Най-близката приятелка на Силвия има злокачествен тумор и ходи на

Най-близката другарка на Силвия има недоброкачествен израстък и върви на химиотерапия, само че тя по този начин и не може да събере сили, с цел да й се обади и окуражи. Какво я стопира? Страх или по-скоро някакво неясно възприятие за виновност, за това, че тя самата е здрава, а приятелката й се бори за живота си. В този миг нужните думи мъчно се намират, а реакцията най-често е несъответстваща.

Когато разберем за тежкото заболяване на някой непосредствен човек, ни обгръща отчаянието. С цялото си сърце желаеме да му помогнем, само че се усещаме безсилни. Готови сме да правим героизъм, само че се сблъскваме в рамките на своите благоприятни условия. И не рядко започваме да упрекваме самите себе си. Най-лесният метод да заглушим мъчителното възприятие, както в тази ситуация със Силвия, е бягството. Той може да има разнообразни проявления – отсрочено телефонно позвъняване, „ забавяне ” за приемния час в болничното заведение, или последователно отчуждение. Други пък, тъкмо противоположното – демонстрират пресилена грижа, отдавайки на болния всичките си физически и душевни сили, не рядко за сметка на личното си благополучие.

Корените на „ виновността ”
„ Трябваше да упорствам за посещаване при лекаря по-рано ”, „ Не внимавах ”, „ ”Можех да го предотвратя ” – това са част от обвиняванията, които си насочат хората, които са чули най-страшната диагноза за собствен непосредствен. Те стартират да се усещат гузни и за предишните спорове, за моментите на неуважение, само че им е най-трудно да решат, по какъв начин ще се държат от тук нататък. Сякаш нищо не се е случило, с цел да не наранят обичания човек? Или пък да трансформират своите връзки с него, тъй като той към този момент е болен. Това пък наподобява прекомерно грубо и егоистично.

Другият източник на виновност са обществените упования. Да бъдеш идеалната щерка, майка или жена съгласно общоприетите показа значи да проявяваш извънмерна грижа към болния непосредствен. Тези, които се пробват да реализират този блян обаче доста скоро са обхванати от спорни усеща – сред любовта и отчаянието, даже ненавист към този, чиито премеждия ги лишават от личен живот и подклаждат възприятие им за виновност.

Да намерим правилния път
Там, където има възприятие за виновност, не биха могли да съществуват естествени човешки връзки. Затова единственият път за превъзмогване на ненадейно настъпилото отчуждение към болния е осъзнаването на обстоятелството, че никой не е виновен за нещастието на другите. Човекът, който страда нормално не чака нищо извънредно от околните си – просто желае да запази тези връзки, които са съществували до този миг. Едни хора избират да поговорят за своята болест, други за нещо напълно друго. В този случай е задоволително той да почувства съпричастността на най-близките си.

Появата на заболяването в фамилията неизбежно трансформира живота на всеки един негов член. Страдащият се нуждае освен от морална поддръжка, само че и от битови грижи, които постоянно са изтощителни. Но тази помощ би трябвало да бъде по този начин разпределена, че да не пада напълно върху един от неговите близки, обсебвайки всичкото му персоналното време и пространство. В противоположен случай грижата се трансформира в жертвопринощение, а това поражда експанзия и непоносимост и у двете страни.