Наскоро се навършиха 170 години от рождението на Иван Вазов.

Наскоро се навършиха 170 години от рождението на Иван Вазов. И като че ли единствено споменът за този популярен български родолюбец и благородник беше необходим, с цел да възпламени оня пагубен яд на българина, помагащ му да се изправи против тиранията. Тирания, която продължава прекомерно дълго, която оковавайки самата страна, стартира да оковава и душите ни, рушейки възприятието ни за национална принадлежност. Насърчаваха ни да се наскърбяваме между тях и ни обиждаха непосредствено от екрана. Облъчваха ни какъв брой " неприятен материал " сме, какъв брой сме елементарни и безобидни. И точно изправени пред угрозата да се превърнем в инертни и безгръбначни същества, успяхме да намерим смисъл, с цел да се надигнем за следващ път. Той беше надълбоко прикрит и прашасал под булото на забравата и цинизма, платен от чекмеджета, цялостни с пачки, запушен със мощ и боязън. И въпреки всичко историята и родовата памет избуяха в оня латентен десетилетия ген, който носим и който не търпи неправдата. Спомнихме си забравените завещания и пламнахме, в случай че не за себе си, за децата ни и за ония, чиито кости лежат при Клокотница, Шипка и Дойран.
Политиката има своята логичност, когато на сцената се изправят хрумвания и идеологии, подкрепени с разсъдък, в името на общото богатство, обезпечени от правда и правов ред. В България политическата сцена е гротескна трансформация на Мулен Руж, с надалеч по-малко привлекателни танцьорки и танцьори. А невидими ръце спускат конци, които пленяват крайниците на актьорите и те стартират да се движат в дисонанс, подчинени на комадите и прищявките на кукловодите. Безсрамието трие грима и под него ясно си личат деформиралите форми на физическия облик, израз на разлагаща се психика, лишена от правила и полезности. Тогава, отвратена, публиката напуща залата, обръщайки тил на бездарността.
Затова тези митинги са разнообразни. Те са против политиците, които просто играят спектакъл. На всеки към този момент е ясно, че зад кулисите няма разделяне. Там всички са едно цяло. Звучи извратено, само че е реалност. Перверзията от дълго време се възприема за нещо обикновено. Тя и още ред други нередности, като корупцията, измяната, погазването на закона ни бяха втълпени в продължение на десетилетия, посредством похвати вид " Прозорецът на Овертон ", за нещо обикновено и че сме безсилни против тях. Но това е неистина, в която желаеха да имаме вяра. Че са неизбежни и безконечни хора като Борисов, Доган, Пеевски, които от години разпределят парите и властта в страната. Това беше най-грозната обществена загадка, за която обществото като че ли мълчеше от позор и от боязън. Разбира се, в тази компания не липсват и редица " политици ", сякаш оцветени в други краски. Лицемерието е тяхна непокътната мярка. Карикатурните фигури на властови позиции са израз на тяхното отношение към нацията. Едни модерни калигуловци, които нямат срам да слагат даже конете си на обществена служба, просто тъй като могат. Всеки си има цена. Това го потвърждават купените медии, купените " интелектуалци " и анализатори, купените бранители от всяка една сфера, които сякаш изказвайки своето неутрално мнение, вият в отбрана на глутницата, от която черпят сигурност и запаси. Не за друго, а тъй като в една естествена среда, без подмолна поддръжка, не биха оживели и ден.
Войната, на която сме очевидци, е против открития посткомунистически ченгеджийски ред, където всички " разнообразни ", знаят, че в действителност идват от едно място - най-нисшата каста на Българска комунистическа партия от една страна и хората, които са родени в народна власт, само че единствено са слушали за нея или са я претърпели на открито - от друга. И техният ентусиазъм да я " принесат " в България среща отпора на първите, които не могат да виреят без авансово да са си уредили мача. Защото по този начин са привикнали и по този начин са управлявали 30 години - сменяйки цветове на партии, полезности, идеологии, приспособявайки се да бъдат същински хамелеони, само че в последна сметка могат да намерят същински себе си само в облика на Киряк Стефчов от " Под игото ".
Търпеливи сме. Много даже. И това е реалност. Но в завещание, също така самообладание, имаме и ген на хора, покрили себе си с заплаща на вечността, поради своите подвизи, хрумвания и жертвоготовност. Нека през днешния ден, отстоявайки бъдещето на децата ни, да бъдем повече като тях. За България!
Автор: Тезей, " Зад завесите " - и във Фейсбук