Тъжният паноптикум на българския преход
Натискат ни да признаем Истанбулската спогодба
Напоследък станахме очевидци на събития, които илюстрират някои от най-съществените отрицателни аспекти на българския живот от „ експлоадирането “ на демокрацията насам. Истински паноптикум на тъжния български преход, който израни душите и орисите на поколенията, построили България, оплисквайки със сярната киселина на разочарованието и нихилизма порива за независимост, народна власт и правдивост, който измененията през 1989 година отприщиха.
Първо, две от пословичните лица на родния връзкарски капитализъм – Коко Банев и Прокопиев, поеха по пътя на наказателното гонене за приватизационните им действия. Единият задържан, другият с мярка за неотклонение „ подписка “. Не са значими обаче физическите лица Коко от Хасково и Иво от Разград. Като обвинени те разполагат със свещеното право на отбрана и правосъдната част от биографиите им ще се написа занапред. Важно е явлението. Защото те са илюстрация по какъв начин старите мрежи на тоталитарния режим се трансформираха в икономическа власт, а за фасада събраха няколко дузини сивкави момчета от провинцията и ги инсталираха за една нощ като мултимилионери от и посредством властта. Само лайфстайла им беше друг – едните чалга-парвенюта, другите – „ бели якички “. Израсли в придворни семейства на номенклатурата, които живуркаха сладко като предан обслужващ личен състав на властта. Приватизирали с политически подкрепи и на безценица предприятия и запаси. И осъществили на процедура и на терен гигантския приватизационен обир, обезлюдил цели райони и запратил в беднотия и неустановеност стотици хиляди български домове. Илюстрация са и на отговорността, която носят двете съществени партии, които управляваха България в най-мътните години на прехода – Българска социалистическа партия и Съюз на демократичните сили (днес раздробено и пребоядисано за следващ път в „ Демократична България “). Защото задържаният Банев закупи крупни предприятия основно с помощта на измамническата „ всеобща приватизация “, зачената от кабинета „ Виденов “, а обвиненият Прокопиев – от „ разбойническо-ментарджийската “ приватизация по времето на Иван Костов. И двата процеса не бяха приватизация, а завладяване на държавна благосъстоятелност с груба мощ, грозни операции, дебели връзки със задкулисието и съвсем без пари. Повтарям – завладяване, а не приватизация. Тогава стартира „ превзетата страна “, а не през днешния ден, както се пробват да внушават някои.
Неслучайно корупционният показател на „ Трансперънси интернешънъл “, който се мери и в България от 1998 година, е безстрастно индикативен – съгласно този показател като най-корумпирано ръководство от този момент до през днешния ден е възприемано държавното управление на Иван Костов (1997-2001). През трите цялостни години от мандата на Костов показателят е надлежно: 2,9 през 1998 година, 3,3 за 1999 година и 3,2 за 2000 година При оптималната стойност 10, която бележи положение на „ свободна от корупция “ страна. По-добри данни по този индикатор в тези години имат даже раздирани от корупция и неустойчивост страни от Третия свят като Салвадор, Мозамбик, Ямайка, Замбия. За съпоставяне, България дърпа напред при идващото ръководство – на Национална движение „Симеон Втори" и Движение за права и свободи, с положителни стойности на антикорупциония показател – 4 за 2002 година, 3,9 за 2003, 4 и 4,1 за 2004 и 2005 година Изпреварва вечно посочените страни от Третия свят, чийто прахоляк дишаше по времето на Костов. И по този начин е в общи линии и до през днешния ден при държавните управления на Станишев, Орешарски и Борисов. Ако беше мерен и в годините на Луканов, Филип Димитров, Беров, Виденов, евентуално антикорупционният показател щеше да има и по-лоши стойности. Без да надценяваме ненужно смисъла и информацията, която дават сходни измерители, те са индикация за процесите в страната и онагледяват това, което публичното болшинство у нас знае – корупцията и клиентелизмът бяха превърнати в държавна политика от „ сините братовчеди “, „ Иване, кажи си “, кръгът „ Агнешки главички “. И когато през днешния ден тогавашни апологети, крепители, покровители и дейни участници в корумпираното ръководство от интервала 1997-2001 година, се показват за почтени „ ангелчета “ на демокрацията и честността, и от такава подправена позиция назидават и „ четат морал “ от името на евроатлантическите полезности (които също изкористиха и извратиха!), то те заслужават само изтъкване с пръст. Всеки има право да се трансформира, да развива възгледите си, да се покайва, да осъзнава по нов метод процеси и събития. Но никой, даже и непрестанно мимикриращите деятели и следовници на костовото ръководство, „ специалистите на прехода “, няма право да се самообявава за монополист на демокрацията, истината и положителните дела. Не за друго, а тъй като дрънчи на кухо. Като оглозганите до кокал в миналото цветущи предприятия, завладяни от Банев. Или като покупко-продажбите по завладяване на „ Дамяница “ и „ Каолин “ от Прокопиев „ кеш енд кери “.
Извън тези събития, само че в действителност неизбежна последица от пороците на прехода в паноптикума, за който приказваме, станахме още веднъж очевидци на развалата, обзела политическите нрави. И, не – омерзителното държание на Валери Симеонов, свадите в дребната съуправляваща коалиция, неспособността на ГЕРБ да ръководи интелигентно, а на Българска социалистическа партия да показа фрагменти и идея, способни да убедят някого отвън партийния уред и техните родственици, не са казуса на проблемите. Но са явен знак за дъното, до което сме стигнали в политиката. Затова у нас няма полемика, а скандал. Няма причини и политически оценки, а персонални обиди и презрителни намеци. Затова няма и развиване, а погазване на едно място.
И за похлупак, властта ни сервира някои свои решения, които несъмнено са „ бомба със закъснител “. Първо, „ тайните арести “. Европейската инструкция, с която оправдават това недемократично решение, напълно не задължава страните от Европейски Съюз да вкарат сходна дерогация на съществени права. Тя е планувана единствено като опция, когато изключителни условия постановат сходни ограничения. Каква е изключителната обстановка в България? И за какво тайните арести се вкарват като нещо трайно и обикновено, а не, примерно, единствено като краткотрайна мярка в изискванията на оповестено по парламентарен ред изключително състояние? Това са тежките въпроси, на които безмълвната гилотина на механичното парламентарно болшинство дължи отговори.
Второто „ ястие “ със съмнителна стойност, което ни сервират, е безапелационната позиция в поддръжка на Глобалния пакт на Организация на обединените нации за миграцията, който легитимира порочния метод на „ отворени порти “ на Меркел. Междувременно Съединени американски щати оповестиха, че няма да подпишат този пакт. Защо ние го поддържаме? Къде е нашата евроатлантическата взаимност?
И, третото, от този печален паноптикум, е мълчанието на държавното управление в Брюксел по въпроса за скандалната Истанбулска спогодба, която беше отхвърлена от България както морално-политически – от необятната общност, научния и нравствен хайлайф на нацията, по този начин и юридически – с решението на Конституционния съд, което постави солидна бариера пред опитите тази спогодба и прокарваната посредством нея джендър-идеология да бъдат утвърдени. Както е добре известно, брюкселското чиновничество желае Европейски Съюз да ратифицира Истанбулската спогодба. Странна упоритост в случай, че Европейски Съюз към момента не се е включил към Европейската спогодба за отбрана на правата индивида и няма изгледи това да стане скоро. Каква е задачата? Казано в резюме – да бъде заобиколена суверенната воля на страни, като България, които отхвърлят да се причислят към Истанбулската спогодба. Ако това стане, тези въпроси, които са в изключителната подготвеност на Съюза, ще станат наложителни за нас, без значение, че не сме я утвърдили. България може да спре този развой. Процедурата изисква държавното управление да съобщи категорично, с фиктивен акт, пред работната група към КОРЕПЕР II, че няма правна опция да ратифицира Истанбулската спогодба. Това би означавало, че няма да се реализира изискуемото „ общо единодушие “ в КОРЕПЕР II, а оттова и в Съвета на Европейски Съюз. С други думи, по този начин ще бъде блокирано присъединението на Европейски Съюз към Истанбулската спогодба. Правителството е длъжно да изрази такава позиция, в случай че почита върховенството на българската Конституция. Вместо това, родните ни управници употребяват една типична лицемерна малка врата на европейското право, която им разрешава да замълчат, което ще се одобри като своего рода безмълвно единодушие с ратификацията. И те мълчат. И по този начин поддържат Истанбулската спогодба. Сякаш с цел да потвърдят още един път, че в България нищо в годините на прехода не се случва по волята на жителите, а единствено с благоволението на задкулисието и неговите хранени хора.
И в случай че „ експонатите “ в този паноптикум на прехода ви се костват незадоволителни, отворете новините, излезте на улицата, и ще видите още доста други. Тъжно, само че факт.
Напоследък станахме очевидци на събития, които илюстрират някои от най-съществените отрицателни аспекти на българския живот от „ експлоадирането “ на демокрацията насам. Истински паноптикум на тъжния български преход, който израни душите и орисите на поколенията, построили България, оплисквайки със сярната киселина на разочарованието и нихилизма порива за независимост, народна власт и правдивост, който измененията през 1989 година отприщиха.
Първо, две от пословичните лица на родния връзкарски капитализъм – Коко Банев и Прокопиев, поеха по пътя на наказателното гонене за приватизационните им действия. Единият задържан, другият с мярка за неотклонение „ подписка “. Не са значими обаче физическите лица Коко от Хасково и Иво от Разград. Като обвинени те разполагат със свещеното право на отбрана и правосъдната част от биографиите им ще се написа занапред. Важно е явлението. Защото те са илюстрация по какъв начин старите мрежи на тоталитарния режим се трансформираха в икономическа власт, а за фасада събраха няколко дузини сивкави момчета от провинцията и ги инсталираха за една нощ като мултимилионери от и посредством властта. Само лайфстайла им беше друг – едните чалга-парвенюта, другите – „ бели якички “. Израсли в придворни семейства на номенклатурата, които живуркаха сладко като предан обслужващ личен състав на властта. Приватизирали с политически подкрепи и на безценица предприятия и запаси. И осъществили на процедура и на терен гигантския приватизационен обир, обезлюдил цели райони и запратил в беднотия и неустановеност стотици хиляди български домове. Илюстрация са и на отговорността, която носят двете съществени партии, които управляваха България в най-мътните години на прехода – Българска социалистическа партия и Съюз на демократичните сили (днес раздробено и пребоядисано за следващ път в „ Демократична България “). Защото задържаният Банев закупи крупни предприятия основно с помощта на измамническата „ всеобща приватизация “, зачената от кабинета „ Виденов “, а обвиненият Прокопиев – от „ разбойническо-ментарджийската “ приватизация по времето на Иван Костов. И двата процеса не бяха приватизация, а завладяване на държавна благосъстоятелност с груба мощ, грозни операции, дебели връзки със задкулисието и съвсем без пари. Повтарям – завладяване, а не приватизация. Тогава стартира „ превзетата страна “, а не през днешния ден, както се пробват да внушават някои.
Неслучайно корупционният показател на „ Трансперънси интернешънъл “, който се мери и в България от 1998 година, е безстрастно индикативен – съгласно този показател като най-корумпирано ръководство от този момент до през днешния ден е възприемано държавното управление на Иван Костов (1997-2001). През трите цялостни години от мандата на Костов показателят е надлежно: 2,9 през 1998 година, 3,3 за 1999 година и 3,2 за 2000 година При оптималната стойност 10, която бележи положение на „ свободна от корупция “ страна. По-добри данни по този индикатор в тези години имат даже раздирани от корупция и неустойчивост страни от Третия свят като Салвадор, Мозамбик, Ямайка, Замбия. За съпоставяне, България дърпа напред при идващото ръководство – на Национална движение „Симеон Втори" и Движение за права и свободи, с положителни стойности на антикорупциония показател – 4 за 2002 година, 3,9 за 2003, 4 и 4,1 за 2004 и 2005 година Изпреварва вечно посочените страни от Третия свят, чийто прахоляк дишаше по времето на Костов. И по този начин е в общи линии и до през днешния ден при държавните управления на Станишев, Орешарски и Борисов. Ако беше мерен и в годините на Луканов, Филип Димитров, Беров, Виденов, евентуално антикорупционният показател щеше да има и по-лоши стойности. Без да надценяваме ненужно смисъла и информацията, която дават сходни измерители, те са индикация за процесите в страната и онагледяват това, което публичното болшинство у нас знае – корупцията и клиентелизмът бяха превърнати в държавна политика от „ сините братовчеди “, „ Иване, кажи си “, кръгът „ Агнешки главички “. И когато през днешния ден тогавашни апологети, крепители, покровители и дейни участници в корумпираното ръководство от интервала 1997-2001 година, се показват за почтени „ ангелчета “ на демокрацията и честността, и от такава подправена позиция назидават и „ четат морал “ от името на евроатлантическите полезности (които също изкористиха и извратиха!), то те заслужават само изтъкване с пръст. Всеки има право да се трансформира, да развива възгледите си, да се покайва, да осъзнава по нов метод процеси и събития. Но никой, даже и непрестанно мимикриращите деятели и следовници на костовото ръководство, „ специалистите на прехода “, няма право да се самообявава за монополист на демокрацията, истината и положителните дела. Не за друго, а тъй като дрънчи на кухо. Като оглозганите до кокал в миналото цветущи предприятия, завладяни от Банев. Или като покупко-продажбите по завладяване на „ Дамяница “ и „ Каолин “ от Прокопиев „ кеш енд кери “.
Извън тези събития, само че в действителност неизбежна последица от пороците на прехода в паноптикума, за който приказваме, станахме още веднъж очевидци на развалата, обзела политическите нрави. И, не – омерзителното държание на Валери Симеонов, свадите в дребната съуправляваща коалиция, неспособността на ГЕРБ да ръководи интелигентно, а на Българска социалистическа партия да показа фрагменти и идея, способни да убедят някого отвън партийния уред и техните родственици, не са казуса на проблемите. Но са явен знак за дъното, до което сме стигнали в политиката. Затова у нас няма полемика, а скандал. Няма причини и политически оценки, а персонални обиди и презрителни намеци. Затова няма и развиване, а погазване на едно място.
И за похлупак, властта ни сервира някои свои решения, които несъмнено са „ бомба със закъснител “. Първо, „ тайните арести “. Европейската инструкция, с която оправдават това недемократично решение, напълно не задължава страните от Европейски Съюз да вкарат сходна дерогация на съществени права. Тя е планувана единствено като опция, когато изключителни условия постановат сходни ограничения. Каква е изключителната обстановка в България? И за какво тайните арести се вкарват като нещо трайно и обикновено, а не, примерно, единствено като краткотрайна мярка в изискванията на оповестено по парламентарен ред изключително състояние? Това са тежките въпроси, на които безмълвната гилотина на механичното парламентарно болшинство дължи отговори.
Второто „ ястие “ със съмнителна стойност, което ни сервират, е безапелационната позиция в поддръжка на Глобалния пакт на Организация на обединените нации за миграцията, който легитимира порочния метод на „ отворени порти “ на Меркел. Междувременно Съединени американски щати оповестиха, че няма да подпишат този пакт. Защо ние го поддържаме? Къде е нашата евроатлантическата взаимност?
И, третото, от този печален паноптикум, е мълчанието на държавното управление в Брюксел по въпроса за скандалната Истанбулска спогодба, която беше отхвърлена от България както морално-политически – от необятната общност, научния и нравствен хайлайф на нацията, по този начин и юридически – с решението на Конституционния съд, което постави солидна бариера пред опитите тази спогодба и прокарваната посредством нея джендър-идеология да бъдат утвърдени. Както е добре известно, брюкселското чиновничество желае Европейски Съюз да ратифицира Истанбулската спогодба. Странна упоритост в случай, че Европейски Съюз към момента не се е включил към Европейската спогодба за отбрана на правата индивида и няма изгледи това да стане скоро. Каква е задачата? Казано в резюме – да бъде заобиколена суверенната воля на страни, като България, които отхвърлят да се причислят към Истанбулската спогодба. Ако това стане, тези въпроси, които са в изключителната подготвеност на Съюза, ще станат наложителни за нас, без значение, че не сме я утвърдили. България може да спре този развой. Процедурата изисква държавното управление да съобщи категорично, с фиктивен акт, пред работната група към КОРЕПЕР II, че няма правна опция да ратифицира Истанбулската спогодба. Това би означавало, че няма да се реализира изискуемото „ общо единодушие “ в КОРЕПЕР II, а оттова и в Съвета на Европейски Съюз. С други думи, по този начин ще бъде блокирано присъединението на Европейски Съюз към Истанбулската спогодба. Правителството е длъжно да изрази такава позиция, в случай че почита върховенството на българската Конституция. Вместо това, родните ни управници употребяват една типична лицемерна малка врата на европейското право, която им разрешава да замълчат, което ще се одобри като своего рода безмълвно единодушие с ратификацията. И те мълчат. И по този начин поддържат Истанбулската спогодба. Сякаш с цел да потвърдят още един път, че в България нищо в годините на прехода не се случва по волята на жителите, а единствено с благоволението на задкулисието и неговите хранени хора.
И в случай че „ експонатите “ в този паноптикум на прехода ви се костват незадоволителни, отворете новините, излезте на улицата, и ще видите още доста други. Тъжно, само че факт.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ