Иван Костов: Демокрацията днес е в застой
Народът на опашка за подпис от Иван Костов
Иван Костов е знаков политик от българския преход. Министър-председател от 1997 до 2001 година, той е първият министър председател след 1989-а, изкарал мандата си до дъно. Управлява България в годините след Жан-Виденовата зима, зърнената рецесия, хиперинфлацията и доминото с банковите банкрути.
Лидер е на Съюза на демократичните сили (СДС) от 1994 до 2001 година и на Демократи за мощна България (ДСБ) от 2004 до 2013 година Народен представител е в 7-ото Велико национално заседание, а след това е народен представител в 6 следващи мандата. Женен, с две дъщери.
В сряда от 18 часа в залата на Историческия музей в Пловдив той ще показа своята книга " Свидетелства за прехода ".
- Г-н Костов, вие сте индивидът, който може би най-дълбоко познава икономическите, обществените и политическите процеси, съпътстващи България и българите след 1989-а. Наричате обаче книгата си „ Свидетелства за прехода “, без да употребявате по-претенциозни думи като истина или разбор. Защо?
- Свидетелствам с обстоятелства, документи, в това число публични и интернационалните, само че не настоявам, че съм неутрален и че имам монопол върху истината. Една от задачите на книгата е да провокира спор, който да разобличи многочислените измами и заблуди. Призовавам този спор да бъде сбъднат със същите средства, с които го провокирам, а не с нови опити за клевети и персонални нападки. Един човек и една книга не могат да разсеят лепкавите мъгли върху българския преход. Затова е нужен дебатът.
- Кое е най-важното, което съумя да реализира България през тези 30 години, и какво пропуснахме?
- Най-важното са гаранциите за сигурността на страната от НАТО, за демократизацията и за пазарната стопанска система на страната от Европейския съюз. Влакът на България е подложен на верните релси и се движи по пътя към европейското ни бъдеще, въпреки в последно време да губи прекалено много време на дребните гари. Всъщност те не са дребни, тъй като пропуснахме да създадем господство на закона, мощни институции, които да се оправят с корупцията и проведената престъпност. Затова демокрацията през днешния ден е в застой. Точно по тази причина Европейският съюз продължава да ни следи, още не сме признати в Шенген и Еврозоната.
- Казвате, че никой у нас не обича реформаторите и хората гласоподават за политиците, които дават обещание разходи, а не за тези, които икономисват. Ако в този момент сте пред персоналния избор, които трябваше да извършите през 1991-ва и 1997-а, какво бихте сторили?
- Не единствено у нас, никой не обича реформаторите в целия свят. Един от най-мразените президенти е реформатора Роналд Рейгън, а най-обичан е Обама, който удвои за 10 години дълга на Съединени американски щати. А в случай че мога да предпочитам още веднъж, ще сторя това, което съм решил и в тези години. Вярвам, че тогава съм решил вярно. Не съм от хората, които се трансформират във времето.
- В годините на прехода изградихме демократичната страна съгласно общите показа за понятието, влязохме в НАТО и Европейски Съюз. Успяхме ли обаче с гражданското общество и коя е новата национална идея, която би трябвало да ни трансформира в народ и да ни води напред?
Не питайте за това човек, който навършва 70 години. Носители на новата идея би трябвало да са идващите генерации. Нашата роля е да им даваме храброст и да ги поддържаме.
- В книгата си влизате в неприсъствен спор с доста основни персони от прехода по съществени въпроси, като метода, по който бе демонтирана комунистическата страна, приватизацията, възобновяване на страната след двете национални произшествия от 1991-ва и началото на 1997-а. За кое към момента се чувствате неразбираем даже от най-близките до вас политически фигури?
- Ще употребявам доста по-силни думи. Направеното за демократизацията на страната, за макроикономическата стабилизация, за приватизацията, за отварянето на досиетата, за лустрацията, за обществената и пенсионната промяна, за свалянето на Милошевич през днешния ден е покрито от службите и политиците. В същото време към момента са на дневен ред най-мащабните измами, които са внедрени в визиите на посткомунистическото ни общество.
- Коя е най-устойчивата опорна точка на сполучливо извършената акция против вас в последните две десетилетия?
- Касовата приватизация и пришиването върху мен на отговорността за всеобщата приватизация, която е на Българска социалистическа партия. Тя е разобличена с обстоятелства и доказателства в книгата по метод, който създателите на тази акция не могат да оборят. Къде е Костовград?
- Няма подобен. Това е отзвук от лъжата, че съм притежател на половин България, на която повярваха в един миг, без нито едно доказателство, 80% от българите.
- Как оценявате днешната политическа обстановка в България? Къде е дясното?
- Ще има дясно единствено в случай че самото то отбрани своето политическо завещание и своите промени. Ако не ги брани и не ги отстоява, в случай че се срами от тях и се крие - просто няма бъдеще.
- Има ли за вас противоположен път към политиката?
- Нямам сили за това. Срам за десницата ще бъде да я води един пенсионер.
- Кой надвива в книгата ви - публицистът Костов, някогашният министър председател, политикът, финансистът, анализаторът или индивидът?
- Нека това да е преценка на читателя.
- Как желаете да бъдете запомнен?
- Като български модернизатор.
В книгата си " Свидетелства за прехода " Иван Костов самоуверено и почтено подвига завесите за най-болезнените тематики, станали неразривна част от живота на българите след смяната от 1990 година
ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА Качествена народна власт има, когато са налице „ необятен кръг от цивилен свободи, в това число независимост на изложение, заседание, сдружаване, обучение и вяра. Има открита и като цяло обективна правна система, която подсигурява върховенството на закона (включително самостоятелна правосъдна система). Позволява се свободна икономическа активност. И има податливост, блян към тъждество на опциите за всички, в това число за дамите и малцинствените групи “. Според критериите на посочената организация през днешния ден България е свободна страна с „ изборна народна власт “. Според критериите на Европейския съюз българите и румънците не упражняват цялостните си права като европейски жители все още на приемането си в Съюза, тъй като в страните им няма господство на правото, няма ефикасни административни и правосъдни институции, които да са способни да се оправят с корупцията и
ЗА АПАРТАМЕНТИТЕ НА ВЛАСТТА Каква България, каква благосъстоятелност, каква приватизация?... Във времето доста хора представяха личното си замогване като мое. Тъжна работа. Аз самият пребивавам в къщата в Драгалевци, която построихме със фамилията ми през 1981 година
ЗА ПОЛИТИКАТА Политиката е кошмарно занятие. Още от 1990 година видях какво съставлява тя - с измените, с компромисите, които нищо не вземат решение, само че обезверяват, с всеобщата непоследователност, с царящото професионално незнание, с охулването от обществото и издевателствата на някогашните репресивни служби. В политиката няма групова отговорност. Тя се носи единствено от един, тъй като се знае, че водачът взима самичък най-трудните и конфликтни решения.
ЗА ПРИВАТИЗАЦИЯТА Социалистическият стопански опит от 1944-1990 година и опитите за реставрацията му сред 1992 година и 1996 година оставиха на българските жители негативно имущество - пасивите (дълговете) превишаваха активите. Затова беше безусловно невероятно страната да изплаща и несъбираемите заеми на държавните предприятия.
В тази пагубна конюнктура българската приватизация от 1997-2001 година бе сполучлива не поради финансовите си резултати, които са безспорни, а тъй като изведе страната от икономическата злополука, избави забележителна част от държавните предприятия и банки, направи сигурен лв., възвърне платежоспособността на страната и предпостави 10-годишен следващ стопански напредък. След промяната на държавната благосъстоятелност България стана член на НАТО и Европейски Съюз и бе приета за функционираща пазарна стопанска система.
А всеобщата приватизация беше напълно концепция на Българска социалистическа партия, измененията в Закона за приватизацията бяха направени от тях, тя беше извършена от тях. Още тогава твърдях, че това няма да свърши добре.
ЗА РЕВИЗИЯТА НА ГОЛЕМИТЕ СДЕЛКИ Ревизията следва да бъде за това дали покупко-продажбите са изпълнени съгласно закона и нормативите на страната и съгласно утвърдените от Народното събрание съглашения с МФИ. Преди да създадат своите изводи, е добре виновните институции да извършат интернационално съпоставяне на резултатите от българската с тези в други някогашни социалистически страни.
Ако това не се направи, ще значи, че изпълнителната и законодателната власт са заинтригувани да поддържат и подхранват измамите за българската приватизация. Имам подозрение, че никой няма да направи приключителен баланс и да даде дължимата гласност на приватизацията. Защото по този начин би поставил завършек на една натрапена на посткомунистическото общество машинация, от която и през днешния ден черпят „ ентусиазъм “ множеството парламентарни политически сили.
ЗА ЦЕНАТА НА ПРЕХОДА Преходът е радикална смяна на всеки персонален човешки свят. Тази смяна в болшинството претърпели и преживяващи прехода е насилствена, тъй като идва извън, не е пожелана от тях. Затова среща тяхната опозиция. Според мен усилието и болката от вътрешната смяна на живелите при комунизма е главната съставния елемент, която образува цената на прехода.
Хубаво е, че идващите генерации не заплащат тази цена. За предходните, за живелите в предишното, за съжаляващите за избавлението от комунизма остава единствено платената цена. За наследниците им идва и изгодата.
В изискванията на 90-те години заради безпомощността на институциите и разрухата след комунистическия стопански опит семействата плащаха висока обществена цена дори и когато не се правеха промени, даже по-висока. Защото промените отваряха излаз от другояче безнадеждния крах на обществото, институциите и производството. Бяха светлинка в края на тунела, както тогава казвахме, създаваха вяра. Убеден съм, че и без да се ориентира в дебрите на политическите решения, обществото имаше нюх по кое време е на правия път и по кое време се отклонява от него. Когато политиците го отклоняваха от този път, съпротивата му ставаше по-силна, с цел да избухне, както стана при започване на 1997 година
Иван Костов е знаков политик от българския преход. Министър-председател от 1997 до 2001 година, той е първият министър председател след 1989-а, изкарал мандата си до дъно. Управлява България в годините след Жан-Виденовата зима, зърнената рецесия, хиперинфлацията и доминото с банковите банкрути.
Лидер е на Съюза на демократичните сили (СДС) от 1994 до 2001 година и на Демократи за мощна България (ДСБ) от 2004 до 2013 година Народен представител е в 7-ото Велико национално заседание, а след това е народен представител в 6 следващи мандата. Женен, с две дъщери.
В сряда от 18 часа в залата на Историческия музей в Пловдив той ще показа своята книга " Свидетелства за прехода ".
- Г-н Костов, вие сте индивидът, който може би най-дълбоко познава икономическите, обществените и политическите процеси, съпътстващи България и българите след 1989-а. Наричате обаче книгата си „ Свидетелства за прехода “, без да употребявате по-претенциозни думи като истина или разбор. Защо?
- Свидетелствам с обстоятелства, документи, в това число публични и интернационалните, само че не настоявам, че съм неутрален и че имам монопол върху истината. Една от задачите на книгата е да провокира спор, който да разобличи многочислените измами и заблуди. Призовавам този спор да бъде сбъднат със същите средства, с които го провокирам, а не с нови опити за клевети и персонални нападки. Един човек и една книга не могат да разсеят лепкавите мъгли върху българския преход. Затова е нужен дебатът.
- Кое е най-важното, което съумя да реализира България през тези 30 години, и какво пропуснахме?
- Най-важното са гаранциите за сигурността на страната от НАТО, за демократизацията и за пазарната стопанска система на страната от Европейския съюз. Влакът на България е подложен на верните релси и се движи по пътя към европейското ни бъдеще, въпреки в последно време да губи прекалено много време на дребните гари. Всъщност те не са дребни, тъй като пропуснахме да създадем господство на закона, мощни институции, които да се оправят с корупцията и проведената престъпност. Затова демокрацията през днешния ден е в застой. Точно по тази причина Европейският съюз продължава да ни следи, още не сме признати в Шенген и Еврозоната.
- Казвате, че никой у нас не обича реформаторите и хората гласоподават за политиците, които дават обещание разходи, а не за тези, които икономисват. Ако в този момент сте пред персоналния избор, които трябваше да извършите през 1991-ва и 1997-а, какво бихте сторили?
- Не единствено у нас, никой не обича реформаторите в целия свят. Един от най-мразените президенти е реформатора Роналд Рейгън, а най-обичан е Обама, който удвои за 10 години дълга на Съединени американски щати. А в случай че мога да предпочитам още веднъж, ще сторя това, което съм решил и в тези години. Вярвам, че тогава съм решил вярно. Не съм от хората, които се трансформират във времето.
- В годините на прехода изградихме демократичната страна съгласно общите показа за понятието, влязохме в НАТО и Европейски Съюз. Успяхме ли обаче с гражданското общество и коя е новата национална идея, която би трябвало да ни трансформира в народ и да ни води напред?
Не питайте за това човек, който навършва 70 години. Носители на новата идея би трябвало да са идващите генерации. Нашата роля е да им даваме храброст и да ги поддържаме.
- В книгата си влизате в неприсъствен спор с доста основни персони от прехода по съществени въпроси, като метода, по който бе демонтирана комунистическата страна, приватизацията, възобновяване на страната след двете национални произшествия от 1991-ва и началото на 1997-а. За кое към момента се чувствате неразбираем даже от най-близките до вас политически фигури?
- Ще употребявам доста по-силни думи. Направеното за демократизацията на страната, за макроикономическата стабилизация, за приватизацията, за отварянето на досиетата, за лустрацията, за обществената и пенсионната промяна, за свалянето на Милошевич през днешния ден е покрито от службите и политиците. В същото време към момента са на дневен ред най-мащабните измами, които са внедрени в визиите на посткомунистическото ни общество.
- Коя е най-устойчивата опорна точка на сполучливо извършената акция против вас в последните две десетилетия?
- Касовата приватизация и пришиването върху мен на отговорността за всеобщата приватизация, която е на Българска социалистическа партия. Тя е разобличена с обстоятелства и доказателства в книгата по метод, който създателите на тази акция не могат да оборят. Къде е Костовград?
- Няма подобен. Това е отзвук от лъжата, че съм притежател на половин България, на която повярваха в един миг, без нито едно доказателство, 80% от българите.
- Как оценявате днешната политическа обстановка в България? Къде е дясното?
- Ще има дясно единствено в случай че самото то отбрани своето политическо завещание и своите промени. Ако не ги брани и не ги отстоява, в случай че се срами от тях и се крие - просто няма бъдеще.
- Има ли за вас противоположен път към политиката?
- Нямам сили за това. Срам за десницата ще бъде да я води един пенсионер.
- Кой надвива в книгата ви - публицистът Костов, някогашният министър председател, политикът, финансистът, анализаторът или индивидът?
- Нека това да е преценка на читателя.
- Как желаете да бъдете запомнен?
- Като български модернизатор.
В книгата си " Свидетелства за прехода " Иван Костов самоуверено и почтено подвига завесите за най-болезнените тематики, станали неразривна част от живота на българите след смяната от 1990 година
ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА Качествена народна власт има, когато са налице „ необятен кръг от цивилен свободи, в това число независимост на изложение, заседание, сдружаване, обучение и вяра. Има открита и като цяло обективна правна система, която подсигурява върховенството на закона (включително самостоятелна правосъдна система). Позволява се свободна икономическа активност. И има податливост, блян към тъждество на опциите за всички, в това число за дамите и малцинствените групи “. Според критериите на посочената организация през днешния ден България е свободна страна с „ изборна народна власт “. Според критериите на Европейския съюз българите и румънците не упражняват цялостните си права като европейски жители все още на приемането си в Съюза, тъй като в страните им няма господство на правото, няма ефикасни административни и правосъдни институции, които да са способни да се оправят с корупцията и
ЗА АПАРТАМЕНТИТЕ НА ВЛАСТТА Каква България, каква благосъстоятелност, каква приватизация?... Във времето доста хора представяха личното си замогване като мое. Тъжна работа. Аз самият пребивавам в къщата в Драгалевци, която построихме със фамилията ми през 1981 година
ЗА ПОЛИТИКАТА Политиката е кошмарно занятие. Още от 1990 година видях какво съставлява тя - с измените, с компромисите, които нищо не вземат решение, само че обезверяват, с всеобщата непоследователност, с царящото професионално незнание, с охулването от обществото и издевателствата на някогашните репресивни служби. В политиката няма групова отговорност. Тя се носи единствено от един, тъй като се знае, че водачът взима самичък най-трудните и конфликтни решения.
ЗА ПРИВАТИЗАЦИЯТА Социалистическият стопански опит от 1944-1990 година и опитите за реставрацията му сред 1992 година и 1996 година оставиха на българските жители негативно имущество - пасивите (дълговете) превишаваха активите. Затова беше безусловно невероятно страната да изплаща и несъбираемите заеми на държавните предприятия.
В тази пагубна конюнктура българската приватизация от 1997-2001 година бе сполучлива не поради финансовите си резултати, които са безспорни, а тъй като изведе страната от икономическата злополука, избави забележителна част от държавните предприятия и банки, направи сигурен лв., възвърне платежоспособността на страната и предпостави 10-годишен следващ стопански напредък. След промяната на държавната благосъстоятелност България стана член на НАТО и Европейски Съюз и бе приета за функционираща пазарна стопанска система.
А всеобщата приватизация беше напълно концепция на Българска социалистическа партия, измененията в Закона за приватизацията бяха направени от тях, тя беше извършена от тях. Още тогава твърдях, че това няма да свърши добре.
ЗА РЕВИЗИЯТА НА ГОЛЕМИТЕ СДЕЛКИ Ревизията следва да бъде за това дали покупко-продажбите са изпълнени съгласно закона и нормативите на страната и съгласно утвърдените от Народното събрание съглашения с МФИ. Преди да създадат своите изводи, е добре виновните институции да извършат интернационално съпоставяне на резултатите от българската с тези в други някогашни социалистически страни.
Ако това не се направи, ще значи, че изпълнителната и законодателната власт са заинтригувани да поддържат и подхранват измамите за българската приватизация. Имам подозрение, че никой няма да направи приключителен баланс и да даде дължимата гласност на приватизацията. Защото по този начин би поставил завършек на една натрапена на посткомунистическото общество машинация, от която и през днешния ден черпят „ ентусиазъм “ множеството парламентарни политически сили.
ЗА ЦЕНАТА НА ПРЕХОДА Преходът е радикална смяна на всеки персонален човешки свят. Тази смяна в болшинството претърпели и преживяващи прехода е насилствена, тъй като идва извън, не е пожелана от тях. Затова среща тяхната опозиция. Според мен усилието и болката от вътрешната смяна на живелите при комунизма е главната съставния елемент, която образува цената на прехода.
Хубаво е, че идващите генерации не заплащат тази цена. За предходните, за живелите в предишното, за съжаляващите за избавлението от комунизма остава единствено платената цена. За наследниците им идва и изгодата.
В изискванията на 90-те години заради безпомощността на институциите и разрухата след комунистическия стопански опит семействата плащаха висока обществена цена дори и когато не се правеха промени, даже по-висока. Защото промените отваряха излаз от другояче безнадеждния крах на обществото, институциите и производството. Бяха светлинка в края на тунела, както тогава казвахме, създаваха вяра. Убеден съм, че и без да се ориентира в дебрите на политическите решения, обществото имаше нюх по кое време е на правия път и по кое време се отклонява от него. Когато политиците го отклоняваха от този път, съпротивата му ставаше по-силна, с цел да избухне, както стана при започване на 1997 година
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ