анализаторите в Щатите са безапелационни, че си звезда в студентската лига. Какви компликации трябваше да преодолееш, с цел да се стигне до там да бъде изписано името ти на стената на славата в образователното заведение?

- Не бих споделила компликации, а доста работа, доста тренировки, доста темперамент се изискваше там. Единствено ми беше мъчително за фамилията. Тогава нямаше тази технология да се виждаме, да си приказваме по „ Вайбър “, а пишехме писма на хартия. Единствено това ми беше мъчно, само че да се наложа в тима или да изиграя някой добър мач…Не, просто трябваше доста работа. Спомням си, че отварях залата с чистачките, влизах първа и вечер след учебно заведение я затварях, до момента в който те чистеха, аз оставах да изстрелвам, с цел да мога да бъда на 100% в идващия мач.

- Разкажи ни какво е чувството да си част от женската национална баскетболна лига на Съединени американски щати . Защо треньор ът на Лос Ан д желис Спаркс реши да т е преотстъпи на Портланд и по какъв начин го одобри ?

- За мен който и да е тим от WABA беше една сбъдната фантазия. Тогава Лос Анджелис беше първенец и треньорът ми сподели, че ме харесват, само че не биха могли да ми дадат опцията да играя. По-добре е да отида в не чак толкоз мощен тим, с цел да се развъртвам. Аз бях щастлива по този начин или другояче. Бях определена в драфта и летях. Дали ще съм в Портланд, Финикс или Лос Анджелис беше безусловно без значение. Само да се докосна до женската НБА, което е фантазия на всяка една баскетболистка, за мен беше триумф.

- Година по-късно си във Финикс. Там какво се случи?

- Тъй като женската НБА е единствено през лятото, през останалата част от годината играеш в Европа и по-късно се връщаш в Съединени американски щати, в случай че имаш опцията. Това лято бях във Финикс. Тренираше се от заран до вечер, пътуваше се доста. Беше занимателно, само че в женската НБА има петима играчи, които единствено посмъртно не играят. Другите упражняваме като зверове и когато пристигна мачът играеш малко. Искаш да останеш на игрището, само че не постоянно имаш тази опция.

- Тръгваш си от Щатите, с цел да сбъднеш детската си фантазия – да играеш в италианското състезание. Ла Специя, Ви ч енца, Пул Комензе, Приоло и Парма - това са клубовете , с които записваш 150 мача в Серия А и 100 дуела в европейските шампионати. Забележително! Бързо ли не помни за баскетбола оттатък океана?

- Италия настина беше моята детска фантазия. Грабна ме животът, самата страна, шампионата беше едно от най-силните. Когато има отмора в Италия, се организира женското НБА и доста от състезателките идваха в италианското състезание от септември до май. Така че не би могло да се не помни толкоз елементарно, защото във всеки тим имаше най-малко две-три американки, които ми напомняха за Щатите. Там също беше доста мъчно. Нивото на баскетбола беше доста високо. Но не продължих и на едното, и на другото място, тъй като беше доста мъчно физически. В НБА се тренира, до момента в който не припаднеш на игрището! А аз бях в тимове, в които имах ролята на водач и да нося на гърба си отбора. Физически се уморявах, избрах да се запазя лятото и да умря, с цел да може септември като стъпя в Италия да мачкам.

- Какво ти донесе приключението на Б о туша? Кои са огромните ти триумфи в Италия?

- Играхме доста купи, шампионатът не можах да го печеля, само че бях в едни от най-силните тимове с обичаи. Говорим за Приоло - Полина Цекова, една от най-хубавите ни баскетболистки, също игра там. Отборът от Комо също имаше доста класни играчи. Винаги бях в положителните тимове. Побеждавахме, само че малко не ми доближи да спечелим и купата.

- Кои са били тежки те ти моменти в кариерата и к ак си ги преодолявала?

- Тежки моменти? Някоя и друга травма. Благодарна съм на ориста, че нямах интервенции, нямах толкоз тежки контузии. Някой навехнат гален, цепната вежда, извадено рамо, само че те се не помнят спрямо тежка интервенция на колена, която някои от съотборничките ми имаха. Тежки моменти са били някои загуби, които са ми коствали купа. Но другояче не бих споделила, че съм имала тежки мигове. Повечето бяха прелестни.

- Лесно ли реши да кажеш „ С топ на спортната с и кариера? Тогава ти играеше за Парма…

- Не. Не бих споделила, че е печален миг, тъй като по-късно родих втората си щерка. Сложих завършек на кариерата си, тъй като желаех да запазя фамилията си. Тогава мъжът ми играеше волейбол в Германия, а аз играех в Италия. Голямата ми щерка беше на две, бабата и дядото я гледаха. Бяхме се разпръснали почти по цяла Европа и щерка ми го преживяваше доста мъчно. Стигнах досега, в който трябваше или да продължа и да мъча детето си да обикаля сред градовете с бабата и дядото, или да отида при мъжа ми и да си събера фамилията. Заради това споделих край, макар че не мислех, че ще е краят, само че след това забременях и той пристигна от единствено себе си.

- В Съединени американски щати завършваш “Криминално право”, у нас се дипломираш като магистър по “Национална сигурност и отбрана”. Не е ли малко необичайно , тъй като не виждам връзката с баскетбола ?

- Когато завърших в Парма, си споделих, че в този момент желая нещо друго. Уморих се от баскетбола, костваше ми доста – пътувания, липсваше ми фамилията. Бях се уморила от прашната зала, от това да нося анцунг. Когато се записах да изучавам „ Национална сигурност “, споделих на майка ми, че ми е омръзнало да бъда в залата и да заедно съм с анцунг. Исках да работя нещо друго и да се опитам да бъда също толкоз сполучлива и отвън баскетбола. Завърших „ Национална сигурност “, бях доста горда със себе си. Имаше интервал от няколко месеца, в които имаше някакво започване в една от институциите, на компютъра, на бюрото. Но с изключение на промяната на дрешника ми, нищо друго не ме правеше щастлива. Разбрах, че не съм да заставам на бюро. Не ме прави щастлива по през целия ден да бъда зад компютъра и още веднъж се върнах в прашната зала, където се усещам щастлива и най-много на мястото си.

- Защо реши хте с твоя брачен партньор Венцислав Симеонов, дълготраен играч по волейбол и национал на Италия, да се върне те в България? Всичко ли в и харесва тук?

- Той прекара 25 години в Италия, детството му мина там. И взе решение да направи опит, толкоз доста не се допита до мен, аз просто взех решение да го вървя след. Прибрахме се и позитивното е, че тук имаме разполагаем баби и дядовци, които виждахме доста рядко през годината, когато бяхме в Италия. Дали всичко ни харесва тук? Не знам. Единствено мога да кажа, че за момента сме тук, усещаме се добре. Аз имам своята работа, която е и занимание. Чувствам се доста щастлива в тима на Славия сред моите състезателки. Имам едни прелестни девойки и баскетболистки! Не мисля толкоз къде съм и по какъв начин съм. Ежедневието ми е изпълнено с страст, с нещо, което обичам. Винаги можем да се върнем в Италия, мъжът ми е с италиански паспорт, както и децата. Хубавото е, че мога да заключа вратата тук и да я отключа там.

- Имате две дъщери – Кайла и Леа. Увличат ли се от спорта или към момента са надалеч?

- Кайла е на девет. Тя също към този момент тренира в тази зала. Миналата година, когато реши да стартира, демонстрирах къде съм почнала аз. За момента тя тренира баскетбол, плуване. Шампионка е на София за предходната година за възрастта си, беше една от най-хубавите, завоюва няколко златни медала в няколко от софийските шампионати. Където я пуснем, там вирее. В който и спорт да я сложим, Кайла се оправя отлично. Има хъс, спортна завист. Покрай нея, събрах тим и при по-малките, който аз повеждам. Наблюдавам, че се оправя отлично. Друг е въпросът дали ще остане в баскетбола, защото татко е уверен, че волейболът е доста по-подходящ за нея. Но това към този момент е друга тематика.

- Има ли обичано място вашата фамилия?

- Да, в Италия живеем на езерото Комо. Аз съм родена в София, усещаме се прелестно тук. София и Комо са двете обичани места, на които избираме да прекарваме времето.

- Гери, наближават празници! Какво искаш да си пожелаеш?

- Колкото и нескромно да звучи, аз имам множеството от нещата, за които човек мечтае. Единственото, за което бленувам и желая да не преставам да го имам е здравето. Семейството ми да е крепко, да имам поддръжката на обичаните ми хора. От професионална позиция желая да си пожелая купа с тима до 16 години. Миналата година взехме сребърен орден, а в този момент си поисквам златен! Искам да пожелая на всички девойки от тима и на всички млади баскетболистки да са здрави, да прекарват повече време в залата. Има време по кое време да учат – ето аз приключих последната си магистратура на 38 години! Но най-много си поисквам здраве!
Източник: sportal.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР