“Наистина ли си отива лятото? Наистина ли? Лятото ме гледаше.

“Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си още веднъж ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата безспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му още веднъж обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, имаме вяра на лятото.
Ний, влюбените, постоянно потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний постоянно се усмихваме.
И устните ни постоянно са уплашени.
И постоянно, постоянно, постоянно желаеме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще оповестят на всеки, че за София
със влака в 10 си отпътува лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но въпреки всичко оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото допиране
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й приказвам и да имам вяра с някакво
забравено, детинско учудване,
че ме обича, че е доста влюбена,
че постоянно ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...

Ах, лятото
не искаше да си отиде... ”