Напоследък си мисля кога ще претръпнем от новините за бити

Напоследък си мисля по кое време ще претръпнем от новините за бити и убити дами. От отвращение, от изтощение. Всъщност ние сме претръпнали към този момент  – далеч по-живо и занимателно е под фотография на кметицата, облечена в тоалет made in Assenovgrad на Виенски бал в София, в сравнение с под следващото отворено писмо, нали?

" Лейди Гага не е никаква актриса - няма какво да приказваме! Тя просто е определена извънредно добре за тази роля... Тя е съвършена за тая роля – с огромния си нос, с дебелия си гъз... С нелепия метод, по който наподобява. Аз споделям к'вит са нещата. Тя в действителност е съвършен музикант и тъкмо това противоречие на гений и визия са съвършени за тази роля. Иначе тя играе като кандидат-студентка за ВИТИЗ. Сега нема к'во 'а си приказваме нелепости. "  (Асен Блатечки, Нова телевизия, 26 февруари)

Нема, да. Нема к‘во. Друго си е да си изкласил ВИТИЗ и да ги разбираш нещата.

Това е принуждение. И това не е нещо ново, тъй като в нашето общество – това нагоре е обикновено. Това е толкоз обикновено, че даже не се усеща като принуждение. Малцина реагират.

Думите са най-големият принудител. Те са плод на полезностите. Ценностите минават в мисли, а мислите в думи. А думите в дейности.

Не можеш просто да се зарадваш, да поздравиш, да кажеш „ Браво! “ –  не, би трябвало да го стъпчеш, унизиш, да си потупаш самичък егото с оценката ти „ дали става “. С тоя нос. С тоя гъз. Не можеш просто да си добър, тъй като положителни алфи няма, нали?

Насилието стартира от люлката – от това възприятие, което мама и баща насаждат в детето, че най-важното е забележимото за очите и че самочувствието ти стъпва върху това да тъпчеш другите. С думи, а в случай че не успееш с думи, с пердах. Научи какво е ситуацията в шамарената фабрика от дребен и гледай да не си от страната на бузата.

Тъпчи, който наподобява по-слаб, по-чувствителен. По-грозен. Търси уязвимите точки – това с огромния нос, това дебелото, това с бенката, това, което ти наподобява на „ мангал “, това, което заеква... Научи се да мачкаш още изначало. Научи се да се изживяваш като доста повече от другите хора. Мачкай селяните, мачкай по-грозния, мачкай по-бедния, мачкай индивида, който знае да споделя „ апелирам “ и „ благодаря “, мачкай и този, който знае да споделя „ извинявай “ –  дори него най-вече го мачкай, тъй като е джакпот за егото ти. Заслужаваш най-хубавото. Най-хубавата жена. Най-богатият мъж. Създай си „ равнище “, създай си мит, по този начин се съумява в България. Не изпускай тоягата, бий, с цел да те почитат.

Думите са най-големият принудител. А дамите са най-големите пострадал и –  до такава степен сме приели това „ к‘ва е истината “ и какъв брой е значимо да нямаме дебели задници и криви носове, да бъдем оценени по това по какъв начин изглеждаме, а не по това какво реализираме. Дори не разбираме за какво измежду нас има някакви (грозни, лесбийки, може би джендърки?), които в този момент на 8 март излизат на улицата да стачкуват за нещо, забравих защо.

За нормалност може би. За това да сме част от цивилизования свят, където дебели и остарели дами също вървят на плаж и печелят Оскари, а за засегнатост някой може да си изпроси съд, а за пестник – затвор. 

Разбирате ли, тези неща са свързани. Не можем просто да понижим домашното принуждение, тъй като ще има законови промени – да, това са ограничения, които се молим да са ефикасни, да изплашен някого, да се понижи непосредственото страдалчество. Но насилието ще спре, когато първо угасне в думите, а след това изчезне и от полезностите. А за това има 2 – 3 генерации работа. Така ги виждам аз нещата. 

 
А в този момент прочетете това! Нещо хубаво!