Теодора Димова, писател: Разделението между българите е почти мистично явление
Народният съд. Това е тематиката на последния разказ на Теодора Димова, чиято премиера се състоя на тазгодишното издание на фестивала " Аполония " в Созопол. " Поразените " е една зимна февруарска ария, в която се носят гласовете на три дами и едно дете, чиито съпрузи и татко са измежду първите жертви на комунистическия режим. Романът е спомен за отминали времена, в които се дава път на знаещите и можещите, вместо на спуснатите и бутащите се постоянно напред и нагоре. Централният въпрос е изумени ли са в действителност " Поразените "?
Книгите на Теодора Димова са преведени на над 10 езика. През 2007 година нейният разказ " Майките " печели Голямата премия за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Романът " Адриана " е преведен във Франция и Чехия, а по него е основан и филмът " Аз съм ти " на режисьора Петър Попзлатев. Тази година Теодора Димова получи премията " Христо Г. Данов " за повсеместен принос в националната книжовна просвета.
" Дневник " беседва с Теодора Димова за новия й разказ " Поразените ", паметта и контузиите от комунистическия режим в България.
Откога знаехте, че ще напишете разказ за Народния съд? Наложи ли се да се борите с времето, с цел да той бъде оповестен на 75-тата годишнина от деветосептемврийския прелом?
- Отидох на 1 февруари 2016 година на паметника на жертвите на комунизма. На този ден отдаваме респект на тяхната памет. Беше мразовит ден. Самото стоене на едно място беше тестване в минусовата температура. Нямаше нито едно публично лице, нито един представител на страната не произнесе слово, сякаш това беше частна панихида, проведена от роднините. Като че ли нямаше жертви, нямаше убийства, нямаше хиляди изкривени и неосъществили се ориси. А с това неглижиране и безгрижие към паметта им сякаш наново ги убиваме. Това ме подтисна неимоверно. Казах си, че и аз – като публицист – съм съдействала с нещо за това, тъй като не съм написала разказ за тях. От тази ледена февруарска заран знаех, че ще пиша.
Писах романа в продължение на четири години. Не съм търсила особено съвпадане сред 75-годишнината от преврата и премиерата. Просто го свърших при започване на лятото.
© Издателство "Сиела "
Корицата на романа.
Кои са по-големи жертви в нравствен проект - изумените или поразяващите?
- В житейски проект изумени са убитите, изселените, лежалите по затвори и лагери, станалите сътрудници на Държавна сигурност, хилядите хора с премазани, изкривени, задушени ориси, които не са могли да осъществят предназначението на живота си, а са били натикани в прокрустовото ложе на тоталитарната идеология. Всички ние сме в действителност изумените, както сподели проф. Михаил Неделчев на премиерата на романа. Така както повредата в Чернобил засегна всички ни, по този начин поразата на режима се е просмукала в жилите, съзнанието и душевността ни, тя се предава на идващите генерации невидимо, без да желаеме.
Но в нравствен проект е друго. Пирамидата там се прекатурва съществено. По-добре е ти да бъдеш погубен, в сравнение с да посегнеш на човек. По-добре самият ти да страдаш, в сравнение с да причиняваш страдалчество. По-добре е ти да поемеш най-голямата тежест, с цел да може другият да си поеме мирис. Запазваш достойнството, достолепието си, убежденията си, смисъла на живота си.
Слушах роман неотдавна за човек на изкуството – продал душата си и живота си, и убежденията си, направил десетки взаимни отстъпки със съвестта си, получил приживе популярност и респект – а трагичен. Неудовлетворен. Не в мир със себе си. Това, наподобява, е огромно наказване. В края на живота си да не си постигнал мир със себе си.
С какви източници си служихте, до момента в който пишехте книгата? На базата на тях по какъв начин бихте описали събитията по време на и след 9. IX. 1944 година? Какво остана отвън повествованието?
- Близо една година четох исторически книги за този интервал, документални, мемоарни, издадената литература е голяма. Изслушала съм десетки разкази на хора, чиито фамилии са били наранени директно или индиректно. Прочетох книги, които не са необятно известни. Нямам прототипи. Използвала съм документални случки, елементи. Героите ми са представители на интелигенцията и на междинната класа – точно тези прослойки почтени, предприемчиви и работливи българи са били мотора на развиването на България преди преврата. Именно те са набедени за врагове на новата власт, убивани, изтезавани, изселвани, унизени. На тяхно място идват знаем кои, знаем с какво обучение.
Романът би могъл да бъде доста по-голям по размер (както е съвременно напоследък), само че избрах да се съсредоточвам върху трите си основни героини и детето.
С какво се разграничава женската сензитивност от мъжката в смутни времена? И каква е ролята на дамата в тях?
- Женската сензитивност се отличава от мъжката и освен в смутни времена, тя постоянно е друга. Райна, една от основните героини, демонстрира съвсем животинска вътрешен глас за това, което следва да се случи с нейното семейство. Осигурява визи, паспорти, с цел да могат да изоставен България. Но мъжът й я възпира – та какво неприятно е направил той? Защо би трябвало да бяга? Работил е почтено, никому не е навредил, за какво би трябвало да напуща Отечеството си? А Райна не може да му изясни за какво, тя се води най-много от интуицията си. Това е доста тежък и драматичен епизод. След един месец брачният партньор й е задържан, изтезавам, след това и погубен.
© Цветелина Белутова
Теодора Димова
Какви са следствията за България от 9. IX. 1944 година? Тази рана като че ли още стои отворена и е разграничителна линия за българското общество. Ще бъде ли излекувана в миналото тя?
- Точно това е учудващото – по какъв начин при съществуването на толкоз доста историческа литература, която изследва и разказва събитията към преврата на 9 септември, ние по този начин и не съумяваме да имаме обща ( бел. ред. - акцентът е на Теодора Димова) памет като нация. По изцяло друг метод се развиха процесите в другите страни, където беше натрапен комунизмът. Там контузиите от комунизма се излекуваха по-бързо и бяха преодолени трудностите за развиването на обществото. У нас първите години на комунизма са били най-жестоки, а през идващите десетилетия бяхме най-верният и дисциплиниран спътник на Кремъл и може би това е умъртвило достолепието и историческата памет на доста хора. Или би трябвало да си създадем доста нелицеприятни заключения за нашия народ, или разделянето сред нас си остава неясно, съвсем мистично събитие.
Част от българите, които симпатизират на комунистическия режим, оправдават Народния съд със Септемврийското въстание от 1923 година В тяхната трактовка Народният съд е заслужено отмъщение. Каква е вашата позиция във връзка с Септемврийското въстание и какво бихте споделили на хората, които поддържат горната теза?
- Това въстание е подредено от Коминтерна ( бел. авт. - комунистически интернационал), който по това време е нещо като външно министерство на Съветска Русия, което би трябвало да постанова имперските й желания под благовидния девиз за всеобщо тъждество и приятелство. И преди, и след въстанието комунистите са получавали забележителни дотации, с цел да се борят против властта и да прокарват тези ползи в България. Но без значение от това убийствата на обособени представителни на интелигенцията не могат да бъдат оправдани. Но съпоставката на убитите през 1923-25 години и след 1944 година е задоволително красноречива. През 1923 година са потърпевши хора, които са излезли с оръжие против властта, а тези, които не са били въоръжени, са били съдени съгласно законите на сраната, до момента в който след 1944 година без съд са убивани мирни жители, които нямат никаква виновност, отвеждани са от домовете им през нощта, разстрелвани са на огромни групи в затънтени места и телата им са хвърляни в пропасти. Не мога да оправдая никое ликвидиране, само че не мога да не различавам.
Каква е връзката, в случай че има такава, сред " Поразените " и романа " Майките ", в който посредством облика на дамата изследвате рецесията на фамилията през днешния ден?
- Да, прав сте, двата романа по някакъв дълбинен метод са свързани, въпреки тематично да нямат нищо общо. Героите от " Майките " също са изумени. До огромна степен повода да бъдат изумени е една и съща, корените са едни и същи. Александра от " Поразените " би могла да бъде героиня и от " Майките ". Тоест връзката идва от самия живот, доколкото корените на всеки идващ ден са във вчерашния ден. Ако не се бяха случили събитията, разказани в " Поразените ", може би нямаше да ги има героите на " Майките ". Но ми е мъчно да ги дефинирам.
Ако напишете разказ, отдаден на 10 ноември 1989 година, по какъв начин би се казвал той и защо би се разказвало в него?
- Каквото и да отговоря на този въпрос, то ще бъде хипотетично. Но събитията от десетоноемврийския прелом също не са разказани в художествената литература. Те са не по-малко забавни и не по-малко съдбовни. Разликата е, че го няма оня трагизъм от 1944 година Има и една кардинална разлика – въпреки всичко 10 ноември поставя завършек на една тоталитарна система. Не се случи това, което наивно чакахме, само че и ние не бяхме борбени и поредни в битката за същинска народна власт, болшинството от хората се приспособиха към новата система по този начин, както се бяха приспособили към предходната.
Книгите на Теодора Димова са преведени на над 10 езика. През 2007 година нейният разказ " Майките " печели Голямата премия за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Романът " Адриана " е преведен във Франция и Чехия, а по него е основан и филмът " Аз съм ти " на режисьора Петър Попзлатев. Тази година Теодора Димова получи премията " Христо Г. Данов " за повсеместен принос в националната книжовна просвета.
" Дневник " беседва с Теодора Димова за новия й разказ " Поразените ", паметта и контузиите от комунистическия режим в България.
Откога знаехте, че ще напишете разказ за Народния съд? Наложи ли се да се борите с времето, с цел да той бъде оповестен на 75-тата годишнина от деветосептемврийския прелом?
- Отидох на 1 февруари 2016 година на паметника на жертвите на комунизма. На този ден отдаваме респект на тяхната памет. Беше мразовит ден. Самото стоене на едно място беше тестване в минусовата температура. Нямаше нито едно публично лице, нито един представител на страната не произнесе слово, сякаш това беше частна панихида, проведена от роднините. Като че ли нямаше жертви, нямаше убийства, нямаше хиляди изкривени и неосъществили се ориси. А с това неглижиране и безгрижие към паметта им сякаш наново ги убиваме. Това ме подтисна неимоверно. Казах си, че и аз – като публицист – съм съдействала с нещо за това, тъй като не съм написала разказ за тях. От тази ледена февруарска заран знаех, че ще пиша.
Писах романа в продължение на четири години. Не съм търсила особено съвпадане сред 75-годишнината от преврата и премиерата. Просто го свърших при започване на лятото.
© Издателство "Сиела "
Корицата на романа.
Кои са по-големи жертви в нравствен проект - изумените или поразяващите?
- В житейски проект изумени са убитите, изселените, лежалите по затвори и лагери, станалите сътрудници на Държавна сигурност, хилядите хора с премазани, изкривени, задушени ориси, които не са могли да осъществят предназначението на живота си, а са били натикани в прокрустовото ложе на тоталитарната идеология. Всички ние сме в действителност изумените, както сподели проф. Михаил Неделчев на премиерата на романа. Така както повредата в Чернобил засегна всички ни, по този начин поразата на режима се е просмукала в жилите, съзнанието и душевността ни, тя се предава на идващите генерации невидимо, без да желаеме.
Но в нравствен проект е друго. Пирамидата там се прекатурва съществено. По-добре е ти да бъдеш погубен, в сравнение с да посегнеш на човек. По-добре самият ти да страдаш, в сравнение с да причиняваш страдалчество. По-добре е ти да поемеш най-голямата тежест, с цел да може другият да си поеме мирис. Запазваш достойнството, достолепието си, убежденията си, смисъла на живота си.
Слушах роман неотдавна за човек на изкуството – продал душата си и живота си, и убежденията си, направил десетки взаимни отстъпки със съвестта си, получил приживе популярност и респект – а трагичен. Неудовлетворен. Не в мир със себе си. Това, наподобява, е огромно наказване. В края на живота си да не си постигнал мир със себе си.
С какви източници си служихте, до момента в който пишехте книгата? На базата на тях по какъв начин бихте описали събитията по време на и след 9. IX. 1944 година? Какво остана отвън повествованието?
- Близо една година четох исторически книги за този интервал, документални, мемоарни, издадената литература е голяма. Изслушала съм десетки разкази на хора, чиито фамилии са били наранени директно или индиректно. Прочетох книги, които не са необятно известни. Нямам прототипи. Използвала съм документални случки, елементи. Героите ми са представители на интелигенцията и на междинната класа – точно тези прослойки почтени, предприемчиви и работливи българи са били мотора на развиването на България преди преврата. Именно те са набедени за врагове на новата власт, убивани, изтезавани, изселвани, унизени. На тяхно място идват знаем кои, знаем с какво обучение.
Романът би могъл да бъде доста по-голям по размер (както е съвременно напоследък), само че избрах да се съсредоточвам върху трите си основни героини и детето.
С какво се разграничава женската сензитивност от мъжката в смутни времена? И каква е ролята на дамата в тях?
- Женската сензитивност се отличава от мъжката и освен в смутни времена, тя постоянно е друга. Райна, една от основните героини, демонстрира съвсем животинска вътрешен глас за това, което следва да се случи с нейното семейство. Осигурява визи, паспорти, с цел да могат да изоставен България. Но мъжът й я възпира – та какво неприятно е направил той? Защо би трябвало да бяга? Работил е почтено, никому не е навредил, за какво би трябвало да напуща Отечеството си? А Райна не може да му изясни за какво, тя се води най-много от интуицията си. Това е доста тежък и драматичен епизод. След един месец брачният партньор й е задържан, изтезавам, след това и погубен.
© Цветелина Белутова
Теодора Димова
Какви са следствията за България от 9. IX. 1944 година? Тази рана като че ли още стои отворена и е разграничителна линия за българското общество. Ще бъде ли излекувана в миналото тя?
- Точно това е учудващото – по какъв начин при съществуването на толкоз доста историческа литература, която изследва и разказва събитията към преврата на 9 септември, ние по този начин и не съумяваме да имаме обща ( бел. ред. - акцентът е на Теодора Димова) памет като нация. По изцяло друг метод се развиха процесите в другите страни, където беше натрапен комунизмът. Там контузиите от комунизма се излекуваха по-бързо и бяха преодолени трудностите за развиването на обществото. У нас първите години на комунизма са били най-жестоки, а през идващите десетилетия бяхме най-верният и дисциплиниран спътник на Кремъл и може би това е умъртвило достолепието и историческата памет на доста хора. Или би трябвало да си създадем доста нелицеприятни заключения за нашия народ, или разделянето сред нас си остава неясно, съвсем мистично събитие.
Част от българите, които симпатизират на комунистическия режим, оправдават Народния съд със Септемврийското въстание от 1923 година В тяхната трактовка Народният съд е заслужено отмъщение. Каква е вашата позиция във връзка с Септемврийското въстание и какво бихте споделили на хората, които поддържат горната теза?
- Това въстание е подредено от Коминтерна ( бел. авт. - комунистически интернационал), който по това време е нещо като външно министерство на Съветска Русия, което би трябвало да постанова имперските й желания под благовидния девиз за всеобщо тъждество и приятелство. И преди, и след въстанието комунистите са получавали забележителни дотации, с цел да се борят против властта и да прокарват тези ползи в България. Но без значение от това убийствата на обособени представителни на интелигенцията не могат да бъдат оправдани. Но съпоставката на убитите през 1923-25 години и след 1944 година е задоволително красноречива. През 1923 година са потърпевши хора, които са излезли с оръжие против властта, а тези, които не са били въоръжени, са били съдени съгласно законите на сраната, до момента в който след 1944 година без съд са убивани мирни жители, които нямат никаква виновност, отвеждани са от домовете им през нощта, разстрелвани са на огромни групи в затънтени места и телата им са хвърляни в пропасти. Не мога да оправдая никое ликвидиране, само че не мога да не различавам.
Каква е връзката, в случай че има такава, сред " Поразените " и романа " Майките ", в който посредством облика на дамата изследвате рецесията на фамилията през днешния ден?
- Да, прав сте, двата романа по някакъв дълбинен метод са свързани, въпреки тематично да нямат нищо общо. Героите от " Майките " също са изумени. До огромна степен повода да бъдат изумени е една и съща, корените са едни и същи. Александра от " Поразените " би могла да бъде героиня и от " Майките ". Тоест връзката идва от самия живот, доколкото корените на всеки идващ ден са във вчерашния ден. Ако не се бяха случили събитията, разказани в " Поразените ", може би нямаше да ги има героите на " Майките ". Но ми е мъчно да ги дефинирам.
Ако напишете разказ, отдаден на 10 ноември 1989 година, по какъв начин би се казвал той и защо би се разказвало в него?
- Каквото и да отговоря на този въпрос, то ще бъде хипотетично. Но събитията от десетоноемврийския прелом също не са разказани в художествената литература. Те са не по-малко забавни и не по-малко съдбовни. Разликата е, че го няма оня трагизъм от 1944 година Има и една кардинална разлика – въпреки всичко 10 ноември поставя завършек на една тоталитарна система. Не се случи това, което наивно чакахме, само че и ние не бяхме борбени и поредни в битката за същинска народна власт, болшинството от хората се приспособиха към новата система по този начин, както се бяха приспособили към предходната.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ