“(...) Най-трудно е да напишеш първите редове. Преди да започнеш,

“(...) Най-трудно е да напишеш първите редове. Преди да започнеш, би трябвало да познаваш историята по този начин, като че ли към този момент си я чел. Няма нищо необичайно в това, че за първите страници ми трябваше цяла година, а за всички останали - три месеца. Защото началната детонация задава тона до дъно (...) “*

През един януарски ден на далечната 1965 година, до момента в който кара Опела си по пътя от Мексико град към Акапулко, Габриел Гарсия Маркес внезапно предусеща това, за което копнее от 17-годишен. В този момент “Сто години самотност “ му се явява в цялостния си и приключен тип, както споделя по-късно дребният му брат Елихио. Още същия ден той оставя всичко в ръцете на брачната половинка си Мерседес и се затваря да написа книгата, която по-късно ще му донесе международна популярност, само че и доста самотност.

Писането, бесилката и София Лорен

“(...) “Сто години самотност “ е първият ми разказ. Започнах го още на 17 години, под заглавието “Къщата “, но бързо зарязах писането, тъй като всичко ми се струваше прекомерно дълго. Оттогава не съм спрял да мисля за този разказ, да диря по-ефикасна форма на описа, да се пробвам да го видя в приключен тип. Сега, 20 години по-късно, мога да кажа, че първите редове не се разграничават по нищо от тези, които написах преди време. Това ме кара да мисля, че когато имаш някаква история, която те преследва непрекъснато и назрява в главата ти дълго време, е най-добре още в деня, в който се задава детонацията, да седнеш пред пишещата машина и да започнеш да пишеш. Иначе съществува заплаха да обесиш жена си (...). “*

Не е загадка, че точно брачната половинка му Мерседес изпраща ръкописа на издателството - в два обособени пакета, тъй като по този начин излизало по-евтино. В едно от редките си изявленията Мерседес споделя, че не желала да прочете нито ред от “Сто години самотност “, преди книгата да е напълно приключена. Когато романът излиза и първият образец идва в дома на Маркес, Мерседес се настанява комфортно в леглото и стартира да чете. “Габито седна до мен, той искаше да види по какъв начин ще отвръщам. А аз напряко изяждах страниците. Тази алчност ме накара да препрочета книгата още два пъти - и да призная, че това е най-хубавата творба на мъжа ми. “

“(...) Ако вярваш в това, което правиш, в случай че си уверен, че от него ще излезе една хубава история, просто би трябвало да седнеш да пишеш, в случай че ще и София Лорен да те чака някъде. Ако усетя, че ме мързи да пиша, по-добре изобщо да не се понечвам, а да изчакам, до момента в който се появи някоя по-интересна история. Няколко мои неща са към този момент в кошчето, там попаднаха даже близо 300 страници от “Есента на патриарха “, която обаче в този момент предприемам отначало. Сигурен съм, че този път ще се получи (...). “*

Онзи мъж в бара

“Сто години самотност “ излиза на книжния пазар през 1967 година. Оттогава насам романът непрекъснато се преиздава. През 1971 година Маркес към този момент е международно прочут, само че това не го прави изключително благополучен. Елихио Гарсия Маркес споделя в една своя публикация за страданията, които славата предизвикала на брат му. “Бих желал да съм пианист в Цюрих “, споделил той един път.

“(...) Един ден в паузата сред два влака се скрих от снежна стихия в един пианобар в Цюрих. Там един мъж свиреше на пианото в полумрака, а дребното клиенти бяха най-вече влюбени двойки. Тази нощ си споделих, че в случай че не бях станал публицист, би ми се желало да съм на мястото на оня мъж в бара, който свиреше без никой да вижда лицето му, само че успяваше да накара влюбените да се желаят още по-силно. “

" По-добре да бях починал "

“Сто години самотност “ има подобен необикновен триумф, че от всички краища на света отрупват Маркес с награди. През 1971 година той споделя следното пред венецуелския публицист Армандо Дуран: “По-добре да бях починал. Най-лошото, което може да се случи на човек, некадърен да се оправя с литературния триумф, и то на континент, който не е привикнал да има сполучливи създатели, е да напише разказ, който се продава като топъл самун. “

" Сто години самотност " се продава фактически като топъл самун - и то по целия свят. Но това отблъсква Маркес, плаши го и го кара да заживее в уединение.

“(...) Отказах да се трансформира в театър, гнуся се от малкия екран, литературните конгреси, конференциите, интелектуалния живот. Направих опит да се затворя сред четири стени, на километри от читателите (...). “

Маркес отхвърля да получи литературни награди, присъдени му в Италия и Франция. Аргументът му: " тъй като и това ми се струваше неистина ". " По това време желаех да се посветя само на песните на Ролинг Стоунс, на кубинската гражданска война и на четирима мои другари ", споделя Маркес в едно изявление.

" Кулминацията на цялата неразбория "

През 1982 година Маркес получава Нобеловата премия за литература. " Нобелът ме състари ", споделя той, а в изявление за неговия английски биограф брачната половинка му Мерседес споделя: " Нобелът беше кулминационната точка на цялата неразбория ".

В края на церемонията по връчването на Нобеловата премия, на която участват всичките му другари, Маркес споделя: “Ужас, това е все едно да присъстваш на личното си заравяне “.

* Фрагменти от писмо, писано на 22 юли 1967 година; Маркес изпраща това писмо на своя непосредствен другар Плинио Апулейо Мендоса, публицист и публицист