Нас пък все магарета ни водят...
Натискът на читателя е като дух, изтърван от бутилката. Беше ясно, че напорът от хрумвания, по този начин разсеяно позволен от мен в „ Нерви и утехи ”, ще става все по-упорит, пълноводен ще става и може да повлече създателя към крайбрежия, които ще го изненадат и шокират. Но това го отдаваме на времето, на смутовете, а и – за какво да крием? – на очакванията, които сезонът по този начин сребролюбив ни отпуска. Онези читатели, които не се изявяват във ФБ, също напират да бъдат по някакъв метод показани и техните безредици, хрумвания, личните им „ художествени ” находки и попадения. И нормално чакат това от „ своите ” създатели. Та когато създателите им се разсейват или просто следват личните си визии, читателят нерядко опитва да се намеси.
Куриерска компания ми донесе пратка от чужд човек, под шумолящата опаковка се напипваше квадратна форма с размера на диск. Реших, че някой млад музикант отново ми праща песни по мои стихотворения, като ще чака някаква поддръжка. Отдавна съм надалеч от този отрасъл и по тази причина не посегнах незабавно да отворя пакета. Бих побързал, в случай че знаех каква е изненадата.
Вместо CD в картонена обложка, в пратката открих фототипно издание на посмъртната стихосбирка на Димчо Дебелянов „ Златна пепелъ ”. Това е рядко и щастливо владеене за всеки обожател на поета. Имам такова, харизано ми от издателите от литературния музей, за нищо на света не бих го пратил даже на най-любимия си публицист. Но господин Г.К. Тошков от Кюстендил е намерил за нужно да ми го проводи, даже по най-бързия метод – с куриерска организация. Примирено одобрих, че това е поръчка, която не търпи отсрочване. Социална поръчка се наричаше в миналото това – искане от масата, от социума. За някои такива творби би могло да се каже поръчка от времето, от епохата даже. Но това са понятия от високата литература, тук в „ Нерви и утехи ” ние се облягаме повече на скромността. И господин Тошков надлежно бе опростил своето обръщение: бе подгънал ъгълчето на две страници от книжката, смятайки, че създателят ще разчете тези знаци както би трябвало. На стр. 10 се намира стихотворението „ Орден ”, а на стр. 15 триптихът „ Мисли в мъглата ”. В края на този триптих господин Тошков е добавил с молив едно име. Трябваше ми време до момента в който направя връзката.
Фототипната „ Златна пепелъ ” възпроизвежда посмъртната стихосбирка от 1924 година с неиздадени приживе стихотворения на Димчо Дебелянов, събрани и подредени от именития български книжовник Георги Михайлов, преводачът на прокълнатите поети. Един лоялен, великодушен, величествен другарски жест – освен към рано отишлия си създател, само че и към поколенията читатели от най-малко стотина години напред. Творбите в „ Златна пепелъ ”, както се схваща, са писани преди повече от столетие. Може би върху това натъртва и господин Тошков: по какъв начин великата изобразителна заложба на поета е обрисувала тъкмо, в детайлности това, което ще се случи след век и нещо в България. Как художественото изобличение не познава давностен период и омерзението на поета от пошлите и самозабравили се настоящи лица сред двете национални произшествия, се е запазило непокътнато и за днешните им приемници. Дали това е подарък или проклинание на творчеството, през днешния ден никой не може да дефинира. Във всеки случай, героите още не са се развихрили на сцената, още не са довършили пъкленото си дело, а към този момент са посочени, изобличени, опозорени.
Опознавах стиховете на Дебелянов в години, когато формалната литературна просвета бе сдържана и едвам потискаше своите „ забележки ” към неговото поетическо дело. Поет на мировата тъга, надали не токсичен от символизма, неизказан витаеше упрекът, че не е разбирал ролята на пролетариата – и той като другите велики сред тези два века. И, с цел да се компенсира дефицитът от рецензия на буржоазната реалност, в образователните стратегии наложително фигурираше и стихотворението „ Орден ”. Тогава това ми се виждаше изкуствено, пришито, самото стихотворение намирах за непознато на неговите изляти, свръхестествени за момчешкото ми схващане песни. Едва през днешния ден намирам, че всичко си идва на мястото, че това знамение не е отронено инцидентно и че в наши дни е дочакало своя час. Нали си спомняте стихотворението за оня цар, който посред луксозния гуляй взема решение да се пошегува. Сигурно не сте го не запомнили, само че тук ще напомним две строфи за по-младите другари, които са изучавали Дебелянов в годините след социалистическия натурализъм:
Корона кривнал на страна,
с усмивка хитра на уста,
на своя златен престол се качва
и измежду гробовна тишина –
той горделив от тая висота –
превъзходно се изхрачва.
Тук допълнително е думата „ корона ”. Останалото го видяхме всички. Неотдавна. И картината я помним: с мрачни, застинали лица зад тила на владетеля, като че ли отпечатана върху нечистия тапет на десетилетието, кликата следи траекторията – неразбираемо дали със злоба или с вяра. Ето по какъв начин:
И всички храчката наблюдават –
(те виждали са нееднократно –
историята постоянно съща) –
че щом се лепне връз ликът
на някой затлъстял държавен мъж,
тя в златен медал се трансформира.
Мъж, жена – една дребна промяна на времето. Иначе всичко е като в стихотворението. И ордените, в същинския си тип, лъщят точно по лицата, а не върху реверите, тъкмо както го е предсказал поетът. „ Едно от загадъчните тайнства на великите произведения е, че те са повече на място в бъдещето, в сравнение с в своето съвремие ” споделяше учен Петър Динеков. Може би тъй като от време на време би трябвало да минат епохи, преди да се извършат в цялост всичките им пророчества. И евентуално, тъй като тези сатири са към този момент написани – надарени, универсални! – нашият век разчита на тях да обрисуват и осмислят националната драма с властта. Новата днешна лирика няма в природата си усет към прозрение в тегоби и премеждия, нейните послания не знаят този адрес. А и творбите на класиката в множеството случаи се оправят задоволително добре.
На стр. 15 в книжлето общителният господин Тошков ми е маркирал триптиха „ Мисли в мъглата ”. Това са три разнообразни дяла, обозначени с римски числа и точно към последния стои добавената с молив фамилия:„ К-в ”. Научавам, че така се именува настоящ понине политик, който в тези дни нарекъл протестиращите по площадите национални маси „ стадо ”. Това определение, очевидно преднамерено дефинирано като непристойно, към този момент е задоволително коментирано – основно във връзка с дързостта му. Как стадото си е внушило, че е глутница и по какъв начин овчарят би трябвало да го върне в кошарата. И още от същото. При такова словоблудство площад за коментар се открива необятен, човек чак го засърбява перото. Но тук ще ви изненадаме с самоограничение - просто великият Дебелянов е приготвил коментара си за българския политик още преди век:
Чел съм нявга, чувал съм да споделят
славни и фамозни мъдрословци
на уста с презрителна подигравка,
че народа – туй е стадо овци!
Помами ги безшумно и след тебе
в огъня даже без боязън ще додат.
– Може би! Стада съм виждал постоянно,
но все магарета ги водят!
А на нас с тебе, гражданино Тошков и с тебе, читателю, остава да мислим над това с какво заслужихме съмнителната чест да създадем тези строфи безсмъртни...
Куриерска компания ми донесе пратка от чужд човек, под шумолящата опаковка се напипваше квадратна форма с размера на диск. Реших, че някой млад музикант отново ми праща песни по мои стихотворения, като ще чака някаква поддръжка. Отдавна съм надалеч от този отрасъл и по тази причина не посегнах незабавно да отворя пакета. Бих побързал, в случай че знаех каква е изненадата.
Вместо CD в картонена обложка, в пратката открих фототипно издание на посмъртната стихосбирка на Димчо Дебелянов „ Златна пепелъ ”. Това е рядко и щастливо владеене за всеки обожател на поета. Имам такова, харизано ми от издателите от литературния музей, за нищо на света не бих го пратил даже на най-любимия си публицист. Но господин Г.К. Тошков от Кюстендил е намерил за нужно да ми го проводи, даже по най-бързия метод – с куриерска организация. Примирено одобрих, че това е поръчка, която не търпи отсрочване. Социална поръчка се наричаше в миналото това – искане от масата, от социума. За някои такива творби би могло да се каже поръчка от времето, от епохата даже. Но това са понятия от високата литература, тук в „ Нерви и утехи ” ние се облягаме повече на скромността. И господин Тошков надлежно бе опростил своето обръщение: бе подгънал ъгълчето на две страници от книжката, смятайки, че създателят ще разчете тези знаци както би трябвало. На стр. 10 се намира стихотворението „ Орден ”, а на стр. 15 триптихът „ Мисли в мъглата ”. В края на този триптих господин Тошков е добавил с молив едно име. Трябваше ми време до момента в който направя връзката.
Фототипната „ Златна пепелъ ” възпроизвежда посмъртната стихосбирка от 1924 година с неиздадени приживе стихотворения на Димчо Дебелянов, събрани и подредени от именития български книжовник Георги Михайлов, преводачът на прокълнатите поети. Един лоялен, великодушен, величествен другарски жест – освен към рано отишлия си създател, само че и към поколенията читатели от най-малко стотина години напред. Творбите в „ Златна пепелъ ”, както се схваща, са писани преди повече от столетие. Може би върху това натъртва и господин Тошков: по какъв начин великата изобразителна заложба на поета е обрисувала тъкмо, в детайлности това, което ще се случи след век и нещо в България. Как художественото изобличение не познава давностен период и омерзението на поета от пошлите и самозабравили се настоящи лица сред двете национални произшествия, се е запазило непокътнато и за днешните им приемници. Дали това е подарък или проклинание на творчеството, през днешния ден никой не може да дефинира. Във всеки случай, героите още не са се развихрили на сцената, още не са довършили пъкленото си дело, а към този момент са посочени, изобличени, опозорени.
Опознавах стиховете на Дебелянов в години, когато формалната литературна просвета бе сдържана и едвам потискаше своите „ забележки ” към неговото поетическо дело. Поет на мировата тъга, надали не токсичен от символизма, неизказан витаеше упрекът, че не е разбирал ролята на пролетариата – и той като другите велики сред тези два века. И, с цел да се компенсира дефицитът от рецензия на буржоазната реалност, в образователните стратегии наложително фигурираше и стихотворението „ Орден ”. Тогава това ми се виждаше изкуствено, пришито, самото стихотворение намирах за непознато на неговите изляти, свръхестествени за момчешкото ми схващане песни. Едва през днешния ден намирам, че всичко си идва на мястото, че това знамение не е отронено инцидентно и че в наши дни е дочакало своя час. Нали си спомняте стихотворението за оня цар, който посред луксозния гуляй взема решение да се пошегува. Сигурно не сте го не запомнили, само че тук ще напомним две строфи за по-младите другари, които са изучавали Дебелянов в годините след социалистическия натурализъм:
Корона кривнал на страна,
с усмивка хитра на уста,
на своя златен престол се качва
и измежду гробовна тишина –
той горделив от тая висота –
превъзходно се изхрачва.
Тук допълнително е думата „ корона ”. Останалото го видяхме всички. Неотдавна. И картината я помним: с мрачни, застинали лица зад тила на владетеля, като че ли отпечатана върху нечистия тапет на десетилетието, кликата следи траекторията – неразбираемо дали със злоба или с вяра. Ето по какъв начин:
И всички храчката наблюдават –
(те виждали са нееднократно –
историята постоянно съща) –
че щом се лепне връз ликът
на някой затлъстял държавен мъж,
тя в златен медал се трансформира.
Мъж, жена – една дребна промяна на времето. Иначе всичко е като в стихотворението. И ордените, в същинския си тип, лъщят точно по лицата, а не върху реверите, тъкмо както го е предсказал поетът. „ Едно от загадъчните тайнства на великите произведения е, че те са повече на място в бъдещето, в сравнение с в своето съвремие ” споделяше учен Петър Динеков. Може би тъй като от време на време би трябвало да минат епохи, преди да се извършат в цялост всичките им пророчества. И евентуално, тъй като тези сатири са към този момент написани – надарени, универсални! – нашият век разчита на тях да обрисуват и осмислят националната драма с властта. Новата днешна лирика няма в природата си усет към прозрение в тегоби и премеждия, нейните послания не знаят този адрес. А и творбите на класиката в множеството случаи се оправят задоволително добре.
На стр. 15 в книжлето общителният господин Тошков ми е маркирал триптиха „ Мисли в мъглата ”. Това са три разнообразни дяла, обозначени с римски числа и точно към последния стои добавената с молив фамилия:„ К-в ”. Научавам, че така се именува настоящ понине политик, който в тези дни нарекъл протестиращите по площадите национални маси „ стадо ”. Това определение, очевидно преднамерено дефинирано като непристойно, към този момент е задоволително коментирано – основно във връзка с дързостта му. Как стадото си е внушило, че е глутница и по какъв начин овчарят би трябвало да го върне в кошарата. И още от същото. При такова словоблудство площад за коментар се открива необятен, човек чак го засърбява перото. Но тук ще ви изненадаме с самоограничение - просто великият Дебелянов е приготвил коментара си за българския политик още преди век:
Чел съм нявга, чувал съм да споделят
славни и фамозни мъдрословци
на уста с презрителна подигравка,
че народа – туй е стадо овци!
Помами ги безшумно и след тебе
в огъня даже без боязън ще додат.
– Може би! Стада съм виждал постоянно,
но все магарета ги водят!
А на нас с тебе, гражданино Тошков и с тебе, читателю, остава да мислим над това с какво заслужихме съмнителната чест да създадем тези строфи безсмъртни...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ