Вместо сбогом на Валя Чрънкина
Навярно всеки от нас носи в себе си болката от отсрочени думи. Онова " след това ", което ни успокоява с опцията за оправдание; което по някакъв метод разтоварва деня ни, мислите ни. Но " след това " постоянно не се случва. Отива си човек, на който сме могли да кажем, че е почтен, добър, че прави със сърце всяка стартирана работа, че специалността за него не е просто припечелване за самун, или наем, или...
Човешкият дълг съдържа скъсване на мълчанието. Боли, когато близкият човек не е чул, че е обичан, че е превръщал обикновеността на деня в нещо специално-съкровено. Вината е най-болезненото възприятие. Но то не постоянно излиза от персоналния кръг на обособения човек. Остава там, тъй като в доста общности просто не е събудено. Във всяка специалност има хора, останали невидими за тези, които би трябвало да насърчават, да намират положителните думи, да търсят мотив за отличаване на положителния експерт. Всяко общество би трябвало да откроява честността и професионализма, изключително в случай че те са неотлъчно съчетани.
Късно е дълго отлаганите думи да бъдат изречени пред индивида, напуснал този свят.
И въпреки да съм казвала на Валя какъв брой я почитам, какъв брой я оценявам, в този момент желая това да чуят и други, които може би не са забелязали целостта на нейния темперамент, духовността, която тя притежаваше - постоянно скромна, неизтъкваща себе си, всеотдадена и акуратна. В последните години идваше в АЛБЕНА, отразяваше полемиките, които събираха авторитетни експерти и публицисти, общественици, народни представители. Предаваше ми фотосите бързо - прелестни фотоси, които съхраняват общуването на персони, събрани от една задача да бъдат потребни. Всичките тези събития - към този момент с 19-годишен живот - щяха да останат просто запомнени, в случай че не бяха сътрудниците фоторепортери. И Валя, в няколко следващи последни години. Сега виждам този списък... Благодарение на нея всяка последваща година правехме цяла галерия от предходните години - мигове от лекции, спор, смях, песни.
Валя обичаше да седне на терасата на Лагуна Гардън с цигарата - в дребните фрагменти от отмора - и да гледа отсреща - този свят от зеленина, цветя, смокинови дръвчета, а по-нататък и рози... Колко доста въодушевление ни даде нейният обектив, какъв брой мемоари ни подари...
Иска ми се тези, които правят оценка човешката активност, да виждат хора като Валя - ненатрапчиви, скромни и всеотдайни. Те са от онази порода, която в никакъв случай не се оплаква - и постоянно дава рамото на другар, на чужд, на някаква задача. Обадих й се за Нова година. Беше в болница. Но не натовари гласа напрегнато, не се оплака... Пак гледаше към вярата.
Пиша тези редове поради всички тези, които не заслужават да отлагаме положителните думи за тях. Да ги произнасяме, когато те могат да ги чуят.
Човешкият дълг съдържа скъсване на мълчанието. Боли, когато близкият човек не е чул, че е обичан, че е превръщал обикновеността на деня в нещо специално-съкровено. Вината е най-болезненото възприятие. Но то не постоянно излиза от персоналния кръг на обособения човек. Остава там, тъй като в доста общности просто не е събудено. Във всяка специалност има хора, останали невидими за тези, които би трябвало да насърчават, да намират положителните думи, да търсят мотив за отличаване на положителния експерт. Всяко общество би трябвало да откроява честността и професионализма, изключително в случай че те са неотлъчно съчетани.
Късно е дълго отлаганите думи да бъдат изречени пред индивида, напуснал този свят.
И въпреки да съм казвала на Валя какъв брой я почитам, какъв брой я оценявам, в този момент желая това да чуят и други, които може би не са забелязали целостта на нейния темперамент, духовността, която тя притежаваше - постоянно скромна, неизтъкваща себе си, всеотдадена и акуратна. В последните години идваше в АЛБЕНА, отразяваше полемиките, които събираха авторитетни експерти и публицисти, общественици, народни представители. Предаваше ми фотосите бързо - прелестни фотоси, които съхраняват общуването на персони, събрани от една задача да бъдат потребни. Всичките тези събития - към този момент с 19-годишен живот - щяха да останат просто запомнени, в случай че не бяха сътрудниците фоторепортери. И Валя, в няколко следващи последни години. Сега виждам този списък... Благодарение на нея всяка последваща година правехме цяла галерия от предходните години - мигове от лекции, спор, смях, песни.
Валя обичаше да седне на терасата на Лагуна Гардън с цигарата - в дребните фрагменти от отмора - и да гледа отсреща - този свят от зеленина, цветя, смокинови дръвчета, а по-нататък и рози... Колко доста въодушевление ни даде нейният обектив, какъв брой мемоари ни подари...
Иска ми се тези, които правят оценка човешката активност, да виждат хора като Валя - ненатрапчиви, скромни и всеотдайни. Те са от онази порода, която в никакъв случай не се оплаква - и постоянно дава рамото на другар, на чужд, на някаква задача. Обадих й се за Нова година. Беше в болница. Но не натовари гласа напрегнато, не се оплака... Пак гледаше към вярата.
Пиша тези редове поради всички тези, които не заслужават да отлагаме положителните думи за тях. Да ги произнасяме, когато те могат да ги чуят.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ