Стратегията за възпитанието в училище ни връща в тоталитарното общество
Националната мрежа за децата продължава да не вижда задачите, които Стратегията за възпитателна работа в просветителните институции си слага, както и позитивния резултат от нейното приложение.
Тя почива на фундаментално неправилна идея, която изкуствено разделя знанията, уменията и ценностните настройки, възпитанието от образованието в надживели времето си парадигми от средата на предишния век. Този метод
опонира освен на общоприетото схващане за уменията на XXI век,
само че и на самите образователни стратегии и просветителни стандарти на МОН. Четейки ревизирания текст на тактиката, продължаваме да срещаме концепции, присъщи за парадигмата на едно отминало затворено тоталитарно общество, към което, надяваме се, няма връщане. Недоумение будят формулировки като:
• " Превенция по отношение на поведенчески прояви на народен нихилизъм ", която остава неразбираема по същността си, само че сигурно основава директни асоциации със опасност от гонене и репресивни ограничения.
• " Формиране на патриотични усеща ", когато логиката на психиката от дълго време е потвърдила, че възприятията не са обект на образование, а пораждат у хората в резултат на личното им прекарване на събитията;
• " Формиране на положително отношение към историята на българската нация " вместо критичността и аналитичността към историята като цяло, към които се стреми всяко модерно образование;
• " личността на учителя като главен образователен фактор " предвид на обстоятелството, че учителите, като всички останали хора и експерти, са хора с разнообразни персони, на разнообразни възрасти и с потвърдено разнообразни настройки и полезности. Остава неразбираемо какви са водещите критерии за това, че учителят носи и подсигурява с личността си осъществяването на задачите на тактиката.
Изцяло неразбираемо е и какви са предвижданите принадлежности, посредством които по този начин дефинираните и сложени цели ще се реализират.
В предлагания план не намираме отговори на редица въпроси:
• Как е допустимо да се образуват усеща, откакто те са сложен резултат от средата, в която израства и се развива един човек и не могат да бъдат цел на обещано влияние?
• Как се образуват полезностите и до каква степен се простира функционалността на просветителната система в този развой? Защо в Стратегията се приказва за взаимоотношение сред институции, а не сред хора – учители, родители, деца?
• Имаме ли публичен консенсус за полезностите, които чакаме учебното заведение да възпитава? Какви са упованията по отношение на учителите, откакто опитът демонстрира, че мнозина от тях са разколебани в личните си настройки и са носители на разнообразни полезности? Кое ще подсигурява приемането и консолидираното на Стратегията като част от преподаването?
• Създадени ли са съдържателни стратегии във висшите образователни заведения и курсове за подготовка на сегашни и бъдещи педагози, които слагат акцент върху възпитателния детайл от образованието по характерен метод? Как ще се работи с настройките на самите педагози?
• Взети ли са поради спецификите и възрастовите особености в психологичното развиване на децата, значима част от които е и протестът като форма на изложение, както и несъгласието с избрани правила, порядки, обичаи като натурален развой от израстването и образуването на личността?
Смятаме, че в случай че министерството на образованието няма ясна идея и отговори на тези въпроси, приемането на тактиката крие
големи опасности от недоумение, неизясненост, в допълнение напрежение върху децата, учителите и родителите
и уклон към глобите като главен способ за образование.
Призоваваме да се стартира работа по единна просветителна тактика, която да сплотява, а не да разделя знанията, уменията и ценностните настройки и да стане основа за действително приложение на просветителните стандарти и образователни стратегии.
Като организации, работещи с хиляди деца, родители и просветителни институции, оставаме постоянно в подготвеност да спомагаме със своя опит и експертиза при създаване на просветителните политики в България.
Становището се разгласява от страницата на Националната мрежа за децата. Заглавието е на редакцията.
Тя почива на фундаментално неправилна идея, която изкуствено разделя знанията, уменията и ценностните настройки, възпитанието от образованието в надживели времето си парадигми от средата на предишния век. Този метод
опонира освен на общоприетото схващане за уменията на XXI век,
само че и на самите образователни стратегии и просветителни стандарти на МОН. Четейки ревизирания текст на тактиката, продължаваме да срещаме концепции, присъщи за парадигмата на едно отминало затворено тоталитарно общество, към което, надяваме се, няма връщане. Недоумение будят формулировки като:
• " Превенция по отношение на поведенчески прояви на народен нихилизъм ", която остава неразбираема по същността си, само че сигурно основава директни асоциации със опасност от гонене и репресивни ограничения.
• " Формиране на патриотични усеща ", когато логиката на психиката от дълго време е потвърдила, че възприятията не са обект на образование, а пораждат у хората в резултат на личното им прекарване на събитията;
• " Формиране на положително отношение към историята на българската нация " вместо критичността и аналитичността към историята като цяло, към които се стреми всяко модерно образование;
• " личността на учителя като главен образователен фактор " предвид на обстоятелството, че учителите, като всички останали хора и експерти, са хора с разнообразни персони, на разнообразни възрасти и с потвърдено разнообразни настройки и полезности. Остава неразбираемо какви са водещите критерии за това, че учителят носи и подсигурява с личността си осъществяването на задачите на тактиката.
Изцяло неразбираемо е и какви са предвижданите принадлежности, посредством които по този начин дефинираните и сложени цели ще се реализират.
В предлагания план не намираме отговори на редица въпроси:
• Как е допустимо да се образуват усеща, откакто те са сложен резултат от средата, в която израства и се развива един човек и не могат да бъдат цел на обещано влияние?
• Как се образуват полезностите и до каква степен се простира функционалността на просветителната система в този развой? Защо в Стратегията се приказва за взаимоотношение сред институции, а не сред хора – учители, родители, деца?
• Имаме ли публичен консенсус за полезностите, които чакаме учебното заведение да възпитава? Какви са упованията по отношение на учителите, откакто опитът демонстрира, че мнозина от тях са разколебани в личните си настройки и са носители на разнообразни полезности? Кое ще подсигурява приемането и консолидираното на Стратегията като част от преподаването?
• Създадени ли са съдържателни стратегии във висшите образователни заведения и курсове за подготовка на сегашни и бъдещи педагози, които слагат акцент върху възпитателния детайл от образованието по характерен метод? Как ще се работи с настройките на самите педагози?
• Взети ли са поради спецификите и възрастовите особености в психологичното развиване на децата, значима част от които е и протестът като форма на изложение, както и несъгласието с избрани правила, порядки, обичаи като натурален развой от израстването и образуването на личността?
Смятаме, че в случай че министерството на образованието няма ясна идея и отговори на тези въпроси, приемането на тактиката крие
големи опасности от недоумение, неизясненост, в допълнение напрежение върху децата, учителите и родителите
и уклон към глобите като главен способ за образование.
Призоваваме да се стартира работа по единна просветителна тактика, която да сплотява, а не да разделя знанията, уменията и ценностните настройки и да стане основа за действително приложение на просветителните стандарти и образователни стратегии.
Като организации, работещи с хиляди деца, родители и просветителни институции, оставаме постоянно в подготвеност да спомагаме със своя опит и експертиза при създаване на просветителните политики в България.
Становището се разгласява от страницата на Националната мрежа за децата. Заглавието е на редакцията.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ