Турция - едно повърхностно сравнение
Най-трудно е да пишеш обективно.
Това, което споделих, беше ненужно, между другото.
Защото тоя глупак, който мисли, че съществува нещо като „ обективност ” заслужава единствено паничка топла чорба и да бъде оставен да си седи. В някой дом за слабоумни.
Обективност, благи другари, има единствено в главите на едва и неуместно мислещите.
Хоп, „ удачно ”, ще кажат куп многознайковци-пуристи (радетели за езикова чистота) е русизъм: не го използвай, тъй като е гадно. Но на тях мога да отговоря само: „ не използвайте името „ Чавдар ” тъй като е турцизъм и значи ръж. Викайте на приятеля си Чавдар „ ей, Ръж, ела тук! ”. Та по този начин де.
Като стана въпрос за обективност и турцизми – да си кажа думата: Бях в Турция и се върнах.
И по никакъв начин не мога да кажа нищо обективно; и напряко се удушавам от изтощение при мисълта, че каквото и да кажа – ще е необективно, ще е оспоримо, ще е дори глупаво; и ще се намерят един куп хора, доста по-умни и образовани (забелязали ли сте, че кажеш ли нещо – по чудодеен метод съвсем всички към вас (българи) се оказват по-образовани от вас и по-информирани и на часа ви поправят и ви споделят „ по какъв начин стоят нещата в реалност ”?), които иска ми се присмеят. И с право: В Турция съм за първи път, бил съм там единствено четири дни. Обикалял съм малко и съм бил част от публична делегация на писатели. Това в случай че дава справедлив взор върху нещата – здраве му кажи!
Но на това аз мога да отговоря по този начин: Този, който е бил там стотици пъти, живял е там, скитал е по най-малките паланки и е отворил съвсем всяка врата – белким той не се е изкривил в визиите си; белким не е замазал и опорочил първата си, най-блестяща и бистра визия, създадена от първото – най-свежото и мощно усещане?! Този, който е обикалял, живял, навлизал дълбоко в живота на една страна и един народ е станал също така и доста привързан. И – изграждайки привързаности с места и хора – фактически е изгубил всякаква обективност. Поживееш ли – натоварваш с страстите си всяко нещо: ето това е обичаното ми магазинче, това е улицата, по която ненавиждам да вървя, тъй като видях един път прегазена котка... и по този начин нататък. А където има обвързаност и страсти – може ли да има обективност? Мисля, че не.
Просто и в единия и в другия случай става въпрос за друг тип субективности.
И по този начин: обективността – благи дами и господа – е индивидуалност, наложена с власт (с пердах и изтребване на зъби, а в случай че се постанова – и с горене на клади на всякакви джордано-бруновци)
И в този момент да си кажа моята си индивидуалност: Турция не е по-хубава от България.
А Истанбул е голям, обилен, впечатляващ, даже – хубав в някои ракурси – само че тягостен, гръмък, поразителен. Хаос и ориенталско равнодушие към човешкия финес.
Думите „ Човешки финес ” тук употребявам като термин – за това цвете, което може би единствено западната цивилизация е съумяла да отгледа за две хиляди години и е някаква недоловима и изключително нежна композиция от човечност, хармония, великолепие, възрожденски дух (не в чорбаджимарковски, а в микеланджеловски смисъл). Да, сетих се – Турция е имала своя Златен век; само че той не е века на Рафаело и Андреа Мантеня, нито на Галилей и Еразъм; той е века на Сюлейман Кануни (Сюлейман Законодателя, който ние назоваваме погрешно Великолепни). Тоест – техният век на напредък е век на налагане на сурови закони и осъществяване на невиждани завоевания; не на намаляване на законите и на освобождение на мисълта; както не и на възобновление на фината човещина.
Някой интелигентен ще каже: без 1492-та година, в която Кристобал Колонь е разкрил остров Испаньола (и по този начин е разкрил в действителност това, което по-късно е било наречено на неговия съотечественик Америго – Америка) – не би имало ни Рафаеловци ни Галилеевци. Без завоевания и без насилия, без подчинение и без – напряко казано – войни – няма по какъв начин да има напредък.
Не съм уверен в това. Но и по този начин да е – не знам Турция да е родила Галилей.
Тук идва, естествено, въпросът – а в случай че е родила, а ние – заради стеснения си учебен мироглед – не знаем, че го е родила и че го има?
Както и да е: Казах, че ще пиша субективно, тъй че – ще пиша субективно и точка! Турция и Истанбул не са по-хубави от България!
Това, ще рече всеки втори българин, го знаят всички! Защо го казваш?
Защото, благи дами и господа, аз съм царят на това – от нещо, което не наподобява прелестно – да намеря изгода и да го трансформира в извор на най-благоприятни за мен мисли и усеща!
Като се прибрах в България, споделям ви – по този начин ми стана хубаво и мило; по този начин ми хареса, по този начин се разчувствах – все едно бях влезнал в просторна слънчева стая след престояване в сумрачно и препълнено с движимости мазе.
Турция и Истанбул са впечатляващо богати; хората обаче не са по-хубави и симпатични от българите. А кое е значимо, в случай че не хората?
В хотела ни в Истанбул имаше десетки мъже с доста странни, злокобни и кървави превръзки на главите. В главата ми се родиха мъчителни и заболели асоциации с някакво кръвопролитие. Веднага по-късно се досетих – поради особения тип на превръзките, оставящ темето и челото открити, а там се виждаха безбройни кървави точици – та се досетих, че става въпрос за пациенти на клиника за присаждане на коса. И се почувствах някак изключително: усетих възприятие за свръхчовешка безмерност!
Това – споделих си – тук е конвейер. Огомна здравна фабрика. Всичко тук е над човешките ограничения. Този акт – на присаждане на коса – е по някакъв метод, най-малко за мен, интимен; обвързван с фини и деликатни усеща. Човек претърпява тия неща, плувайки в примес от суетност, позор и болежка. А тук той се прави в промишлени размери. Някак – необичайно и плашещо.
Дадох тоя образец с цел да илюстрирам цялото, не като изолиран случай.
И споделям всички тия неща, с цел да ни уврят главите, най-първо моята – че в действителност в действителност, напълно в действителност ние живеем на благословено място. Дори упадъкът и полузабравените ни, полупризрачни селца са някак китни и хм... човешки. Ние, каквото и да си приказваме, споделих си влизайки в България – сме европейци. И беднотията ни – където се вижда – е някак европейска. Тая проклета, велика, гениална и светла европейска квас, която е предиздвикала да бухне и нашето Възраждане! Ние сме точно такива – и в хубостите си и в мизериите си – европейци: по-светли, по-деликатни, по-ангажирани с човешкото и с Деликатната човешка същина! Ориентът е обилен, само че не тачи обособения човек, свободния, друг, цивилизован и живеещ както той самичък реши човек.
Бих споделил нещо коренно: Не църквите ни, а предизвикателно облечените ни девойки по моловете ни вършат европейци: всеки набожен фанатизъм е ориенталщина и антихуманизъм.
Истанбул, споделям ви, е превъзходен град.
Но ние би трябвало да сме доста, в действителност доста щастливи, че живеем по на запад от него. И че сме изрично в Европа. Тая блага Европа, която е кръстена на момичето, либийската принцеса Европа, която Зевс, във тип на бик е пренесъл точно през Босфора (бичия канал).
И отново ще повторя – това, което споделям, е изключително субективно. Но с усмивка допълням, че и което каже различен, в несъгласие с казаното от мен – ще бъде тъкмо толкоз субективно. Различни субективности.
Това, което споделих, беше ненужно, между другото.
Защото тоя глупак, който мисли, че съществува нещо като „ обективност ” заслужава единствено паничка топла чорба и да бъде оставен да си седи. В някой дом за слабоумни.
Обективност, благи другари, има единствено в главите на едва и неуместно мислещите.
Хоп, „ удачно ”, ще кажат куп многознайковци-пуристи (радетели за езикова чистота) е русизъм: не го използвай, тъй като е гадно. Но на тях мога да отговоря само: „ не използвайте името „ Чавдар ” тъй като е турцизъм и значи ръж. Викайте на приятеля си Чавдар „ ей, Ръж, ела тук! ”. Та по този начин де.
Като стана въпрос за обективност и турцизми – да си кажа думата: Бях в Турция и се върнах.
И по никакъв начин не мога да кажа нищо обективно; и напряко се удушавам от изтощение при мисълта, че каквото и да кажа – ще е необективно, ще е оспоримо, ще е дори глупаво; и ще се намерят един куп хора, доста по-умни и образовани (забелязали ли сте, че кажеш ли нещо – по чудодеен метод съвсем всички към вас (българи) се оказват по-образовани от вас и по-информирани и на часа ви поправят и ви споделят „ по какъв начин стоят нещата в реалност ”?), които иска ми се присмеят. И с право: В Турция съм за първи път, бил съм там единствено четири дни. Обикалял съм малко и съм бил част от публична делегация на писатели. Това в случай че дава справедлив взор върху нещата – здраве му кажи!
Но на това аз мога да отговоря по този начин: Този, който е бил там стотици пъти, живял е там, скитал е по най-малките паланки и е отворил съвсем всяка врата – белким той не се е изкривил в визиите си; белким не е замазал и опорочил първата си, най-блестяща и бистра визия, създадена от първото – най-свежото и мощно усещане?! Този, който е обикалял, живял, навлизал дълбоко в живота на една страна и един народ е станал също така и доста привързан. И – изграждайки привързаности с места и хора – фактически е изгубил всякаква обективност. Поживееш ли – натоварваш с страстите си всяко нещо: ето това е обичаното ми магазинче, това е улицата, по която ненавиждам да вървя, тъй като видях един път прегазена котка... и по този начин нататък. А където има обвързаност и страсти – може ли да има обективност? Мисля, че не.
Просто и в единия и в другия случай става въпрос за друг тип субективности.
И по този начин: обективността – благи дами и господа – е индивидуалност, наложена с власт (с пердах и изтребване на зъби, а в случай че се постанова – и с горене на клади на всякакви джордано-бруновци)
И в този момент да си кажа моята си индивидуалност: Турция не е по-хубава от България.
А Истанбул е голям, обилен, впечатляващ, даже – хубав в някои ракурси – само че тягостен, гръмък, поразителен. Хаос и ориенталско равнодушие към човешкия финес.
Думите „ Човешки финес ” тук употребявам като термин – за това цвете, което може би единствено западната цивилизация е съумяла да отгледа за две хиляди години и е някаква недоловима и изключително нежна композиция от човечност, хармония, великолепие, възрожденски дух (не в чорбаджимарковски, а в микеланджеловски смисъл). Да, сетих се – Турция е имала своя Златен век; само че той не е века на Рафаело и Андреа Мантеня, нито на Галилей и Еразъм; той е века на Сюлейман Кануни (Сюлейман Законодателя, който ние назоваваме погрешно Великолепни). Тоест – техният век на напредък е век на налагане на сурови закони и осъществяване на невиждани завоевания; не на намаляване на законите и на освобождение на мисълта; както не и на възобновление на фината човещина.
Някой интелигентен ще каже: без 1492-та година, в която Кристобал Колонь е разкрил остров Испаньола (и по този начин е разкрил в действителност това, което по-късно е било наречено на неговия съотечественик Америго – Америка) – не би имало ни Рафаеловци ни Галилеевци. Без завоевания и без насилия, без подчинение и без – напряко казано – войни – няма по какъв начин да има напредък.
Не съм уверен в това. Но и по този начин да е – не знам Турция да е родила Галилей.
Тук идва, естествено, въпросът – а в случай че е родила, а ние – заради стеснения си учебен мироглед – не знаем, че го е родила и че го има?
Както и да е: Казах, че ще пиша субективно, тъй че – ще пиша субективно и точка! Турция и Истанбул не са по-хубави от България!
Това, ще рече всеки втори българин, го знаят всички! Защо го казваш?
Защото, благи дами и господа, аз съм царят на това – от нещо, което не наподобява прелестно – да намеря изгода и да го трансформира в извор на най-благоприятни за мен мисли и усеща!
Като се прибрах в България, споделям ви – по този начин ми стана хубаво и мило; по този начин ми хареса, по този начин се разчувствах – все едно бях влезнал в просторна слънчева стая след престояване в сумрачно и препълнено с движимости мазе.
Турция и Истанбул са впечатляващо богати; хората обаче не са по-хубави и симпатични от българите. А кое е значимо, в случай че не хората?
В хотела ни в Истанбул имаше десетки мъже с доста странни, злокобни и кървави превръзки на главите. В главата ми се родиха мъчителни и заболели асоциации с някакво кръвопролитие. Веднага по-късно се досетих – поради особения тип на превръзките, оставящ темето и челото открити, а там се виждаха безбройни кървави точици – та се досетих, че става въпрос за пациенти на клиника за присаждане на коса. И се почувствах някак изключително: усетих възприятие за свръхчовешка безмерност!
Това – споделих си – тук е конвейер. Огомна здравна фабрика. Всичко тук е над човешките ограничения. Този акт – на присаждане на коса – е по някакъв метод, най-малко за мен, интимен; обвързван с фини и деликатни усеща. Човек претърпява тия неща, плувайки в примес от суетност, позор и болежка. А тук той се прави в промишлени размери. Някак – необичайно и плашещо.
Дадох тоя образец с цел да илюстрирам цялото, не като изолиран случай.
И споделям всички тия неща, с цел да ни уврят главите, най-първо моята – че в действителност в действителност, напълно в действителност ние живеем на благословено място. Дори упадъкът и полузабравените ни, полупризрачни селца са някак китни и хм... човешки. Ние, каквото и да си приказваме, споделих си влизайки в България – сме европейци. И беднотията ни – където се вижда – е някак европейска. Тая проклета, велика, гениална и светла европейска квас, която е предиздвикала да бухне и нашето Възраждане! Ние сме точно такива – и в хубостите си и в мизериите си – европейци: по-светли, по-деликатни, по-ангажирани с човешкото и с Деликатната човешка същина! Ориентът е обилен, само че не тачи обособения човек, свободния, друг, цивилизован и живеещ както той самичък реши човек.
Бих споделил нещо коренно: Не църквите ни, а предизвикателно облечените ни девойки по моловете ни вършат европейци: всеки набожен фанатизъм е ориенталщина и антихуманизъм.
Истанбул, споделям ви, е превъзходен град.
Но ние би трябвало да сме доста, в действителност доста щастливи, че живеем по на запад от него. И че сме изрично в Европа. Тая блага Европа, която е кръстена на момичето, либийската принцеса Европа, която Зевс, във тип на бик е пренесъл точно през Босфора (бичия канал).
И отново ще повторя – това, което споделям, е изключително субективно. Но с усмивка допълням, че и което каже различен, в несъгласие с казаното от мен – ще бъде тъкмо толкоз субективно. Различни субективности.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ