Православна цивилизация?
Напоследък виждам симптоматична смяна в съветските геополитически клишета, коeто, коства ми се, постанова както на тях самите, по този начин и на съвсем неприкритите пропагандни цели на тяхната приложимост от разнообразни идеологически и политически кръгове да се направи по-задълбочен критически разбор.
Повод да се заема с него ми дава зачестилата приложимост да вземем за пример на понятието " православна цивилизация ", противопоставяна на " Европа ", която се стилизира не, както би следвало да се чака, като " католическа " и " протестантска " (ако " цивилизацията " се дефинира по вероизповеден признак), а като че ли като въобще не-християнска (като " Гей-ропа " ), а също на " Запада " (който пък е напряко анти-християнски – " демократичен " ).
Православната цивилизация в последно време стана и обичан " топос " за дейците на българското " национално придвижване Русофили " и постоянно се употребява от богословски изцяло необразования му ръководител Николай Малинов. В своя неотдавнашно изявление той да вземем за пример приписа израза " силата, която задържа " (идването на Антихриста) или на гръцки κατέχων на св. Иоан Богослов, вместо на действителния му създател св. ап. Павел (срв. 2 Сол. 2:6-7). Още по-наскоро същия израз – " православна цивилизация " – използва в разпростряното на цяла страница във вестник " 24 часа " изявление гостувалият у нас народен представител от съветската Дума Сергей Гаврилов. В него той декларира: " на Запад се построява тоталитарно общество, което към този момент не поддържа християнските полезности. От Изток настъпват радикалният ислям и тероризмът. Добрите връзки сред нашите две страни (т. е. България и Русия – б. м.) са късмет за спасението на православната цивилизация ".
Няма да разясня тук съответните изказвания на депутата за " тоталитарното общество " на Запад и за шанса ни с Русия да спасим " православната цивилизация ". Ще обърна внимание единствено на това, че въпросната " православна цивилизация " навлезе в съветския (и русофилски " дискурс " ) в действителност едвам от 2014-2015 година Преди това Путиновите идеолози и геополитици избраха да работят с едно друго разбиране – " Евразия ". В това няма нищо чудно, тъй като водещо в идеологическия набор в Русия тогава бе така наречен " неоевразийство ", чийто водач Александър Дугин още от средата на 90-те години на 20 век реанимира концепциите на (емигрантския) " евразийски " кръг на П. Савицкий, Н. Трубецкой и Н. Сувчинский – т. е. концепциите за това, че Русия не е европейска страна, само че е неповторим културен синтез, който следва да се дефинира като " мир Евразии ".
Реанимирането на евразийските хрумвания – ще обърна внимание – напълно не инцидентно бе най-интензивно през първото десетилетие на нашия век, когато, в контраст на разширилия се с някогашните спътници на Съюз на съветските социалистически републики от източна Европа Европейски Съюз, Путиновата администрация се бе заела да сътвори един различен на Европейския " Евразийски съюз ". Би могло да се каже даже, че политико-инженерният план " Евразийски съюз " отговаряше на първия стадий от " ерата Путин " в Русия, характеризиращ се с опит за реванш на Русия (само) в пространството на разпадналия се Съюз на съветските социалистически републики, т. е. с опита на Русия да възсъздаде още веднъж остарялата империя на Московските и Петербургските царе в контраст на разгорелите се незабавно след рухването на комунизма локални национализми в някогашните руски републики.
Всъщност на Русия от началото на XXI век стана мъчително ясно, че нито ще бъде призната в един " общ европейски дом " (за който бленуваха Горбачов и Елцин), нито ще успее да попречва разширението на Европейски Съюз и НАТО на Изток, нито пък някой има желание да се преценява в бъдеще с наглите й искания за опазване на монопола върху поробените от Сталин източно- и централно-европейски страни. Болезнена реакция на всичко това бе точно новото " евразийство ". Щом няма да бъдем позволени " в Европа ", щом няма повече да ни се признават там " зони на въздействие " и няма да имаме геополитически преференции даже на териториите на някогашния Варшавски контракт, ние пък ще се заемем с повторното консолидиране на това, което изгубихме като Съюз на съветските социалистически републики. И никой да не смее да се меси в това, към този момент несъмнено " наше " пространство. Сигнал за решимостта на Путин да отбрани тази своя политическа теза бе нашествието му в Грузия през 2008 година и отпорът против " Оранжевата гражданска война " в Украйна (включително с опита да бъде токсичен нейния водач В. Юшченко), а също невижданото принуждение при смазването на чеченския фракционизъм.
Голямата, заветната цел обаче на този първи стадий от " ерата Путин " бе основаването – върху постсъветското пространство – на един Евразийски съюз, доминиран несъмнено от Русия. Доколкото обаче той въпреки всичко трябваше да бъде " съюз " и доколкото пост-комунистическа Русия към този момент не притежаваше запас да стане безспорен имперски център на своята " Евразия ", въпросният " съюз " трябваше да построи свое ядро – по концепция, от славянските страни в него – т. е. от Русия, Украйна и Беларус.
И точно в процеса на идеологическото мотивиране на това " ядро ", евразийската идеология претърпя своя пик. През 2011 година например Александър Дугин защитаваше тезите, че Русия изобщо не е " елементарна национална страна ", само че е " държава-свят " ( " государство-мир " ), в което голям брой етноси и култури образуват " комплицирана тъкан, всеки детайл от която – славянският, тюрският, монголският, палеоазиатският е взаиморастворен в другите и по този начин построява Русия-Евразия ". Въобще, Русия-Евразия, съгласно Дугин е " независима и особена духовно-историческа действителност, формирана на основата на славянската просвета, тюркското номадство и православната традиция /Ал. Дугин, Геополитика, М. 2011, стр. 167/.
Както се вижда в " неоевразийския " интервал на съветската политика ролята на Православието не е нито изключителна, нито даже преобладаваща. Напротив, в " независимата духовно-историческа действителност " Русия-Евразия равноправни детайли са и тюркският и монголският (татарският), а " православната традиция " е единствено една от основите й (наред с " номадско-степната " ).
Снемането от " въоръжение " на " евразийската " стилизация на Русия настъпи (и за по-внимателният наблюдаващ това би трябвало да е очевидно) с втората украинска гражданска война (тази на " Майдана " ) – т. е. с окончателното изгубване на Украйна за лелеяното " евразийско ядро " и когато стана ясно, че изобщо плануваният " Евразийски съюз " е обезсърчителен план – обезсърчителен прочее през цялото време и напълно без значение от " отпадането " на Украйна, тъй като никакви предпоставки за това той да бъде някаква сравнима с Европейски Съюз опция, в никакъв случай не са съществували.
След " Майдана " на Путиновата администрация стана ясно, че Русия явно не ще може да доминира даже над пространствата на някогашния Съюз на съветските социалистически републики по метода, по който го бе правила от 1917 година до 1989 година
Ето за какво откъм 2012-2013 година стартира една преориентация на съветската империална политика, която по абсурд – претърпяла поражение в своята " Евразия " – стана по-агресивна във връзка с Европа. Но в този смисъл " топосът " за " независимата духовно-историческа действителност Евразия ", т. е. за евразийската и опълчена на европейската " цивилизация " трябваше да бъде зарязан. Първо – той бе изначално ориентиран на изток (от Русия) и второ – не можеше да има никаква съответност за който и да било район на атакуваната Европа. Нито един от някогашните руски спътници от източната част на континента не би приел да бъде разпознат като принадлежащ към някаква " евразийска ", а не европейска група нации.
В кои страни и с какъв (нов) геополитически конструкт можеше " да работи " Путинова Русия след краха на плана " Евразийски съюз "? В обичайното " всеоръжие " на съветската имперска политика славянофилството на 19 век бе безусловно неизползваемо – след контузията на руската окупация никоя славянска централноевропейска страна не би приела да бъде причислена към дефинирана на породист принцип общественост, чийто център би бил досегашният окупатор. Нито Полша, нито Чехия, нито Словакия биха могли да бъдат " придърпани " към някаква единна " славянска цивилизация " с Русия.
Ето по какъв начин се стигна до възхода на понятието " православна цивилизация " (характерно е, че последователно с него започнаха да си служат и водачите на доскорошното " неоевразийство " като Александър Дугин). Бих споделил затова, че конструктът (или геополитическият план, въпреки че като подобен той е единствено в етап на старания по реализирането му) " православната цивилизация " дава отговор на втория (днешния) стадий от " ерата Путин " – обръщането от постсъветското пространство ( " мир Евразии " ) към източно- и централно-европейското, т. е. на този по-агресивен спрямо първия стадий от новоимперската политика на Русия. Ние не успяхме да консолидираме още веднъж пространствата на остарялата съветска и довчерашната руска империя в една оградена от Европа и монополно доминирана от нас " Евразия ", по тази причина пък в този момент ще се опитаме да откъснем от Европа един район, който се разграничава от останалите в нея по вероизповеданието си, само че който посредством него е еднообразен с нас – това е подтекстът на използването на новия " топос ".
Подробната му рецензия ще се опитам да направя по-нататък. Сега ще отбележа единствено, че ироничното в обстановката се състои в това, че той в действителност е " произведение " на един дълго оспорван (и в Русия) американски политолог – създателят на научния бестселър " Сблъсъкът на цивилизациите ", Самюъл Хънтингтън.
Нека напомня, че в края на 90-те години на ХХ век, когато в Европа към момента се водеха разногласия за мащаба на разширението на Европейски Съюз и НАТО на изток (и когато в Русия управляващите към момента претендираха да бъдат признати като равноправни жители на " общия европейски дом " ) Хънтингтън, предсказвайки, че XXI век ще стане век на " конфликт на цивилизациите ", освободили се от изкуствено сплотяващите ги до този миг два мега-блока, сътвори обилни главоболия на новите демократични държавни управления на източно европейските страни като отдели от " европейската цивилизация " една вероизповедно дефинирана – " православна цивилизация ", която, съгласно него, не можеше да се дефинира като принадлежаща към Европа.
Най-лошото бе, че авторитетният създател обвързваше дефинирането на своите " цивилизации " с настоящия политически спор за разширението на Европейски Съюз и поради предвиждания от него " конфликт " съвсем експлицитно предлагаше непринадлежащите към " европейската цивилизация " страни да не бъдат одобрявани в евро-атлантическите структури (за да не им основат в бъдеще доста мощни главоболия). Нека изтъквам: " Какво е Европа? – пита Хънтингтън в книгата си и дава отговор – границите на Европа на север, запад и юг се дефинират от огромни водни маси, а южната граница съответствува и с ясно построена културна граница. Но къде в действителност се намира източната граница на Европа?
На кои страни би трябвало да се гледа като на европейски и надлежно като на евентуални членки на Европейския съюз, НАТО и други сходни безапелационен отговор на тези въпроси се корени в съществувалата епохи наред разграничителна линия сред народите на западното християнство и православните и мюсюлманските нации. Тази граница датира още от разделянето на Римската империя през IV в.. Тя е минавала там, където я съзираме и в този момент, в продължение на най-малко пет века. Започвайки на север тя минава по сегашните граници сред Финландия и Русия и сред балтийските страни (Естония, Латвия и Литва) и Русия, пресича западната част на Беларус, през Украйна, където разделя униатския Запад от православния Изток, продължава през Румъния, където отделя Трансилвания с нейното католическо унгарско население от останалата част от страната, и през някогашна Югославия по границата, разделяща Словения и Хърватия от останалите републики. На Балканите, несъмнено, тази линия съответствува с историческото разделяне сред Австроунгарската и Османската империя. Тя е културната граница на Европа Къде свършва Европа? Европа свършва там, където свършва западното християнство и стартират ислямът и православието. Това е отговорът, който западноевропейците желаят да чуят, който те като цялоподкрепят sotto voce и който разнообразни интелектуалци и политически водачи одобряват експлицитно. " /Самюъл Хънтингтън, Сблъсъкът на цивилизациите, С. 1999/ Разсъждението на Хънтингтън приключва по следния решителен метод: " Идентифицирането на Европа със западното християнство предлага явен аршин за приемането на нови членове в западните организации. " /Пак там/
Всъщност ние през днешния ден би трябвало да благодарим Богу горещо, че западните " интелектуалци и политически водачи " в последна сметка не одобриха " експлицитно ", че Европа " свършва там, където свършва западното християнство " и не възприеха като " явен аршин " за приемането на нови членове в западните организации критерия на Хънтингтън. Забавното в тази ситуация обаче е, че въпросният аршин тогава не одобриха и в Русия, където бяха съвсем афектирани, че тяхната велика страна попада отвън границите на Европа ( " независимата духовно-историческа действителност Евразия " тогава бе още притежание на дребни групи от разпадналата се организация " Памят " от която малко преди този момент бе тръгнал и бъдещият й идеолог Дугин). Съвсем естествено, че принадлежим на цивилизация " отвън Европа " не биха се наели да настояват и консолидиралите се много по-късно у нас " русофили ".
С две думи: убедеността в съществуването на друга от европейската – не-европейска " православна цивилизация " изплува в мозъците на съветските геостратези и политици (и на подведомствените им " русофили " в страните от тази " цивилизация " ) с осемнадесет-деветнадесетгодишно забавяне, когато, за жалост на всички тези кръгове, най-малко две от принадлежащите към " православната цивилизация " страни (Румъния и България) към този момент бяха станали членове и на Европейски Съюз и на НАТО, а през днешния ден към тях са се запътили най-малко още две православни страни (Черна гора и Македония).
Истинският проблем обаче не е закъснялото " осъзнаване " на конструкта " православна цивилизация " от страна на Русия – ние към този момент обяснихме за какво точно той размени топоса за " Евразия " и тъй като го размени таман след 2012 година Истинският въпрос и през днешния ден е: има ли съображение Хънтингтън да отделя от Европа (и европейската цивилизация) православните страни от Балканите и да ги " пришива " към Русия и има ли съображение Русия (макар и със закъснение) да нападна точно този район на Европейски Съюз като непознат на Европа, където се изграждало " тоталитарно общество " и към този момент " не се поддържат християнските полезности " (според депутата от думата Сергей Гаврилов).
На мнозина би трябвало да е известно, че съм православен християнин. Какво бих могъл тогава да имам срещу тезата за една " православна цивилизация "? Нима единствено това, че (нека се изразя извънредно внимателно) не съм парещ русофил?
Ще се опитам да отговоря на това идващия път.
Първата част на публикацията " Православна цивилизация " е от портала " Култура "
Повод да се заема с него ми дава зачестилата приложимост да вземем за пример на понятието " православна цивилизация ", противопоставяна на " Европа ", която се стилизира не, както би следвало да се чака, като " католическа " и " протестантска " (ако " цивилизацията " се дефинира по вероизповеден признак), а като че ли като въобще не-християнска (като " Гей-ропа " ), а също на " Запада " (който пък е напряко анти-християнски – " демократичен " ).
Православната цивилизация в последно време стана и обичан " топос " за дейците на българското " национално придвижване Русофили " и постоянно се употребява от богословски изцяло необразования му ръководител Николай Малинов. В своя неотдавнашно изявление той да вземем за пример приписа израза " силата, която задържа " (идването на Антихриста) или на гръцки κατέχων на св. Иоан Богослов, вместо на действителния му създател св. ап. Павел (срв. 2 Сол. 2:6-7). Още по-наскоро същия израз – " православна цивилизация " – използва в разпростряното на цяла страница във вестник " 24 часа " изявление гостувалият у нас народен представител от съветската Дума Сергей Гаврилов. В него той декларира: " на Запад се построява тоталитарно общество, което към този момент не поддържа християнските полезности. От Изток настъпват радикалният ислям и тероризмът. Добрите връзки сред нашите две страни (т. е. България и Русия – б. м.) са късмет за спасението на православната цивилизация ".
Няма да разясня тук съответните изказвания на депутата за " тоталитарното общество " на Запад и за шанса ни с Русия да спасим " православната цивилизация ". Ще обърна внимание единствено на това, че въпросната " православна цивилизация " навлезе в съветския (и русофилски " дискурс " ) в действителност едвам от 2014-2015 година Преди това Путиновите идеолози и геополитици избраха да работят с едно друго разбиране – " Евразия ". В това няма нищо чудно, тъй като водещо в идеологическия набор в Русия тогава бе така наречен " неоевразийство ", чийто водач Александър Дугин още от средата на 90-те години на 20 век реанимира концепциите на (емигрантския) " евразийски " кръг на П. Савицкий, Н. Трубецкой и Н. Сувчинский – т. е. концепциите за това, че Русия не е европейска страна, само че е неповторим културен синтез, който следва да се дефинира като " мир Евразии ".
Реанимирането на евразийските хрумвания – ще обърна внимание – напълно не инцидентно бе най-интензивно през първото десетилетие на нашия век, когато, в контраст на разширилия се с някогашните спътници на Съюз на съветските социалистически републики от източна Европа Европейски Съюз, Путиновата администрация се бе заела да сътвори един различен на Европейския " Евразийски съюз ". Би могло да се каже даже, че политико-инженерният план " Евразийски съюз " отговаряше на първия стадий от " ерата Путин " в Русия, характеризиращ се с опит за реванш на Русия (само) в пространството на разпадналия се Съюз на съветските социалистически републики, т. е. с опита на Русия да възсъздаде още веднъж остарялата империя на Московските и Петербургските царе в контраст на разгорелите се незабавно след рухването на комунизма локални национализми в някогашните руски републики.
Всъщност на Русия от началото на XXI век стана мъчително ясно, че нито ще бъде призната в един " общ европейски дом " (за който бленуваха Горбачов и Елцин), нито ще успее да попречва разширението на Европейски Съюз и НАТО на Изток, нито пък някой има желание да се преценява в бъдеще с наглите й искания за опазване на монопола върху поробените от Сталин източно- и централно-европейски страни. Болезнена реакция на всичко това бе точно новото " евразийство ". Щом няма да бъдем позволени " в Европа ", щом няма повече да ни се признават там " зони на въздействие " и няма да имаме геополитически преференции даже на териториите на някогашния Варшавски контракт, ние пък ще се заемем с повторното консолидиране на това, което изгубихме като Съюз на съветските социалистически републики. И никой да не смее да се меси в това, към този момент несъмнено " наше " пространство. Сигнал за решимостта на Путин да отбрани тази своя политическа теза бе нашествието му в Грузия през 2008 година и отпорът против " Оранжевата гражданска война " в Украйна (включително с опита да бъде токсичен нейния водач В. Юшченко), а също невижданото принуждение при смазването на чеченския фракционизъм.
Голямата, заветната цел обаче на този първи стадий от " ерата Путин " бе основаването – върху постсъветското пространство – на един Евразийски съюз, доминиран несъмнено от Русия. Доколкото обаче той въпреки всичко трябваше да бъде " съюз " и доколкото пост-комунистическа Русия към този момент не притежаваше запас да стане безспорен имперски център на своята " Евразия ", въпросният " съюз " трябваше да построи свое ядро – по концепция, от славянските страни в него – т. е. от Русия, Украйна и Беларус.
И точно в процеса на идеологическото мотивиране на това " ядро ", евразийската идеология претърпя своя пик. През 2011 година например Александър Дугин защитаваше тезите, че Русия изобщо не е " елементарна национална страна ", само че е " държава-свят " ( " государство-мир " ), в което голям брой етноси и култури образуват " комплицирана тъкан, всеки детайл от която – славянският, тюрският, монголският, палеоазиатският е взаиморастворен в другите и по този начин построява Русия-Евразия ". Въобще, Русия-Евразия, съгласно Дугин е " независима и особена духовно-историческа действителност, формирана на основата на славянската просвета, тюркското номадство и православната традиция /Ал. Дугин, Геополитика, М. 2011, стр. 167/.
Както се вижда в " неоевразийския " интервал на съветската политика ролята на Православието не е нито изключителна, нито даже преобладаваща. Напротив, в " независимата духовно-историческа действителност " Русия-Евразия равноправни детайли са и тюркският и монголският (татарският), а " православната традиция " е единствено една от основите й (наред с " номадско-степната " ).
Снемането от " въоръжение " на " евразийската " стилизация на Русия настъпи (и за по-внимателният наблюдаващ това би трябвало да е очевидно) с втората украинска гражданска война (тази на " Майдана " ) – т. е. с окончателното изгубване на Украйна за лелеяното " евразийско ядро " и когато стана ясно, че изобщо плануваният " Евразийски съюз " е обезсърчителен план – обезсърчителен прочее през цялото време и напълно без значение от " отпадането " на Украйна, тъй като никакви предпоставки за това той да бъде някаква сравнима с Европейски Съюз опция, в никакъв случай не са съществували.
След " Майдана " на Путиновата администрация стана ясно, че Русия явно не ще може да доминира даже над пространствата на някогашния Съюз на съветските социалистически републики по метода, по който го бе правила от 1917 година до 1989 година
Ето за какво откъм 2012-2013 година стартира една преориентация на съветската империална политика, която по абсурд – претърпяла поражение в своята " Евразия " – стана по-агресивна във връзка с Европа. Но в този смисъл " топосът " за " независимата духовно-историческа действителност Евразия ", т. е. за евразийската и опълчена на европейската " цивилизация " трябваше да бъде зарязан. Първо – той бе изначално ориентиран на изток (от Русия) и второ – не можеше да има никаква съответност за който и да било район на атакуваната Европа. Нито един от някогашните руски спътници от източната част на континента не би приел да бъде разпознат като принадлежащ към някаква " евразийска ", а не европейска група нации.
В кои страни и с какъв (нов) геополитически конструкт можеше " да работи " Путинова Русия след краха на плана " Евразийски съюз "? В обичайното " всеоръжие " на съветската имперска политика славянофилството на 19 век бе безусловно неизползваемо – след контузията на руската окупация никоя славянска централноевропейска страна не би приела да бъде причислена към дефинирана на породист принцип общественост, чийто център би бил досегашният окупатор. Нито Полша, нито Чехия, нито Словакия биха могли да бъдат " придърпани " към някаква единна " славянска цивилизация " с Русия.
Ето по какъв начин се стигна до възхода на понятието " православна цивилизация " (характерно е, че последователно с него започнаха да си служат и водачите на доскорошното " неоевразийство " като Александър Дугин). Бих споделил затова, че конструктът (или геополитическият план, въпреки че като подобен той е единствено в етап на старания по реализирането му) " православната цивилизация " дава отговор на втория (днешния) стадий от " ерата Путин " – обръщането от постсъветското пространство ( " мир Евразии " ) към източно- и централно-европейското, т. е. на този по-агресивен спрямо първия стадий от новоимперската политика на Русия. Ние не успяхме да консолидираме още веднъж пространствата на остарялата съветска и довчерашната руска империя в една оградена от Европа и монополно доминирана от нас " Евразия ", по тази причина пък в този момент ще се опитаме да откъснем от Европа един район, който се разграничава от останалите в нея по вероизповеданието си, само че който посредством него е еднообразен с нас – това е подтекстът на използването на новия " топос ".
Подробната му рецензия ще се опитам да направя по-нататък. Сега ще отбележа единствено, че ироничното в обстановката се състои в това, че той в действителност е " произведение " на един дълго оспорван (и в Русия) американски политолог – създателят на научния бестселър " Сблъсъкът на цивилизациите ", Самюъл Хънтингтън.
Нека напомня, че в края на 90-те години на ХХ век, когато в Европа към момента се водеха разногласия за мащаба на разширението на Европейски Съюз и НАТО на изток (и когато в Русия управляващите към момента претендираха да бъдат признати като равноправни жители на " общия европейски дом " ) Хънтингтън, предсказвайки, че XXI век ще стане век на " конфликт на цивилизациите ", освободили се от изкуствено сплотяващите ги до този миг два мега-блока, сътвори обилни главоболия на новите демократични държавни управления на източно европейските страни като отдели от " европейската цивилизация " една вероизповедно дефинирана – " православна цивилизация ", която, съгласно него, не можеше да се дефинира като принадлежаща към Европа.
Най-лошото бе, че авторитетният създател обвързваше дефинирането на своите " цивилизации " с настоящия политически спор за разширението на Европейски Съюз и поради предвиждания от него " конфликт " съвсем експлицитно предлагаше непринадлежащите към " европейската цивилизация " страни да не бъдат одобрявани в евро-атлантическите структури (за да не им основат в бъдеще доста мощни главоболия). Нека изтъквам: " Какво е Европа? – пита Хънтингтън в книгата си и дава отговор – границите на Европа на север, запад и юг се дефинират от огромни водни маси, а южната граница съответствува и с ясно построена културна граница. Но къде в действителност се намира източната граница на Европа?
На кои страни би трябвало да се гледа като на европейски и надлежно като на евентуални членки на Европейския съюз, НАТО и други сходни безапелационен отговор на тези въпроси се корени в съществувалата епохи наред разграничителна линия сред народите на западното християнство и православните и мюсюлманските нации. Тази граница датира още от разделянето на Римската империя през IV в.. Тя е минавала там, където я съзираме и в този момент, в продължение на най-малко пет века. Започвайки на север тя минава по сегашните граници сред Финландия и Русия и сред балтийските страни (Естония, Латвия и Литва) и Русия, пресича западната част на Беларус, през Украйна, където разделя униатския Запад от православния Изток, продължава през Румъния, където отделя Трансилвания с нейното католическо унгарско население от останалата част от страната, и през някогашна Югославия по границата, разделяща Словения и Хърватия от останалите републики. На Балканите, несъмнено, тази линия съответствува с историческото разделяне сред Австроунгарската и Османската империя. Тя е културната граница на Европа Къде свършва Европа? Европа свършва там, където свършва западното християнство и стартират ислямът и православието. Това е отговорът, който западноевропейците желаят да чуят, който те като цялоподкрепят sotto voce и който разнообразни интелектуалци и политически водачи одобряват експлицитно. " /Самюъл Хънтингтън, Сблъсъкът на цивилизациите, С. 1999/ Разсъждението на Хънтингтън приключва по следния решителен метод: " Идентифицирането на Европа със западното християнство предлага явен аршин за приемането на нови членове в западните организации. " /Пак там/
Всъщност ние през днешния ден би трябвало да благодарим Богу горещо, че западните " интелектуалци и политически водачи " в последна сметка не одобриха " експлицитно ", че Европа " свършва там, където свършва западното християнство " и не възприеха като " явен аршин " за приемането на нови членове в западните организации критерия на Хънтингтън. Забавното в тази ситуация обаче е, че въпросният аршин тогава не одобриха и в Русия, където бяха съвсем афектирани, че тяхната велика страна попада отвън границите на Европа ( " независимата духовно-историческа действителност Евразия " тогава бе още притежание на дребни групи от разпадналата се организация " Памят " от която малко преди този момент бе тръгнал и бъдещият й идеолог Дугин). Съвсем естествено, че принадлежим на цивилизация " отвън Европа " не биха се наели да настояват и консолидиралите се много по-късно у нас " русофили ".
С две думи: убедеността в съществуването на друга от европейската – не-европейска " православна цивилизация " изплува в мозъците на съветските геостратези и политици (и на подведомствените им " русофили " в страните от тази " цивилизация " ) с осемнадесет-деветнадесетгодишно забавяне, когато, за жалост на всички тези кръгове, най-малко две от принадлежащите към " православната цивилизация " страни (Румъния и България) към този момент бяха станали членове и на Европейски Съюз и на НАТО, а през днешния ден към тях са се запътили най-малко още две православни страни (Черна гора и Македония).
Истинският проблем обаче не е закъснялото " осъзнаване " на конструкта " православна цивилизация " от страна на Русия – ние към този момент обяснихме за какво точно той размени топоса за " Евразия " и тъй като го размени таман след 2012 година Истинският въпрос и през днешния ден е: има ли съображение Хънтингтън да отделя от Европа (и европейската цивилизация) православните страни от Балканите и да ги " пришива " към Русия и има ли съображение Русия (макар и със закъснение) да нападна точно този район на Европейски Съюз като непознат на Европа, където се изграждало " тоталитарно общество " и към този момент " не се поддържат християнските полезности " (според депутата от думата Сергей Гаврилов).
На мнозина би трябвало да е известно, че съм православен християнин. Какво бих могъл тогава да имам срещу тезата за една " православна цивилизация "? Нима единствено това, че (нека се изразя извънредно внимателно) не съм парещ русофил?
Ще се опитам да отговоря на това идващия път.
Първата част на публикацията " Православна цивилизация " е от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ