Наливам си вода в междучасието.- Здравейте, господине! Колко имам на

Наливам си вода в междучасието.
- Здравейте, господине! Колко имам на образователната тетрадка!? – едвам не изпускам стъклената бутилка в мивката.
- Не знам... ще схванеш в часа. – храча си в пазвата.
След като се спасих от обезводняване се отправям към класната стая на девети клас с мисълта, че ще си отпочина във времето, в което те вършат контролно на смарт телефоните си.
- Оооо, господине! – в хор.
- Добър ден и на Вас! Сядайте, сядайте. – давам отговор с привиден възторг.
Сядам пред компютъра, вкарвам си тематиката и впрочем.
- Има ли отсъстващи? – явно не всички са в класната стая.
- Не, господине! – още веднъж групов отговор.
- Е, по какъв начин не!? Поне 5 души ги няма! – възклицавам в неразбиране.
- Ааа? Ей в този момент ще дойдат. До магазина са. Не им пишете отсъствия! – дават отговор без напрежение.
- А по една шестица? Не щете ли?
- Ооо да, да господине! – пробужда се от съня си Мирослав.
В този миг въпросните 5 индивида нахлуват в стаята с покупки задоволителни да изхранят малко село, което е откъснато от света.
- Ами ние такова... до магазина. – стартира обяснението.
- Извинете, че закъсняхме. Може ли да останем? – Георги е задоволително прозорлив и учтив.
- Сядайте и единствено да съм видял някой да яде! Впрочем губите си времето за контролното. – към този момент виждам някои стъписани погледи.
- Какво контролно!!!? – още веднъж Мирослав.
Съучениците му са по този начин общителни да му припомнят по какъв начин са определили датата дружно с господина и по какъв начин той им е напомнил 120 пъти през последната седмица за това събитие.
- Записвам линка на дъската. Но!!! Не бързайте! Изчакайте да ви обясня кое по какъв начин да извършите и тогава ще го отворите! – изяснявам постепенно, до момента в който пиша.
- Господине, аз нямам телефон! – Александър ме хвърля в шок.
- Как по този начин нямаш. Та ти всеки час си ровиш в телефона, а в този момент ми заявяваш, че не го носиш тъкмо през днешния ден. Нали предизвестих, че... – давам отговор след къса пауза на неразбиране.
- Ами нашите ме наказаха, господине. – подвига плещи.
- Добре, ти не им ли сподели, че ще ти би трябвало за контролното по История?
- Не ми повярваха... – дава отговор с откровено страдание, а аз колкото да се въздържам да не изпадна в вманиачен смях.
- Сядай на компютъра. – „ Няма да се измъкнеш! “ споделям си на разум.
- Записвате линка в полето на браузъра си. Не в Google! След като го отворите...– някой ме прекъсва.
- Господине, това не се отваря! Линкът е неверен! – Мариела към този момент е изнервена, тъй като явно съм позволил някаква неточност. Според нея...
- Изчакай за миг, в случай че обичаш. Казах не бързайте. – към този момент лекичко съм раздразнителен. Какво ти софтуерно потомство, те не могат да отворят един линк.
- След като отворите линка ще се появят две полета. В едното записвате мейл, чиято ключова дума помните, тъй като там ще си получите резултатите.
Още няколко души декларират, че линка не работи.
- Казах да изчакате!!! – толкоз от часа, в който щях да спестявам гласни струни.
- Моля мейла да не е нещо от типа palaviadjoni@... – пробвам да разведря ситуацията.
Резултатът е вманиачен смях и още изгубено време.
- Във второто поле записвате име, номер и клас. – инструкциите завършиха, в този момент остава да ги повторя още сред 20 и 30 пъти до момента в който всички ги схванат и да забележим за какво тоя линк не се отваря.
- Мариела, вярно ли записа линка?
- Да, господине!!! – със 100 процентова сигурност.
- Я да видя... да... сбъркала си го. – сигурен бях.
- Господине, вижте какво ми излиза! – Тодор е същински заинтригуван.
- Тодоре, споделих не в търсачката Google, а в прозореца на браузъра. – сигурен бях, че е това.
- Къде е тоя прозорец? – софтуерното потомство...
- Горе бе Тодоре, горе!!! Да тъкмо там! Хайде в този момент го напиши и внимавай да не сгрешиш.
Най-накрая всички съумяват да отворят линка, да попълнят полетата и да стартират работа. Наслаждавам се на гробната тишина. Е очевидно въпреки всичко ще си умря...
- Колко правилни отговора има на въпросите с тикчетата? – рационален въпрос заложен от Димитър.
- Колкото точки дава задачата. Във всички задания е по този начин. – с рационален отговор.
- В този ред на мисли тройката стартира от 10 точки, внимавайте с тотото. – с ехидна усмивка на разположение предизвестявам, тъй като " чета мисли ".
- Господине, вие май намеквате нещо? – Мариела отново нещо е недоволна.
- Не, просто ви осведомявам... – гимназистите са изключително тънкообидни.
- Колко правилни отговора има на въпросите с тикчетата? – о, не... не още веднъж.
- Колкото са точките, Мирославе. Колкото са точките! – покачвам звук.
- Ама за какво ми викате? – откровено изумен е.
- Преди 2 минути го обясних, Мирославе! Хайде, безшумно към този момент! – завършвам с диалога.
Дончо подвига ръка. Отивам при него в очакване на следващия сериозен проблем за разрешаване. Сякаш към този момент скърбя, че не направих теста на хартия.
- На тая задача е по този начин, нали господине? – смигва ми съучастнически.
- Не знам... – подвигам плещи.
- Е по какъв начин не знаете! – но в действителност е сюрпризиран.
- Не знам нищо... – обръщам се и не преставам да кръжа като орел сред редиците, а Дончо към този момент ми е ядосан.
- Колко правилни отговора има на... – следващият!
- КОЛКОТО СА ТОЧКИТЕ! – дават отговор в хор няколко души към него, явно изнервени, че теста не е толкоз елементарен колкото са очаквали да бъде.
- Господине, по какъв начин се написа Санстефан... – внезапно някой доста държи на правописа.
- Шшшшт!
- Ама аз не съм споделил на кой въпрос... – като че ли не се подразбира.
- Тихо!? Пишете както можете. Не правя оценка правопис, а познания! – в случай че отнемах точки за правопис... Пази, Боже!
Остава малко време до края, а предалите не са изключително доста. На някои хора ръцете им треперят, до момента в който попълнят дилемите. За пръв път виждам младеж с треперещи ръце, до момента в който употребява телефон.
- Мирославе, хайде гледай си в твоя телефон, става ли? – опитите за преписване стават все по-отчаяни.
- Само съпоставям, господине. – хили се отсреща ми.
- А да ви пиша междинна оценка на двамата? – постоянно работи.
- Ааа, не, не господине! – включва се и подсказващият.
- Хайде натискайте изпращане, остава една минута. – призовавам ги общително.
- Още малко, още малко! – групов отговор, както споделяше водещият на Минута е доста.
- Петя, нали през вчерашния ден твърдеше, че часа не свършва когато Ви освободя, а тъкмо в 10 и 45 минути? – лекичко се заяждам.
- Е, в този момент е тъкмо и 45... – не преставам.
- Ама още не е бил звънеца. – оправдава се тя, а в този миг звънеца бие.
- Хайде, изпращайте си работите. И не си правете илюзии, че ще ги довършите с учебника вкъщи, тъй като на всяка работа написа в кой ден и в какъв брой часа е изпратена. Тестове изпратени отвън часа ще бъдат оценени със слаба оценка. – след тази имитация няколко души започнаха нервно да пишат нещо на телефоните си.
Уверявам се, че всички са предали.
- Хубав ден на всички! – мисля си „ Дали да не се върна към тестванията на хартия? “

Послепис: Всички прилики с действителни лица и събития са изцяло инцидентни. Историята, която описвам е плод напълно на моето въображение.
Втори постскриптум: Посвещава се на всички, които вършат заключения за преподавателски способи и умения на база на художествено произведение.

Автор: Явор Генов, преподавател

Инфо: www.brasnach.wordpress.com