Европредседателството свърши - сега накъде?*
Напоследък политическите прогнози не се разграничават от синоптичните. Силни ветрове и от изток, и от запад, както и гръмотевични стихии тресат българската вътрешна политика. И защото това не е от през вчерашния ден или през днешния ден, съм си сложил упоритостта в този разбор да бъда целеустремено индивидуален и оптимално провокативен. Когато човек е на границата на 70-те, от които 40 години е живял при комунизма, освен че може, само че и би трябвало да се опита, и то обществено " да се обърне с яд и обратно, и напред ", само че без да губи самоиронията си и възприятието си за комизъм.
Обичам да споделям, че имам два живота – до 1989 година и по-късно. И тук не става дума за словесни клишета, а за фундаменталната разлика да живееш в унизителната несвобода на комунистическата тирания и да бъдеш свободен жител на евроатлантическата цивилизационна общественост. Това са в действителност два свята и два контрастно разнообразни живота за едно малко човешко съществуване.
Във втория си живот към този момент 30 години обикалям България, като съм се запознавал, беседвал и дискутирал със стотици прелестни персони, които в действителност се опитваха и съумяха (поне донякъде) да трансформират страната ни. Разбира се, през втория си живот съм следил и голям брой ужасни, меко казано " странни хора " (от вида на Таско Ерменков и Волен Сидеров) с вманиачен (болшевишки или по-точно Путинофилски) искра в очите. Наслушал съм се на какви ли не " разбирачи " и пътуващи политически проповедници с нрав на " магистрални девици ", само че най-много на несменяеми политолози, социолози и синдикални водачи, на арогантни и цинични публицисти, и измислени политикани, мразещи целия свят, само че на първо място демокрацията и свободата на словото.
Когато през днешния ден се срещам с разнообразни другари, върли седесари от първите години на прехода, нормално постоянно стигаме до убеждението, че политическите ни показа и полезности, както и социално-икономическите ни упования се разграничават радикално от вкиснатото " политическо меню ", което ни сервират днешните политици и медии, опитващи се да ни ръководят и поучават.
След 2009 година, когато бе сложено началото на новата политическа епоха на Бойко Борисов, живеем към този момент при четвърти парламент и седмо държавно управление, три от тях служебни. За голямо страдание обаче, изразяваните неведнъж обществени планове на държавните управления " Борисов " 1, 2 и 3 да проведат предстоящите с години промени в страната, най-малко до момента се оказват прекомерно надалеч от политическите действителности.
Колкото и да сме доброжелателни еврооптимисти, мръсно сивият настоящ политически пейзаж слага доста въпроси към потенциала и политическата воля на парламентарно показаните партии и съответните държавни институции за взимане на национално виновни решения в най-деликатните за страната ни проблематични области като правосъдната система и прокуратурата, сферата на сигурността и битката с корупцията, образованието и опазването на здравето, и къде ли още не… Да, в днешното 44-то Народно събрание има прекалено много популисти, отявлени националисти, има социал-комунисти, разюздани русофили и даже болшевики. Има върли бранители на олигархични политически модели и на оптимално вероятното опекунство на страната. Има директни носители на следения етнически и корпоративен избор. И толкова. За какви ли промени можем да мечтаем при сходна парламентарна настройка?
Както се оказва на процедура, можем единствено да си спретваме от заран до вечер парламентарни кавги и безмислени вотове на съмнение, чиято съществена характерност е вопиющата политическа незначителност. Единственото, което " работи " в действителност безотказно в тази управническа блъсканица и то след всички извършени избори, предварителни, несъмнено, е методичното повишаване на броя на служителите в държавната администрация. Ето един откъс по тематиката от превъзходната публикация на Милен Ганев " България изчезва, служителите се множат ", който не се нуждае от специфичен коментар:
" През 2009 година, когато дебютантите на политическата сцена от ГЕРБ поеха властта, чиновническият уред у нас наброява 116 000 души. Населението на страната по това време е 7 660 000. След 9 години и водопад от обещания и обети за стесняване на административния уред, пейзажът наподобява печално – популацията е намаляло до 7 001 000, а служителите са се нараснали с близо 25 000 и към този момент наброяват 140 000 ".
И по-нататък: " …Неизменно след избори из сумрачните ведомствени коридори плъзват деятели, дали своя принос за успеха. Хора от прът и въже – едни тичали да лепят плакати, други уреждали зали, кебапчета и наливно вино, трети убеждавали с положително, несъмнено, популацията, кой е верният му избор. Спонсори, изпаднали от листи клетници, елементарни ятаци, тарикати, калинки, родственици на роднините на роднините ".
Неслучайно все по-често следя по какъв начин доста от моите остарели съидейници седесари се пробват да държат очите и ушите си затворени и да се дистанцират от всичко, което се случва през днешния ден в прословутата ни " накокошинена " държавица " на двамата помпозни генерали ". Много от тях освен са престанали въобще да си купуват вестници, само че даже и заобикалят да минават около " Раковски 134 ", където (вече) се кипри табелата на НФСБ на " прословутия " Валери Симеонов.
Милиони нелепости се изговориха и водопади от компромати, злоба и незнание се изляха върху Съюз на демократичните сили през годините, само че обстоятелствата постоянно са по-силни от политическото мърморене. Затова тук е мястото да напомним, че главно на Съюз на демократичните сили изискуем построяването на институционалната народна власт, възобновяване на правата, свободите и собствеността на жителите, функциониращата пазарна стопанска система и най-много полагането на основите за евроатлантическата ни интеграция.
Но защото Съюз на демократичните сили бе прекомерно надалеч от клиентелизма, който през днешния ден господства в държанието на всички партийни играчи в 44-то Народно събрание, то и интензивният му политически живот бе относително къс. Ако Съюз на демократичните сили в избирателен съюз с дребни, множеството алегорични сътрудници през април 1997 година завоюва 2 223 371 гласа и 137 мандата в Народното събрание, то през май 2013 година с 48 681 гласа остана на унизителната граница от 1%. В последна сметка, от Съюз на демократичните сили останаха единствено неговите " мравки ", клонинги и мутанти, част от които се събраха в една " алегорична " партия с нов ръководител от 6 юли 2013 година – небезизвестният Божидар Лукарски. Благодарение на носталгичните сантименти на някои гласоподаватели, това ново (старо) политическо " субектче " съумя да стане част от Реформаторския блок и да вкара в 43-то Народно събрание 4-ма народни представители, а самият Лукарски стана министър на икономиката… За страдание този " измамлив " триумф продължи единствено до идващите предварителни избори през март 2017 година Оказа се, че минимум при Реформаторския блок можем да приказваме за " свято зачатие " на нов политически индивид. Колкото и да се правеха на велики, центробежните сили бяха заложени в кръвта на " реформаторите " и ролята им на " огромния " обединител на демократичните сили си остана единствено една заблуда. На тези избори те получиха цифром и словом 3,06% и се сбогуваха с парламентарното си посланичество
Затова няма и нищо необичайно, че " върлите " седесари заобикалят към този момент и културния дом в " Красно село ", където по традиция се организираха съвещанията на Националния съвет на Съюз на демократичните сили. Едва ли има даже и една " остаряла седесарска зурла ", която да не е изпитала омерзение към скандалното съвещание на " последните " остатъци от Съюз на демократичните сили, извършено тъкмо там на 17-ти април т.г. Това не бе съвещание, а несъвършен псевдополитически цирк, разигран от шепа хора, който ще се запомни с опита за прелом, багра в залата и дейностите на охранители бабаити, наети от Божидар Лукарски в неуместното му предпочитание непременно да се коалира тъкмо с националпопулистите на НФСБ. След всичко това, какво ли можем да чакаме от Отчетно-изборната конференция на Съюз на демократичните сили, планувана за 7 юли 2018г.? Единствената добра вест (сега засега) е обвързвана с оповестената оставка на досегашното управление.
Нека да не се учудваме, че доста от " старите седесарски муцуни " съвсем постоянно изключват радиото и малкия екран, когато текат вътрешните вести и прегледа на печата и пренебрегват с изключително отвращение утринните и вечерните политически " дърдорения " по другите телевизионни и радио стратегии, наречени (не знам защо) изявленията, мнения и диспути. Какво ли ново биха могли да научат те от втръсналите на всички ни " велики познавачи на политиката ", които в измислените си функции на специалисти, анализатори и модератори отравят в допълнение така и така жалкото ни политическо всекидневие.
И този развой на отчуждение от политиката и посредствените ѝ артисти се задълбочава с всеки изминат ден. Особено след възмутителните (от евроатлантическа гледна точка) събития през последните седмици като визитите на генералите Радев и Борисов при Путин и най-много след " перверзното " съвокупление (по обич и сметка) сред ГЕРБ, Българска социалистическа партия, така наречен " патрЕоти " и корпоративната " Воля " на Марешки към обединението " Белене ".
Да, демокрацията няма опция! Но къде изчезна доверието към политическите партии и главните институции като парламент, държавно управление и президент? Никога през към този момент толкоз далечните 1991-92 година, даже и за момент не сме си и помисляли, че повече от 10 години след приемането ни в Европейски Съюз и НАТО, политическите и административните действителности в страната ще бъдат толкоз разочароващи и отдалечени от европейските стандарти за политическа просвета и господство на закона. И то освен на национално, регионално и общинско равнище, само че и във всички ъгълчета, краища, села и селца на благата ни татковина. Къде " потънаха " правилата и разпоредбите на правовата страна, които не позволяват случайна и безконтролна власт нито на държавните институции, нито на други организации или лица? Кой носи отговорността за лекотата и пренебрежението, с които депутати, министри, държавни чиновници, съдии, прокурори и представители на локалната власт си разрешават други " правила " на обществено държание отвън тези на законовия ред?
Това ли чакахме от европейската интеграция? От една страна, непрестанно се тупаме по гърдите " мъжки " по какъв начин решаваме проблемите с бежанците, по какъв начин интегрираме " Западните Балкани ", по какъв начин до няколко месеца ще влезем в еврозоната или най-малкото в нейната чакалня и най-много по какъв начин ще решим въпроса с енергийната ни беднотия както построим АЕЦ Белене и осъществяваме плана за газовия хъб " Балкан ". А въпреки това продължаваме да затъваме в лавината от нерешени проблеми със здравната каса и финансирането на лечебните заведения, с просветителната система на всички равнища, да не приказваме за обществените действия, за пробойните във действието на локалните управляващи, за прословутите публични поръчки с корупционна закваска, за телефонните измами, битовата престъпност, за експанзията по пътища, игрища, заведения за хранене и къде ли още не. И всичко това пред " необятно затворените очи " на българската полиция и почтените " благи " физиономии на постоянно вайкащите се управляващи…
Може би ще прозвучи неуместно, само че вместо умозаключение ще си разреша да задам въпроса: И въпреки всичко има ли късмет Съюз на демократичните сили да остане на политическата сцена след идната на 7 юли национална конференция и избора на ново управление? Има, несъмнено, и този късмет е обвързван главно със затаената вяра за вероятно коалиране с " Демократична България ".
" Запазената марка " Съюз на демократичните сили не е забравена нито в Европа, нито в България. Кой различен с изключение на седесарите бе в положение през най-трудните години на прехода да осмисли дълбочината на европейската идея на България, макар финансовите рецесии и политическите турболенции? Кой по-добре от тях можеше да разбере философията на евроатлантизма като знак на свободния свят? Днес България като член на Европейски Съюз и НАТО има вопиюща потребност от положителна последователност и непоклатимост, която ГЕРБ по никакъв метод не може да обезпечи.
Ако Съюз на демократичните сили стане пълноправен член на обединението " Демократична България " и успее да се обнови и модернизира, в случай че стимулира нови младежи да се занимават с политика и разшири личностния си капацитет, няма метод да не бъде потърсен от гласоподавателите, споделящи европейските полезности. А в случай че се научи и да прави взаимни отстъпки и успее да способства за стабилизирането и укрепването на обединението, може да стане още веднъж прелъстителен. И дано в никакъв случай не забравяме, че надали има либерален гласоподавател, който да не е дал своя вот най-малко един път за Съюз на демократичните сили.
Автор: Аспарух Панов
* Заглавието е на редакцията
Обичам да споделям, че имам два живота – до 1989 година и по-късно. И тук не става дума за словесни клишета, а за фундаменталната разлика да живееш в унизителната несвобода на комунистическата тирания и да бъдеш свободен жител на евроатлантическата цивилизационна общественост. Това са в действителност два свята и два контрастно разнообразни живота за едно малко човешко съществуване.
Във втория си живот към този момент 30 години обикалям България, като съм се запознавал, беседвал и дискутирал със стотици прелестни персони, които в действителност се опитваха и съумяха (поне донякъде) да трансформират страната ни. Разбира се, през втория си живот съм следил и голям брой ужасни, меко казано " странни хора " (от вида на Таско Ерменков и Волен Сидеров) с вманиачен (болшевишки или по-точно Путинофилски) искра в очите. Наслушал съм се на какви ли не " разбирачи " и пътуващи политически проповедници с нрав на " магистрални девици ", само че най-много на несменяеми политолози, социолози и синдикални водачи, на арогантни и цинични публицисти, и измислени политикани, мразещи целия свят, само че на първо място демокрацията и свободата на словото.
Когато през днешния ден се срещам с разнообразни другари, върли седесари от първите години на прехода, нормално постоянно стигаме до убеждението, че политическите ни показа и полезности, както и социално-икономическите ни упования се разграничават радикално от вкиснатото " политическо меню ", което ни сервират днешните политици и медии, опитващи се да ни ръководят и поучават.
След 2009 година, когато бе сложено началото на новата политическа епоха на Бойко Борисов, живеем към този момент при четвърти парламент и седмо държавно управление, три от тях служебни. За голямо страдание обаче, изразяваните неведнъж обществени планове на държавните управления " Борисов " 1, 2 и 3 да проведат предстоящите с години промени в страната, най-малко до момента се оказват прекомерно надалеч от политическите действителности.
Колкото и да сме доброжелателни еврооптимисти, мръсно сивият настоящ политически пейзаж слага доста въпроси към потенциала и политическата воля на парламентарно показаните партии и съответните държавни институции за взимане на национално виновни решения в най-деликатните за страната ни проблематични области като правосъдната система и прокуратурата, сферата на сигурността и битката с корупцията, образованието и опазването на здравето, и къде ли още не… Да, в днешното 44-то Народно събрание има прекалено много популисти, отявлени националисти, има социал-комунисти, разюздани русофили и даже болшевики. Има върли бранители на олигархични политически модели и на оптимално вероятното опекунство на страната. Има директни носители на следения етнически и корпоративен избор. И толкова. За какви ли промени можем да мечтаем при сходна парламентарна настройка?
Както се оказва на процедура, можем единствено да си спретваме от заран до вечер парламентарни кавги и безмислени вотове на съмнение, чиято съществена характерност е вопиющата политическа незначителност. Единственото, което " работи " в действителност безотказно в тази управническа блъсканица и то след всички извършени избори, предварителни, несъмнено, е методичното повишаване на броя на служителите в държавната администрация. Ето един откъс по тематиката от превъзходната публикация на Милен Ганев " България изчезва, служителите се множат ", който не се нуждае от специфичен коментар:
" През 2009 година, когато дебютантите на политическата сцена от ГЕРБ поеха властта, чиновническият уред у нас наброява 116 000 души. Населението на страната по това време е 7 660 000. След 9 години и водопад от обещания и обети за стесняване на административния уред, пейзажът наподобява печално – популацията е намаляло до 7 001 000, а служителите са се нараснали с близо 25 000 и към този момент наброяват 140 000 ".
И по-нататък: " …Неизменно след избори из сумрачните ведомствени коридори плъзват деятели, дали своя принос за успеха. Хора от прът и въже – едни тичали да лепят плакати, други уреждали зали, кебапчета и наливно вино, трети убеждавали с положително, несъмнено, популацията, кой е верният му избор. Спонсори, изпаднали от листи клетници, елементарни ятаци, тарикати, калинки, родственици на роднините на роднините ".
Неслучайно все по-често следя по какъв начин доста от моите остарели съидейници седесари се пробват да държат очите и ушите си затворени и да се дистанцират от всичко, което се случва през днешния ден в прословутата ни " накокошинена " държавица " на двамата помпозни генерали ". Много от тях освен са престанали въобще да си купуват вестници, само че даже и заобикалят да минават около " Раковски 134 ", където (вече) се кипри табелата на НФСБ на " прословутия " Валери Симеонов.
Милиони нелепости се изговориха и водопади от компромати, злоба и незнание се изляха върху Съюз на демократичните сили през годините, само че обстоятелствата постоянно са по-силни от политическото мърморене. Затова тук е мястото да напомним, че главно на Съюз на демократичните сили изискуем построяването на институционалната народна власт, възобновяване на правата, свободите и собствеността на жителите, функциониращата пазарна стопанска система и най-много полагането на основите за евроатлантическата ни интеграция.
Но защото Съюз на демократичните сили бе прекомерно надалеч от клиентелизма, който през днешния ден господства в държанието на всички партийни играчи в 44-то Народно събрание, то и интензивният му политически живот бе относително къс. Ако Съюз на демократичните сили в избирателен съюз с дребни, множеството алегорични сътрудници през април 1997 година завоюва 2 223 371 гласа и 137 мандата в Народното събрание, то през май 2013 година с 48 681 гласа остана на унизителната граница от 1%. В последна сметка, от Съюз на демократичните сили останаха единствено неговите " мравки ", клонинги и мутанти, част от които се събраха в една " алегорична " партия с нов ръководител от 6 юли 2013 година – небезизвестният Божидар Лукарски. Благодарение на носталгичните сантименти на някои гласоподаватели, това ново (старо) политическо " субектче " съумя да стане част от Реформаторския блок и да вкара в 43-то Народно събрание 4-ма народни представители, а самият Лукарски стана министър на икономиката… За страдание този " измамлив " триумф продължи единствено до идващите предварителни избори през март 2017 година Оказа се, че минимум при Реформаторския блок можем да приказваме за " свято зачатие " на нов политически индивид. Колкото и да се правеха на велики, центробежните сили бяха заложени в кръвта на " реформаторите " и ролята им на " огромния " обединител на демократичните сили си остана единствено една заблуда. На тези избори те получиха цифром и словом 3,06% и се сбогуваха с парламентарното си посланичество
Затова няма и нищо необичайно, че " върлите " седесари заобикалят към този момент и културния дом в " Красно село ", където по традиция се организираха съвещанията на Националния съвет на Съюз на демократичните сили. Едва ли има даже и една " остаряла седесарска зурла ", която да не е изпитала омерзение към скандалното съвещание на " последните " остатъци от Съюз на демократичните сили, извършено тъкмо там на 17-ти април т.г. Това не бе съвещание, а несъвършен псевдополитически цирк, разигран от шепа хора, който ще се запомни с опита за прелом, багра в залата и дейностите на охранители бабаити, наети от Божидар Лукарски в неуместното му предпочитание непременно да се коалира тъкмо с националпопулистите на НФСБ. След всичко това, какво ли можем да чакаме от Отчетно-изборната конференция на Съюз на демократичните сили, планувана за 7 юли 2018г.? Единствената добра вест (сега засега) е обвързвана с оповестената оставка на досегашното управление.
Нека да не се учудваме, че доста от " старите седесарски муцуни " съвсем постоянно изключват радиото и малкия екран, когато текат вътрешните вести и прегледа на печата и пренебрегват с изключително отвращение утринните и вечерните политически " дърдорения " по другите телевизионни и радио стратегии, наречени (не знам защо) изявленията, мнения и диспути. Какво ли ново биха могли да научат те от втръсналите на всички ни " велики познавачи на политиката ", които в измислените си функции на специалисти, анализатори и модератори отравят в допълнение така и така жалкото ни политическо всекидневие.
И този развой на отчуждение от политиката и посредствените ѝ артисти се задълбочава с всеки изминат ден. Особено след възмутителните (от евроатлантическа гледна точка) събития през последните седмици като визитите на генералите Радев и Борисов при Путин и най-много след " перверзното " съвокупление (по обич и сметка) сред ГЕРБ, Българска социалистическа партия, така наречен " патрЕоти " и корпоративната " Воля " на Марешки към обединението " Белене ".
Да, демокрацията няма опция! Но къде изчезна доверието към политическите партии и главните институции като парламент, държавно управление и президент? Никога през към този момент толкоз далечните 1991-92 година, даже и за момент не сме си и помисляли, че повече от 10 години след приемането ни в Европейски Съюз и НАТО, политическите и административните действителности в страната ще бъдат толкоз разочароващи и отдалечени от европейските стандарти за политическа просвета и господство на закона. И то освен на национално, регионално и общинско равнище, само че и във всички ъгълчета, краища, села и селца на благата ни татковина. Къде " потънаха " правилата и разпоредбите на правовата страна, които не позволяват случайна и безконтролна власт нито на държавните институции, нито на други организации или лица? Кой носи отговорността за лекотата и пренебрежението, с които депутати, министри, държавни чиновници, съдии, прокурори и представители на локалната власт си разрешават други " правила " на обществено държание отвън тези на законовия ред?
Това ли чакахме от европейската интеграция? От една страна, непрестанно се тупаме по гърдите " мъжки " по какъв начин решаваме проблемите с бежанците, по какъв начин интегрираме " Западните Балкани ", по какъв начин до няколко месеца ще влезем в еврозоната или най-малкото в нейната чакалня и най-много по какъв начин ще решим въпроса с енергийната ни беднотия както построим АЕЦ Белене и осъществяваме плана за газовия хъб " Балкан ". А въпреки това продължаваме да затъваме в лавината от нерешени проблеми със здравната каса и финансирането на лечебните заведения, с просветителната система на всички равнища, да не приказваме за обществените действия, за пробойните във действието на локалните управляващи, за прословутите публични поръчки с корупционна закваска, за телефонните измами, битовата престъпност, за експанзията по пътища, игрища, заведения за хранене и къде ли още не. И всичко това пред " необятно затворените очи " на българската полиция и почтените " благи " физиономии на постоянно вайкащите се управляващи…
Може би ще прозвучи неуместно, само че вместо умозаключение ще си разреша да задам въпроса: И въпреки всичко има ли късмет Съюз на демократичните сили да остане на политическата сцена след идната на 7 юли национална конференция и избора на ново управление? Има, несъмнено, и този късмет е обвързван главно със затаената вяра за вероятно коалиране с " Демократична България ".
" Запазената марка " Съюз на демократичните сили не е забравена нито в Европа, нито в България. Кой различен с изключение на седесарите бе в положение през най-трудните години на прехода да осмисли дълбочината на европейската идея на България, макар финансовите рецесии и политическите турболенции? Кой по-добре от тях можеше да разбере философията на евроатлантизма като знак на свободния свят? Днес България като член на Европейски Съюз и НАТО има вопиюща потребност от положителна последователност и непоклатимост, която ГЕРБ по никакъв метод не може да обезпечи.
Ако Съюз на демократичните сили стане пълноправен член на обединението " Демократична България " и успее да се обнови и модернизира, в случай че стимулира нови младежи да се занимават с политика и разшири личностния си капацитет, няма метод да не бъде потърсен от гласоподавателите, споделящи европейските полезности. А в случай че се научи и да прави взаимни отстъпки и успее да способства за стабилизирането и укрепването на обединението, може да стане още веднъж прелъстителен. И дано в никакъв случай не забравяме, че надали има либерален гласоподавател, който да не е дал своя вот най-малко един път за Съюз на демократичните сили.
Автор: Аспарух Панов
* Заглавието е на редакцията
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ